Warning: include(libraries/joomla/cache/storage/hcache.php): failed to open stream: No such file or directory in /home/bprainfo/public_html/lifeaftercapitalism/templates/rt_graffito/index.php on line 16

Warning: include(): Failed opening 'libraries/joomla/cache/storage/hcache.php' for inclusion (include_path='.:/usr/local/php7.0/lib/php') in /home/bprainfo/public_html/lifeaftercapitalism/templates/rt_graffito/index.php on line 16
Натрупване чрез отнемане на собственост (Дейвид Харви)

Натрупване чрез отнемане на собственост (Дейвид Харви)

Най-същественото постижение на неолиберализацията беше да преразпредели, вместо да създаде богатства и доходи. На много места дадох описание на основният механизъм, чрез който това бива постигнато, като нарекох механизма „натрупване чрез отнемане на собственост”.

Натрупването чрез отнемане на собственост има четири основни компонента:

1. Приватизация и превръщане на всичко в стока. Корпоратизирането, превръщането  в стока и приватизацията на това, което досега е било обществена собственост, е важна черта на неолибералния проект. Неговата основна цел е да отвори нови полета за натрупване на капитал в области, които до сега са били приемани като непопадащи в обхвата на алгебрата на доходността. Обществени услуги от всякакъв вид (вода, телекомуникации, транспорт), обществени придобивки (социални жилища, образование, здравеопазване, пенсии), обществени институции (университети, изследователски лаборатории, затвори) и дори военното дело (илюстрирано от „армията” от частни подизпълнители, които действат успоредно с въоръжените сили в Ирак) – всички те бяха приватизирани до някаква степен в целият капиталистически свят и дори отвъд него (например в Китай).

Правата над интелектуална собственост, които бяха установени чрез т.нар. TRIPS договорености в Световната търговска организация (СТО), дефинират генетични материали, семена и всякакъв вид други продукти като частна собственост. По този начин наеми за ползване могат да бъдат изисквани от народи, чиито практики са изиграли решаваща роля в развиването на тези генетични материали. Биопиратството се шири необуздано и ограбването на световните генетични ресурси е в действие, в полза на няколко големи фармацевтични компании.

Нарастващото изтощаване на околната среда (земя, въздух, вода), умножаващото се унищожаване на естествената среда на животни и растения, което прави невъзможно всичко друго, освен капитално-интензивни начини на земеделие, всички те са резултат от превръщането в стока на природата, във всичките й форми. Превръщането в стока (чрез туризма) на културни форми, истории и интелектуална креативност влече след себе си мащабни отнемания на собственост...

Както и в миналото, властта на държавата е използвана, за да бъдат налагани насила тези процеси, дори против волята на хората. Премахването на регулаторни рамки, създадени, за да защитават работниците и околната среда, довлече след себе си загуба на права. Прехвърлянето в областта на частната собственост на общите права (правото на държавна пенсия, на социални грижи, на национално здравеопазване), спечелени чрез години на тежка борба, беше една от най-превъзходните от всички политики на отнемане на собственост, често доставяна против политическата воля на хората. Всички тези процеси представляват прехвърляне на активи от обществената област, в територията на частната собственост...

2. Финансиализация. Силната вълна на финансиализация, която започна след 1980 г. има подчертан спекулативен и хищнически стил. Тоталният ежедневен оборот от транзакции на международните пазари, който през 1983 г. възлиза на 2,3 милиарда долара, през 2001 г. се увеличи до130 милиарда. Можем да сравним 800-те милиарда долара, които са необходими за поддържането на международна търговия и продуктивен инвестиционен поток, с 40-те трилиона долара годишен оборот на международните пазари в 2001 година. Премахването на контрола над финансовата система й позволи да стане един от основните центрове на преразпределителни дейности чрез спекулация, хищничество, измама и кражба. Стокови промоции (Stock promotions [1]), Понци схеми (Ponzi schemes [2]); унищожаване на структурирани активи чрез инфлация, отнемане на активи чрез сливания и придобивания; поддържане на нива на дългова тежест, което унищожи цели населения, дори в напредналите капиталистически държави; закрепостяване чрез дълг; корпоративно мошеничество; отнемане на активи чрез кредитни и стокови манипулации (нападения над пенсионни фондове и тяхното редуциране чрез стокови и корпоративни сгромолясвания) – всичко това стана централна черта на капиталистическата финансова система.

