jay-walljasper.jpg

В системата от убеждения, наречена икономика, се намира един текст, според когото общите блага са трагични по своята същност. Почти по дефиниция те са трагични, защото предразполагат към свръхупотреба. Това, което принадлежи на всички, не принадлежи на никого и само частната и държавната собственост могат да спасят общите блага от тъжната съдба, която иначе непременно ще ги сполети.

Основната референция към това убеждение е в един текст, който се появява през 1968 г. под заглавието "Трагедията на общите блага". Въпреки че авторът Гарет Хардин е биолог, неговият текст по необясними причини страда от липса на научна прецизност. Той наподобява повече на икономическа статия – екстраполация от предположения, вместо изследване на реалността.

Хардин предполага, че всички общи блага са на разположение на всички. Той подканя своите читатели да си "представят" едно хипотетично пасище, населено с хипотетични пастири. Тези пастири съществуват отвъд каквато и да е социална структура и не могат дори да комуникират помежду си. Всички те действат по начин, който учебниците по икономика наричат "рационален": пускат своите стада из пасището с едничката идея да максимизират своите собствени печалби, без дори да помислят за бъдещето или за някой друг. При такива предположения трагедията е с предизвестен край.

Това, което Хардин пропуска, обаче е, че хората невинаги се държат по предполаганите от икономистите начини. Историкът Е. П. Томсън отбелязва това, което убягва на Хардин: "на самите ползватели на общите блага не им липсва здрав разум". Томсън казва това в контекста на основаното на общи блага селско стопанство в Англия по негово време. Домакинствата притежавали собствени парцели, но споделяли земя за лов, фураж и паша. Те събирали сечива и труд за обща поддръжка и комбинирали стада, за да торят отделни парцели. Унищожението, което според Хардин било неизбежно, така и не настъпило. Точно обратното, тази система работила добре стотици години.

Литературата е изпълнена с подобни примери за устойчиви общи блага. В Испания повече от 600 години функционирала споделена напоителна система, нарична хуерта. Фермерите, чиято земя свързвал всеки канал, излъчвали свой главен отговорник, наричан синдик. Те получавали вода от канала на ротационен принцип, а по време на суша насажденията в най-голяма нужда ставали приоритет. Подобно на тях, пасищата в алпийските райони на Швейцария също са общи блага, подобно на горите, напоителните системи и пътеките и улиците, свързващи частна и обща собственост.

На тези и други места общите блага и частното съществуват в симбиоза, подобно на общите помещения в жилищните кооперации и кондоминиумите. Всяка форма на собственост служи за това, за което е най-подходяща. Дори в американските равнини ранните фермери намирали начини да си сътрудничат вместо да унищожават средата, която издържала стадата им. Те усвоили мексиканската практика на брандиране на стадата, за да могат да ги различават и се редували при пашата на стадата. Те поставяли ограничения пред размерите на стадата си и съвместно бранели общите земи от бракониери. Нещата невинаги вървяли гладко, но със сигурност не настъпило бедствието, което Хардин предполагал, че неизбежно ще сполети едно отворено пасище.

Хардиновото есе си спечелило аплодисменти в екологичните среди основно, защото не се отнасяло за общите блага. То се отнасяло основно за обществения контрол и тезата за трагедията служела като мрачен термин за тази цел. От самото начало обаче антрополози и други, които в действителност са изучавали общите блага, се възпротивили на хардиновата изфабрикувана теза. Елинор Остром спечели Нобелова награда за икономика за своята теза за дълголетието на общите блага. В крайна сметка Хардин промени своята позиция. Той призна, че свръхупотребата не се дължи на общите блага като такива, а на липсата на правила, регулиращи достъпа и употребата.

Разбира се, свръхупотребявани общи блага съществуват. Рибарниците са един пример за това, а атмосферата – друг. Когато се появи свръхупотреба, тя като цяло бива съпроводена от срив в социалните структури, които регулират употребата, или нивото на срив на такъв тип структури е трудно да се определи.

Приватизиране на общите блага

Истинската трагедия около общите блага е тяхното превземане от корпоративни, държавни и други външни сили. Коренните американци не са изтребили бизоните по Западните равнини, белите ловци и войници са направили това. Местните жители от Апалачиа не са отрязали върховете на тамошните планини, чуждестранни корпорации сториха това. Следователно е доста странно, че господстващата идеология се концентрира върху самоунищожителния характер на общите блага, когато степента на външно унищожение е много по-висока.

Може би една от причините за упоритостта на мита за трагедията е предложеният от него лек: приватизацията. Приватизирането на общите блага обикновено означавя техната корпоратизация. Тази тенденция има своите застъпници. За съжаление, когато става дума за експлоатация на общите блага, корпорациите нямат вградени механизми, с които да кажат "достатъчно". Те са роби на извличането на печалби и изискванията на акционерите, които, всички до един, настояват за ликвидирането на природата и другите общи блага, а не за тяхното поддържане.

Един парадигматичен пример е Pacific Lumber, калифорнийска компания, която през 80-те години е собственик на повечето стари секвоеви гори. Но Pacific Lumber била необичайна компания. Нейният собственик бил наследствен дървосекач на име А. С. Мърфи, който вярвал, че трябва да се сече толкова, колкото горите могат да възобновят. По думите на Дейвид Харис в The Last Stand: "Техният подход бил да третират горите като капитал и да опитват да живеят от лихвите".

Но този добродетелен подход не останал ненаказан. Самодисциплината на компанията пречела на максимизирането на печалбите. Нейният чист счетоводен баланс – Мърфи вярвал в плащането на всички разходи – оставил много пространство за натоварване на компанията с дългове. И точно това се случило.

По време на бумът на корпоративно окрупняване през 80-те години, едрият бизнесмен Чарлз Хъруиц обединил сили с Майкъл Милкън и Иван Боески, двама от най-скандалните финансисти от тази епоха, за да купят Pacific Lumber. Те ипотекирали компанията, за да финансират покупката. След това, за да изплати дълга, Хъруиц започнал безмилостно да изсича горите, които Мърфи грижливо пазел. Финансите разбили брака, както днес често се случва. Резултатът бил трагедия, но не причинена от общите блага.

Превод: Mechanic955

real-tragedy-image

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop