Респирация, конспирация и солидарност (Франко Берарди - Бифо)

Някога ми се случи да участвам в една акция на Living Theater: в един стар италиански театър няколкостотин души се събраха за колективна мантра: излъчване на хармонизиращи си звуци, съвкупно дишане и споделен звук, траещи във времето благодарение на вокална вълна, която върви от една уста към друга, от едно тяло към неговото съседно.

Искам да се занимая с мантрата като форма на композиране на бунтовническото движение.

Да разгледаме социалното отношение от гледната точка на хармония и дисхармония сред дишащи сингуларности. Организмите се срещат, взаимодействат си в общо пространство. Мъдростта на хинду йогина се състои от индивидуално дишане (атман) като отношение на организма с космическото дихание (прана) и средата на физическото обкръжение.

Физическите организми взаимодействат с природната среда, с града, фабриката, въздуха. Психичните организми взаимодействат с Инфосферата - околната среда, където циркулират инфостимули, влияещи на психичните реакции.

В късномодерното време ние изпитваме нарастващо замърсяване на въздуха, водата и храната. Индустриалното отделяне на радиоактивни частици предизвиква зачестяване на астмата, рак на дробовете и респираторни заболявания.

Но има един друг вид замърсяване, което касае психичното дишане на отделните и колективни организми. Семиотични потоци, разпространени из Инфосферата от медийната система замърсяват психосферата и предизвикват дисхармония при дишането на сингуларностите: страх, безпокойство, паника, депресия са патологичните симптоми на този вид замърсяване.

Нека разберем как сингуларностите се скачват при социалното психично ставане. Могат да се случат скрепвания между съзнателни и чувствителни организми като съединителни скрепвания, а също и като свързващи скрепвания.

Човешките същества се свързват благодарение на способността им да си взаимодействат езиково и чувствено. Феноменът на езиковото общуване е широко изследван от учените и ние знем, че медиите могат да го модифицират и обогатяват, но също и да го обедняват.

Има едно друго ниво на скрепване – чувствителността – което трябва да бъде разбрано по-добре.

Чувстителността е способността на човешкото същество да изкомуникира това, което не може да се каже чрез думи. Бидейки наличен за съединяване, социалният организъм е отворен за афекции, чувствено разбиране и социална солидарнот. Културните потоци, музиката и поезията като психотропни субстанции могат да благоприятстват или да възпрепятстват и замърсяват съединителната способност.

Чувствителността също така е и дарбата, което позволява да се влезе в отношение със същества, ненаправени от нашата материя, неговорещи нашия език и несводими до общуването на дискретни, вербални или дигитални знаци.

Чувствителността е способността да хармонизираш с ризомата.

Принципи на свързаност и на разнородност: която и да е точка на ризомата може да бъде свързана с която и да е друга, и трябва да бъде. (...) Колективните уредби на изказване всъщност функционират пряко в машинните уредби и не може да се установи радикално прекъсване между режимите от знаци и техните обекти. (...) Орхидеята се детериториализира, формирайки образ, калка на бръмбар; но бръмбарът се ретериториализира върху този образ. Бръмбарът обаче се детериториализира като сам става част от апарата за възпроизвеждане на орхидеята; но той ретериториализира орхидеята, пренасяйки нейния прашец. В своята разнородност, бръмбарът и орхидеята съставляват ризома. [1]

На онтологичното, телеологично или дори физическо равнища, бръмбарът и орхидеята не са хомогенни. Те дори принадлежат на два различни природни ареала. Но това не им пречи да работят заедно в смисъла на ставане-скрепване (s'agencer) и като го правят, да пораждат нещо, което преди го е нямало.

„Бъди, бъди, бъди!“ е метафизичният вик, който господства над йерархичната мисъл. Ризоматичната мисъл отговаря: „Скрепвай, скрепвай, скрепвай!“.

Принципът на ставане лежи в съединителното скрепване.