Съществуват безброй начини да се обира каймака вътре във финансовата система. Тъй като брокерите получават комисионна за всяка транзакция, те могат да си набавят максимален доход като просто търгуват често от сметките си [3] (практика, позната още като „бъркане на каймак”), без значение дали търгуването добавя стойност към сметката или не. Голям оборот на стоковата борса може по-скоро да означава голямо „бъркане на каймака”, отколкото доверие в пазарите.

Наблягането на стойността на акциите, което се появи в следствие на обединяване на интересите на собствениците на капитал и мениджърите на капитал, чрез възнаграждаване на последните със стокови опции, доведе, както сега знаем, до манипулации на пазарите, които донесоха огромно богатство на малцина, за сметка на мнозинството хора. Грандиозният колапс на Enron [4] беше емблематичен за основния процес, който отне на множество хора препитанието и правата на пенсия.Също трябва да вземем под внимание спекулативните нападения, проведени от хедж фондовете [5] и други главни институции на финансовият капитал, защото те формираха авангарда на натрупването чрез отнемане на собственост на глобалната сцена, макар и да твърдяха, че носят позитивната полза на „разпределяне на рискове”.

3. Управлението и манипулацията на кризите. Отвъд спекулативните и често мошенически празни приказки, които характеризират голяма част от неолибералните финансови манипулации, лежи един по-дълбок процес, който доведе до създаването на „дълговия капан”, като главно средство за натрупване чрез отнемане на собственост. Създаването на кризи, тяхното управление и манипулиране в световен мащаб се разви до изящното изкуство на добре обмислено преразпределение на собственост от бедните страни към богатите. По-горе описах какво се случи с Мексико, когато Волкер повиши лихвеният процент [6]. Докато САЩ разгласяваха ролята си на благороден водач, организиращ „спасителни планове”, които да подържат стабилността на глобалното натрупване на капитал, те постлаха пътеката към плячкосването на мексиканската икономика. Комплексът, съставен от хазната на САЩ, Уол Стрийт и МВФ, стана експерт в извършването тази дейност навсякъде по света. Грийнспан от Федералният резерв приложи тактиката на Волкер (да се повишава лихвеният процент, моля вижте бележка под линия номер 6, бел. прев.) няколко пъти през 1990 година. Дългови кризи в индивидуални държави, нещо необичайно през 60-те години на XX век, станаха много често явление през 80-те и 90-те. Почти не остана незасегната развиваща се държава, а в някои случаи, като например Латинска Америка, настъпи епидемия от  такива кризи. Тези дългови кризи бяха оркестрирани, управлявани и контролирани с цел да бъде усъвършенствана системата (на създаване и управление на кризи, бел. прев.) и да бъдат преразпределени активи. Беше пресметнато, че от 1980 година до сега „над петдесет Плана Маршал [7](над 4,6 трилиона долара) са били изпратени от народите от Периферията, на техните кредитори в Центъра“. „Колко странен свят” въздъхва Стиглиц, „в който бедните страни фактически субсидират най-богатите”. Това, което неолибералите наричат „конфискираща дефлация“ (confiscatory deflation [8]) не е нищо друго, освен натрупване чрез отнемане на собственост. Уейд и Венеросо улавят същността на това, когато пишат за Азиатската криза през 1997 – 98:

„Финансовите кризи винаги са причинявали трансфери на собственост и власт към тези, които пазят своите собствени активи непокътнати и които са в позиция да създават кредит и азиатската криза не е изключение… няма съмнение, че западните и японските корпорации са големите печеливши… Комбинацията от масови девалвации, налагани от МВФ финансови либерализации и подпомагано от МВФ „възстановяване” може дори до ускори най-големия мирновременен трансфер на активи от вътрешни към чуждестранни собственици през последните петдесет години, засенчвайки трансфера на активи от вътрешни към американски собственици в Латинска Америка през 80-те, или от Мексико след 1994 година. Човек не може да не си припомни изявлението на Андрю Мелон: „ По време на депресия активите се връщат при техните истински собственици”.

Аналогията с умишлено създаване на безработица, за да се създаде излишък от работна ръка, който излишък е удобен за по-нататъшно натрупване, е правилна. Стойностни активи (примерно жителите на дадена страна в ролята им на работници, бел. прев.) са изхвърлени от употреба и губят своята стойност. Те стоят неизползвани, докато капиталисти, притежаващи ликвидност, изберат да вдъхнат нов живот в тях. Съществува обаче опасност кризите да излязат извън контрол и да се разпространят или да се вдигнат бунтове срещу системата, която създава кризи [9]. Програмите за структурно адаптиране [10], управлявани от комплекса Уол Стрийт – хазна на САЩ – МВФ се грижат за първото, докато работа на държавният апарат (подкрепен с военна помощ от имперските сили) на „нападнатата” страна е да гарантира, че второто няма да се случи. Но знаците за народен бунт са навсякъде, показани от въстанието на сапатистите  в Мексико, безбройните анти-МВФ бунтове и така наречените „анти-глобалистки” [11] движения, които проляха първа кръв в Сиатъл, Генуа и на други места.

4. Държавни преразпределения. Държавата, веднъж неолиберализирана, става основен агент на преразпредилителните политики, които действаха в ерата на „вграденият либерализъм” (embedded liberalism [12]), обръщайки потока от по-горните  към  по-ниските класи. Тя прави това, на първо място, чрез налагане на приватизационни схеми и на съкращения на тези държавни разходи, които подържат социалните плащания. Дори когато приватизацията изглежда като да носи полза на по-ниските класи, дългосрочните ефекти могат да бъдат негативни. На пръв поглед например програмата на Тачър за приватизация на социалните жилища във Великобритания изглеждаше като подарък за по-ниските класи, чиито членове вече можеха да преминат от наем към притежаване на собствени домове на относително ниска цена, да получат контрол върху ценен актив и да увеличат своето благосъстояние. Но след като трансферът беше осъществен, започнаха спекулации с недвижими имоти, особено в значими места [13], като накрая хората с по-ниски доходи бяха подкупени или насилствено изселени в периферията в градове като Лондон, а някогашните блокове на работническата класа бяха превърнати в центрове на интензивна промяна на класите [14]. Загубата на достъпно настаняване в централните зони доведе до бездомност за някои и дълго пътуване за тези с по-ниско платена работа. Приватизацията на ejidos [15] в Мексико имаше аналогичен ефект върху перспективите на мексиканските селяни, принуждавайки много жители на селски райони да напуснат земята си и да мигрират в градовете, където да търсят работа. Китайската държава поощри трансфера на активи към малоброен елит, в ущърб на масата от населението, като така провокира репресирани с насилие протести. Изследвания твърдят, че не по-малко от 350 000 семейства (около милион души) са били изселени, за да се отвори място за градско застрояване на голяма част от старият Пекин, със същите последствия като във Великобритания и Мексико, които бяха описани по-горе. В САЩ закъсали за пари общини използват „задължителното изкупуване” [16], за да изселят собственици с нисък или дори среден доход, живеещи в имоти в перфектно състояние,  за да освободят земя за построяване на жилища за хора с по-високи доходи, целейки с това да увеличат данъчната основа (в Ню Йорк по настоящем има повече от 60 такива случая).