(...) ставане-бръмбар на орхидеята, ставане-орхидея на бръмбара, като всяко от тези ставания осигурява детериториализирането на единия от термините и ретериториализирането на другия, а двете ставания се обвързват и препращат едно към друго чрез циркулиране на интензивности, което тласка детериториализацията все по-надалеч. Няма нито имитиране, нито подобие, а има избухване на две разнородни серии в линията на бягство, съставена от една обща ризома, която вече не може да бъде приписвана, нито подчинена на каквото и да било означаващо. (...) „Апаралелна еволюция на две същества, които няма абсолютно нищо общо помежду си“. [2]

Съединяване/Свързване

Съединяването и свързването са две различни модалности на социално скрепване.

Докато съединяването означава ставане-друг, живеене и непредсказуемо скрепване на тела, то свързването означава функционална междуоперационалност на организми, преди това сведени до съвместими езикови части.

Разпръскването на свързващата модалност в социалния живот (мрежата) създава условието за антропологичен обрат, който ние все още не можем да разберем. Този обрат влече със себе си мутиране на съзнателния организъм: за да се направи съзнателния организъм съвместим със съединителната машина, когнитивната система трябва да бъде преформатирана. Съзнателните и чувствени организми са толкова много подчинени на процес на мутиране, въвличащ със себе си внимание, обработка, решение и изразност. Инфопотоците трябва да бъдат забързвани, а съединителният капацитет трябва да бъде подсилен за да се съгласува с рекомбинантната технология на глобалната мрежа.

Тази мутация предизвиква един вид притъпяване на съединителната способност на човешкото познание, особено на чувствителността, съществената съединителна дарба при първото свързващо поколение, поколението, което е научило повече думи от машина, отколкото от майката.

За да разберем настоящия антропологичен обрат ние трябва да се фокусираме върху значението на съединяването и свързването.

Съединяването е ставане друг. В контраст с него при свързването всеки елемент остава отделен и взаймодейства само според функция. Сингуларностите се променят когато се съединяват, те стават нещо друго от това, което са били преди съединяването им. Любовта променя любящия и съчетанието от а-означаващи знаци поражда появата на несъществуващо до преди това значение.

Вместо сливане на сегменти, свързването налага един прост ефект на функционалност на машината. При свързването функционалността на материите, които свързват се подразбира като функционално моделиране, което ги подготвя за интерфейсинг и междуоперационалност. Свързването изисква един предшестващ процес, при който елементите, които е нужно да бъдат свързани биват осъвместени. В действителност дигиталната паяжина се разширява чрез прогресивното свеждане на нарастващ брой елементи до един формат, стандарт и код, които осъвместяват различни елементи.

Текущият процес на промяна в наше време се центрира върху обрата от съединяване към свързване като парадигмата за обмен между съзнателни организми. Водещият фактор на тази промяна е вмъкването на електронното в органичното, процъфтяването на изкуствени устройства в органичната вселена, тялото, общуването и обществото. Но ефектът на тази промяна е едно преобразуване на връзката между съзнание и чувствителност и нарастващото обезчувствяване при обмена на знаци.

Съединяването е срещането и сливането на кръгли и неправилни форми, които непрестанно усукват своя път без точност, повторение или съвършенство. Свързването е точното и повторимо взаимодействие на алгоритмични функции, прави линии и точки, които се припокриват съвършено и влизат или излизат съгласно дискретните модели на взаимодействие, които правят различните части съвместими с един предустановен стандарт. Обратът от съединяване към свързване като преобладаващия модел на взаимодействие на съзнателни организми е последица от постепенното дигитализиране на знаци и нарастващата медиизация на отношения.

Дигитализацията на комуникативния процес предизвиква един вид обезчувствяване на кривата, продължаващия процес на бавно ставане; и един вид вчувствяване на кода, внезапни промени на състоянието и сериите от дискретни знаци.

Съединяването налага семантичен критерий за интерпретация. Другият, който навлиза в съединение с теб изпраща сигнали, чието значение ти трябва да интерпретираш като проследиш ако е необходимо намерението, контекста, сянката, неказаното.

Свързването изисква критерий за интерпретация, който е чисто синтактичен. Интерпретаторът трябва да разпознае едно редуване и да бъде способен да осъществи операцията, предвидена от „обшия синтаксис“ (или операционната система); не може да има полета на двусмислие при обмена на съобщения, нито пък може намерението да се проявява чрез нюанси. Постепенният превод на семантични различия в синтактични различия е процесът, който доведе от модерен научен рационализъм до кибернетика и накрая направи създаването на дигиталната паяжина възможно.