 Неолибералната държава преразпределя богатства и доходи също и чрез преразглеждания на данъчния кодекс, който облагодетелства възвръщаемост от инвестиции, вместо доходи и заплати; чрез въвеждане на регресивни елементи в данъчния кодекс (такива като данъци върху продажбите) [17] , налагане на потребителски такси [18] (сега много разпространени в селските райони на Китай ) и снабдяване с голям брой субсидии и данъчни облекчения за корпорациите. Размерът на корпоративното облагане постоянно се смалява и преизбирането на Буш беше приветствано с усмивки от корпоративните лидери, предвкусващи още повече намаления на техните данъчни задължения. Корпоративните програми за благосъстояние, които по настоящем съществуват в САЩ на федерално, щатско и местно ниво, представляват огромно пренасочване на обществени пари за корпоративни облаги (директно, както в случая на субсидирането на земеделието и непряко, като в случая на военно-индустриалния комплекс), много подобно на начина, по който приспадането на данъчната ставка на  ипотечните лихви [19] действа в САЩ като субсидия на собствениците на имоти с по-високи доходи и на строителната индустрия.

Повишаването на надзора върху обществото и на полицейският контрол и затварянето на непокорни елементи от населението (в случая на САЩ) сочи един зловещ завой към интензивен социален контрол. Индустрията на затворите е проспериращ сектор (заедно със услугите на личната охрана) в американската икономика [20]. В развиващите се държави, където съпротивлението срещу натрупването чрез отнемане на собственост може да бъде по-силно, неолибералната държава бързо приема ролята на активно репресираща и дори може да стигне до там да води ниско ниво на  война срещу опозиционни движения (много от които са удобно определени като „наркотрафиканти”  или „терористи”, за да бъде легитимирана американска военна помощ и подкрепа, като например в Колумбия ) , други движения (като сапатистите в Мексико и движението на безимотните селяни в Бразилия) са обуздавани от държавата чрез смес от кооптиране [21] и маргинализация.

Превръщането на всичко в стока

 Да се твърди, че пазарите и пазарните сигнали могат най-добре да определят всички разпределителни решения означава да се твърди, че всичко може по принцип да бъде третирано като стока. Превръщането в стока предполага съществуването на права на собственост върху процеси, неща и социални отношения, че на тях може да бъде поставена цена и че те могат да бъдат търгувани като предмет на правен договор. Приема се, че пазара работи като уместен ръководител – като етика – на всички човешки действия.

На практика разбира се всяко общество определя някакви граници къде започва превръщането в стока и къде свършва. Къде лежат границите е предмет на спор. Някои наркотици са приемани за нелегални. Купуването и продаването на сексуални услуги е незаконно в повечето американски щати, но на други места те може да бъдат легализирани, декриминализирани и дори контролирани от държавата като индустрия. Порнографията е предпазвана от американските закони като форма на свободно слово, но и тук също дадени форми (главно засягащи деца) са смятани за неприемливи. В САЩ се приема, че съвестта и честа не са за продан и също така съществува любопитна склонност да се преследва „корупцията”, все едно е лесно различима от нормалните практики на търговия с влияние и правене на пари на пазара.

Превръщането в стока на сексуалността, културата, историята, наследството; на природата като спектакъл или като място за почивка; извличането на монополна печалба от оригиналността, автентичността и уникалността (на творби или изкуство например), всичко това означава да се поставя цена на неща, които в действителност никога не са били създадени, за да бъдат стока. Често възникват спорове относно уместността на превръщането в стока (на религиозни събития и символи например) или кой би трябвало да упражнява права на собственост и да извлича наеми (за достъп до руините на ацтеките, или да търгува с аборигенско изкуство например). Неолиберализацията несъмнено отмести границите на превръщането в стока и значително разшири обхвата на законните договори. За нея е типично (както и за голяма част от постмодерната теория) да прославя краткотрайността и краткосрочните договори – бракът например е разбиран като краткосрочен договорен ангажимент, вместо като свещена или нерушима връзка. Разделението между неолиберали и неоконсерватори частично отразява разлика в позициите къде трябва да бъде поставена границата. Типично е за неоконсерваторите да обвиняват „либералите”, „Холивуд” или дори „постмодернистите” за това, което те виждат като загиване на моралността и социалният ред, вместо да търсят отговорност за това от корпоративните капиталисти (като Рупърт Мърдок), които фактически нанасят най-голямата част от вредата, като натрапват всякакъв вид сексуално натоварени, ако не похотливи, материали на света и които непрекъснато излагат на показ техните всепроникващи предпочитания към краткосрочните пред дългосрочните обвързвания в тяхното безкрайно преследване на печалбата.

Но тук има много по-сериозни проблеми от това просто да се опитваме да предпазим някакъв ценен обект, някакъв ритуал или предпочитан ъгъл от социалният живот от паричната алгебра или от краткотрайният договор. Защото в сърцето на либералната и неолибералната теория лежи необходимостта да се конструират съгласувани пазари на земя, работна ръка и пари, а те, както посочи Карл Полани  „очевидно не са стоки... описанието на работниците, земята и парите като стока е напълно фиктивно.” Докато капитализмът не може да функционира без такива фикции, той нанася неизразими вреди, когато отказва да приеме комплексните реалности, които стоят зад тези фикции.  Полани, в един от най-известните си пасажи, казва следното:

„Да се позволи на пазарния механизъм да бъде единствения направляващ съдбата на човешките същества и тяхната естествена околна среда и дори на количеството и употребата на покупателна сила ще има като резултат разрушаване на обществото. Защото набедената за стока „работна сила” не може да бъде притискана, използвана безразборно или дори оставена неизползвана, без това да засегне човешкия индивид, който се случва да бъде носителя на тази странна стока. Освобождавайки се от човешката работна сила, системата по случайност се освобождава от физическото, психологическото и морално същество „човек”, прикрепено към етикета. Лишени от предпазното покритие на културните институции, човешките същества ще погинат от следствията на социалното изоставяне. Те ще загинат от интензивно социално разпадане чрез пороци, перверзии, престъпления и глад. Природата ще бъде редуцирана до нейните стихии, квартали и прекрасни природни места ще бъдат осквернени, реките – замърсени, военната безопасност – застрашена, способността да се произвежда храна и сурови материали – разрушена. И накрая управлението от пазара на покупателната сила периодично ще ликвидира бизнес предприемането, защото недостигът и излишък на пари биха били толкова пагубни за бизнеса, колкото наводненията и засушаванията за примитивното общество.”

Вредата, нанесена чрез „наводнения и засушавания” от фиктивен капитал вътре в глобалната кредитна система, било то в Индонезия, Аржентина, Мексико или дори в САЩ, свидетелства за последното твърдение на Полани. Но неговите тези за работната сила и земята заслужават по-нататъшно разработване.

Индивидите влизат в пазара на труда като личности с характер; индивиди, вградени в мрежи на социални взаимоотношения и социализирани по различни начини, като физически същества, идентифицируеми чрез определени характеристики (такива като фенотип и пол), като индивиди, които са натрупали различни умения (понякога наричани „ човешки капитал”) и вкусове (понякога наричани „ културен капитал”) и като живи същества, имащи мечти, желания, амбиции, надежди, съмнения и страхове. За капиталистите обаче такива индивиди са просто фактори за продукция, макар и не недеференциран фактор, защото работодателите изискват работна ръка с определени качества, като физическа сила, умения, гъвкавост, покорност и други такива, подходящи за определени задачи. Работниците са наемани на договор и в неолибералната схема на нещата краткосрочните договори са предпочитани, за да се постигне максимална печалба. Исторически работодателите са използвали разграничавания във фонда от работна ръка, за да разделят и владеят. Тогава се появяват сегментирани пазари на работна ръка и често са използвани (явно или прикрито) разграничавания по раса, етнос, пол и религия по начини, които допринасят за изгодата на работодателя. И обратно, работниците могат да използват социалните мрежи от които са част, за да получат привилегирован достъп до дадени работни места. Те се стремят да монополизират умения и чрез колективно действие и създаване на подходящи институции, се стремят да контролират пазара на труда, за да защитят своите интереси. По този начин те просто конструират “предпазващото покривало на културните институции", за които говори Полани.