Но ако разширите синтактичния метод на интерпретация до човешките същества, то предстои една когнитивна и психична мутация.

Мутацията в действителност предизвиква болезнени ефекти върху съзнателния организъм и тези ефекти могат да се интерпретират с категориите на психопатологията: дислексия, безпокойство и апатия, паника и депресия. Само че патологическото описание не обхваща дълбокото значение на въпроса. Това, което е по-важно, всъщност, е опитът за адаптиране на съзнателния организъм към една променяща се околна среда.

За да взаимодейства ефикасно със свързващата околна среда, съзнателният и чувствителен организъм започва да потиска на определено ниво това, което наричаме чувствителност. Това по мое мнение е сърцевината на когнитивното преформатиране, което се случва.

Чувствителността, т.е. способността да интерпретираш и разбираш това, което не може да бъде изразено с вербални или дигитални знаци, може да бъде непотребна, а също така и опасна в една интегрирана система на свързващата природа. Чувствителността забавя процедурите по интерпретиране и прави декодификацията алеаторна, смътна, несигурна, редуцирайки по този начин съревноваващата се ефективност на семиотичния агент.

В този процес е включено етическото измерение: сякаш един вид етическа нечувствителност белязва поведението на хората от последното поколение. Но ако искаме да разберем смущението в етическата сфера, то ние трябва да отместим вниманието си към естетическото поле. Етическият безпорядък, неспособността етически да се управлява индивидуалния или колективния живот изглежда следва от едно смущение в естезията, възприемането на другия и на себе си.

Композиране и рекомбиниране

Социалното скрепване може да има съединителна или свързваща характеристика. Съединителната модалност прави социалното композиране възможно на културното, психично и политическо нива, докато свързващата модалност изисква съгласуваност и забранява композирането.

Можем да разгледаме композирането като форма на споделена респирация: ко-спирация, конспирация.

Когато свързващата съгласуваност или функционално рекомбиниране взема връх над съединителната композируемост, социалният организъм се втвърдява и става чуплив: солидарността става трудна.

Социалната солидарност не е етическа или идеологическа ценност: тя зависи от продължителността на отношението между индивиди във време и пространство. Материалната основа за солидарност е възприемането на приемственост на тялото в тялото, на последователността на моя интерес и твоя интерес.

Комунистическото съглашение [conspiracy], например, представляваше психичната и културна енергия, която направи солидарността възможна в социалното тяло на класата на индустриалния работник.

От 80-те години насам прекарийността предизвика един процес на десолидаризация и процес на дезагрегация на социалното композиране на труда. Виртуализацията беше допълнителна причина за десолидаризацията: прекаризацията прави социалното тяло чупливо на нивото на труда, докато виртуализацията прави социалното тяло чупливо на нивото на афекцията.

Подложено на забързващите се ритми на виртуалната машина, колективното дишане започва да се фрагментира и този процес е паралелен и допълващ се с фрактализацията на финансовия капитал. Финансовият капитализъм е детериториализиран и виртуален и действа като постоянно рекомбиниране на виртуални фрагменти на абстрактна собственост.

Следвайки въвеждането на свързващия принцип при социалното общуване, способността да симпатизираш отслабва, а функционалното рекомбиниране се случва на безличностна основа.

Последствието на този дисхармонизация на социалната общуване е дис-емпатията. Сексуалността на фракталното тяло се разкрива в паническа форма, а желанието е задвижвано едновременно в безброй посоки, в една фригидна оргия, която е ядрото на порнографията. Телата се възприемат едно-друго като взаимозаменяеми, окосмението трябва да изчезне от гладките епидермални повърхности.

Ритъм и припев

Късномодерният Ритъм е сканиран от подредения шум на машината. Рок и пънк музиката наследиха чара на механичния ритъм, макар че накрая те обръщат този чар в ярост срещу машината. В книгата си Звукова война, звуков афект и екологията на страха Стив Гуудман описва ритмичната агресия срещу социалния живот.