Неолиберализацията се стреми да премахне предпазващото покривало, което „вграденият либерализъм” позволи и за което понякога се грижеше. Тоталната атака срещу работниците има две посоки. Властта на синдикатите и други институции на работниците бива обуздана или напълно разглобена в дадена държава (чрез насилие ако е необходимо). Въведени са гъвкави пазари на труда. Оттеглянето на държавата от доставянето на социални грижи и промените на структурите на работните места в следствие на технологиите, които правят големи сегменти от работна сила излишни, оформят окончателно доминацията на капитала над работниците в пазара. Индивидуализираният и относително безсилен работник се сблъсква с пазар на труда, в който се предлагат само краткосрочни договори, специално изработени за случая. Постоянната длъжност става просто едно минало (Тачър я премахна в университетите например). Една “система на личната отговорност” (колко подходящ беше езикът на Денг) заменя социалните защити (пенсии, грижа за здравето, предпазване от вреда), които преди бяха задължение на работодателите и държавата. Вместо това, сега индивидите купуват от пазара продукти, които продават социални защити. Индивидуалната сигурност е следователно въпрос на индивидуален избор, вързан за това доколко индивида може да си позволи да купува финансови продукти, които са вградени в рисковани финансови пазари.

Втората посока на атака влече след себе си преобразувания на пространствените и времеви координати на пазара на труда. Докато много може да се каже за „надпреварата към дъното” [22], за да се намери снабдяване с най-евтина и най-покорна работна ръка, географската мобилност на капитала му позволява да доминира глобалната работна сила, чиято собствена географска мобилност е принудително ограничена. Тези бариери могат да бъдат заобиколени само чрез нелегална имиграция (която създава лесно експлоатируема работна сила) или чрез краткосрочни договори, които позволяват примерно мексикански работници да работят в земеделието на Калифорния, за да бъдат безсрамно изпратени обратно, когато се разболеят или дори загинат от пестицидите, на които са изложени.

При неолиберализацията фигурата на „работника на разположени ” се появява на световната сцена като прототип. Има изобилие от описания на отвратителните условия и на деспотизма, под които се трудят работниците в суетшоповете [23] в целия свят.

В Китай условията, в които се трудят мигриращи от селските райони млади жени, могат да бъдат описани само като отвратителни: “непоносимо дълго работно време, долнопробна храна, претъпкани спални помещения, садистични управители, които ги бият или малтретират сексуално и заплащане, което или получават след месеци, или изобщо не получават“ [24]. Две млади жени от Индонезия разказват техния опит като работници на базиран в Сингапур подизпълнител на Levi-Strauss:

“Нещо обикновено е да бъдем обиждани. Когато шефът се ядоса, той нарича жените кучета, прасета, курви, ние трябва да понасяме всичко това с търпение и без реакция. Официално работим от седем сутринта до три (заплатата е по-малко от два долара на ден), но често има извънредно работно време, понякога – особено ако има спешна поръчка – до девет. Колкото и да сме изморени, не ни позволяват да си отидем у дома. Може да получим допълнителни 200 рупии (10 американски цента). Вървим пеша от мястото, където живеем до фабриката. Вътре е много горещо. Сградата има метален покрив и няма достатъчно пространство за всички работници. Мястото е изключително претъпкано. Над двеста души работят там, предимно жени, но има само една тоалетна за цялата фабрика... когато се връщаме у дома след работа нямаме енергия за нищо друго, освен да ядем и спим.„

Подобни разкази идват от мексиканските maquila фабрики [25], от тайванските и корейските заводи в Хондурас, Южна Африка, Малайзия и Тайланд. Опасностите за здравето, излагането на широк спектър от токсични вещества и смърт на работното място минават неконтролирани и незабелязани. В Шанхай тайванският бизнесмен, който притежаваше текстилен склад , в който 61 работници, заключени в сградата, загинаха в пожар, получи „снизходителна” двугодишна условна присъда, защото е „показал разкаяние” и „е съдействал при последствията от пожара”.

Жените, понякога и децата, носят най-голямата част от тежестта на такова деградиращо, осакатяващо и опасно бачкане. Социалните следствия от неолиберализацията са фактически екстремни. Натрупването чрез лишаване от собственост подрива всяка власт, която жените са имали в домакинските производствено-маркетингови системи и премества всичко в доминираните от мъже пазари на стоки и кредити. Пътищата към освобождаване на жените от патриархалния контрол в развиващите се страни преминават или през деградиращ труд във фабриките, или през търгуване със сексуалността, което варира от почтена работа като слугини в домове и сервитьорки до секс търговия (една от най-доходоносните от всички съвременни индустрии, в която е замесено изключително много заробване), загубата на социални защити в напредналите капиталистически страни има особено негативни ефекти върху жените от по-ниските класи и в много от бившите комунистически страни загубата на правата на жените чрез неолиберализация не е нищо друго, освен катастрофа.

Как тогава оцеляват работниците на разположение – особено жените – както социално така и емоционално в свят на гъвкави пазари на труда и краткосрочни договори, хронично несигурни работни места, изгубени социални защити и често осакатяващ труд, сред развалините на колективните институции, които някога им даваха поне малко достойнство и подкрепа? За някои повишената гъвкавост на пазарите на труда е благодат и дори когато тя не води до материални придобивки, простото право да сменяш работата относително лесно и свободно от традиционните социални ограничения на патриархалността и семейството има своите ползи. За тези, които успешно се справят с пазара на труда, за тях има привидно изобилие от награди в света на капиталистката консуматорска култура. За съжаление тази култура, колкото и грандиозна, сексапилна и изкусителна да е, само безспирно играе с желанията, без никога да дава удовлетворяване отвъд ограничената идентичност на мола и безпокойството за статуса чрез добрия външен вид (при жените) или материалното притежание. „Пазарувам, следователно съм” и обсебващият индивидуализъм заедно конструират един свят на псевдо-удовлетвореност, който е повърхностно вълнуващ, но празен в неговата сърцевина.

Но за тези, които са загубили работата си или никога не са успели да излязат извън широките неформални икономики, които сега дават рисковано убежище на много от работниците на разположение из цял свят, за тях историята е напълно различна. Като се вземе предвид, че около два милиарда души са осъдени да живеят с по-малко от два долара на ден, смешния свят на капиталистическата консуматорска култура, огромните бонуси които се раздават във финансовите услуги, самодоволните полемики за еманципаторския потенциал на неолиберализацията, приватизацията и личната отговорност, изглеждат като жестока шега. От доведените до бедност селски райони на Китай до богатите САЩ, загубата на здравеопазване и увеличаващото се налагане на всякакъв вид потребителски такси добавят значително към финансовото бреме на бедните.

Неолиберализацията трансформира позиционалността [26] на човешкия труд - на жените и на групите на коренните жители - в социалния ред, като набляга на това, че труда е стока като всяка друга. Лишени от защитното покривало на жизнени демократични институции и заплашвани от всякакъв вид социални разпадания и обърквания, работната сила на разположение неизбежно се обръща към други институционални форми, чрез които да конструира социални солидарности и да изрази колективна воля. Изобилства всичко от банди и криминални картели, мрежи за наркотрафик, мини-мафии и босове на favelas [27] през общности, народни и неправителствени организации до светски култове и религиозни секти. Това са алтернативните социални форми, които запълват празнотата след като държавна власт, политически партии и други институционални форми активно са разглобявани или просто угасват като центрове на колективни усилия и на социално свързване. Значителното обръщане към религията е важно в този ред. Описания на внезапни появи и размножаване на религиозни секти в изоставените селски райони на Китай, да не говорим за появата на Фалун Гонг, са показателни за тази тенденция. Скоростният прогрес на евангелисткото набиране на привърженици в хаотичните неформални икономии, които се умножаваха по време на неолиберализацията на Латинска Америка и възкресените и в някои случай новосъздадени религиозни племенизми и фундаментализми, които структурират политиката в голяма част от Африка и Средният Изток, свидетелстват за нуждата да се конструират изпълнени със смисъл механизми на социална солидарност.