От използването на високоговорителя при Хитлер като механизъм за афективна мобилизация по време на Втората световна война през аудиосъобщенията на Бин Ладен, днес техниките за звукова война са проникнали във всекидневието. [3]

Гатари говори за retournel, припев.

Детето, пеещо през нощта поради страх от тъмното се опитва да установи повторен контрол над събитията, които за неговото усещане се детериториализират прекалено бързо и които започват да се размножават в космоса и въображаемото. Така че всеки индивид, всяка група, всяка нация се оборудва с диапазон от основни припеви, с които да призовава хаоса. [4]

Припевът е обсесивен ритуал, който позволява на индивида – съзнателният организъм в продължаващо вариране – да открие идентификационни точки и да териториализира себе си в отношение със заобикалящия свят. Припевът е модалността на семиотизацията, която позволява на един индивидуум (група, нация, субкултура, движение) да приема и проектира света според възпроизводими и комуникабилни формати.

За да може космическата, социална и молекулярна вселена да бъде филтрирана чрез индивидуално възприятие трябва да действа филтър или модели на семиотизация, и тези модели Гатари нарича припеви.

Възприемането на времето от едно общество се формира от социални припеви.

От тази перспектива универсалното време изглежда не е нищо повече от хипотетична проекция, време на обобщена еквивалентност, оплоскостено капиталистическо време. [5]

Основната културна трансформация на модерния капитализъм беше създаването на припеви на времево възприемане, които обхващат и дисциплинират обществото: припевът на фабричния труд, припевът на заплатата, припевът на производствената линия.

Дигиталният преход донесе със себе си нови припеви: електронна фрагментация, информационен свръхтовар, забързване на семиотичния обмен. Фрактализация на времето, съревнование.

Същностната характеристика на припева е ритъмът.

Ритъмът е отношението на един субектен поток от знаци (музикални, поетически, жестикулационни знаци) с обкръжението: космическо обкръжение, земно обкръжение, социално обкръжение.

Ритъмът е навсякъде, в социалния живот. Работа, война, ритуали и социални движения имат своя специален ритъм.

На хаосмотично ниво, Ритъмът е скрепването между дишането и обкръжаващата вселена. В жаргона на Гатари припевът е сингуларният път за създаване на това скрепване, agencement [6] между сингуларност и околна среда.

На социално ниво ритъмът е отношението между тялото и социалното скрепване на езика.

Социалното обкръжение е белязано от припеви (retournels), повторение на жестове и знаци, които изразяват сингуларния модел и едновременно с това отношението между съдействието и обкръжението.

Мантра

Въставането, което се случи през 2011 г. може да бъде разглеждано като Мантра, ре-активиране на съединяващото тяло, терапия на дис-емпатични патологии които пресичат социалната кожа и социалната душа.

Катаклизъм, въстание, бунт и размирици: тези думи не трябва да бъдат насочвани по милитаристичен начин. В днешно време насилственото действие на антикапиталистическото движение не би било умно, тъй като насилието е патологична демонстрация на безсилие. Въпреки това ние ще станем свидетели на масивни експлозии от прекарийна ярост и насилие, като в Тотнъм, Пекъм и Бирмингам през август 2011 г., като в Рим на 15 октомври. Въставането често ще отстъпва на феномени на психопатичното насилие. Не трябва да се изненадваме, не трябва да заклеймяваме тези действия като престъпни.

Финансовата диктатура прекалено дълго притискаше социалното тяло и цинизмът на управляващата класа стана противен. Ето защо не трябва да се изненадваме, когато се случват насилствени експлозии.

Въставането е терапия за този вид психопатология. Въставането не е съдене, а лекуване.

А лекуването става възможно чрез мантра която се надига, все по-силна и по-силна, докато солидарността отново излиза на повърхността в ежедневието.

Безполезно е да се изнасят проповеди на тези, които могат да изразяват негодуванието си само по насилствен начин. Лекарят не съди, а лекува, а задачата на движението е да действа като лекар, не като съдия.

Това, което трябва да можем да пренесем на бунтуващите се, на мародерите, на Черния блок и плячкаджиите е една истина, която трябва да съградим и разпространим заедно: една колективна мантра, скандирана от милиони хора ще събори стените на Йерихон много по-добре от една кирка или бомба.

Превод от английски: Станимир