Прогресът на фундаменталисткото евангелистко християнство в САЩ има връзка със увеличаването на работната несигурност, загубата на други форми на социална солидарност и празнотата на капиталистката консуматорска култура. Томас Франк разказва, че религиозните десни започват дейност в Канзас едва в края на 80те години на XX век, след десетилетие или повече на неолиберално преструктуриране и деиндустриализиране. Такива връзки може да изглеждат изсмукани от пръстите. Но ако Полани е прав и третирането на работната сила като стока води до социално разпадане, в такъв случай действията за изграждане наново на различни социални мрежи, като защита срещу такава заплаха, стават все по-вероятни.

 

Редакция: Петър Пиперков

Източник: откъс от книгата „Кратка история на неолиберализма” на Дейвид Харви („A brief History of Neoliberalism”, откъсът започва от страница 169)

 


[1] http://en.wikipedia.org/wiki/Stock_promoter

[2] http://www.finance-assets.com/apostol//index.php?option=com_content&task=view&id=154&Itemid=25

[3] http://en.wikipedia.org/wiki/Product_churning

[4] http://en.wikipedia.org/wiki/Enron

[5] http://www.ifgconsult.com/index.php?section=STATS&stid=67

[6] http://www.bloomberg.com/news/2012-08-20/how-volcker-launched-his-attack-on-inflation.html

[7] http://www.britannica.com/EBchecked/topic/366654/Marshall-Plan

[8] http://mises.org/daily/890

[9] Occupy Wall Street започна тъкмо като бунт срещу системата, която създава кризи.

[10] „Неплатежоспособността на страните от Латинска Америка през 80-тегодини води до дългова криза, застрашаваща състоянието на цялата световна икономика. Това налага оказването на незабавна международна подкрепа посредством Международния валутен фонд и Световната банка. Двете главни международни финансови институции се заемат с изработването на програми за структурно адаптиране на дълговете, но за да може тези програми да стартират, те финансират допълнително страните с нови ... дългове. Заемите, които дават обаче увеличават задълженията на страните и са съпроводени с условия. Правителствата се задължават да приложат строги икономически програми в страните си, за да могат да се възползват от новите заеми и да разсрочат плащанията по старите.

Според МВФ и Световната бнкара страните от Латинска Америка трябва да направят няколко промени, за да си получат новите заеми:

  • да харчат по-малко за здравеопазване, образование и социални дейности, а хората трябва да плащат за тях или да минават и без тях;
  • да обезценят националната валута, като по този начин увеличат износа си;
  • да намалят субсидиите, които дават;
  • да намалят заплатите на работещите в държавните предприятия и администрация;

да приватизират държавните предприятия, най-вече привличайки чужди инвеститори. „

Взето от http://economistbg.blogspot.com/2011_08_01_archive.html

[11] „Анти-глобалисти” е подвеждащ термин, измислен от PR-гурутата на големия капитал и залепен на съпротивляващите се.  Както се казва „ a la guerre comme a la guerre.”

[12] http://en.wikipedia.org/wiki/Embedded_liberalism

[13] Като централни градски зони, градски зони със добри транспортни връзки, с добра „инфраструктура”  и др. ( бел. прев.)

[14] http://en.wikipedia.org/wiki/Gentrification

[15] http://en.wikipedia.org/wiki/Ejido

[16] http://en.wikipedia.org/wiki/Eminent_domain

[17] Или като „плоският данък”, който беше въведен в България. „Плоският данък” ощетява ниските доходи, и облагодетелства високите доходи. ( бел. прев.)

[18] http://www.zdrave.net/document/institute/patient_rights/_04_Patients_Taxes.htm

[19] http://en.wikipedia.org/wiki/Home_mortgage_interest_deduction

[20] http://www.blitz.bg/news/article/171331 Американски частен затвор в България.

[21] http://en.wikipedia.org/wiki/Co-optation

[22] http://en.wikipedia.org/wiki/Race_to_the_bottom

[23] http://en.wikipedia.org/wiki/Sweatshop

[24] Това се случва и тук, в България, в Албания, Румъния , Украйна и др.

[25] http://en.wikipedia.org/wiki/Maquiladora

[26] http://en.wikipedia.org/wiki/Positional_good

[27] http://en.wikipedia.org/wiki/Favela

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop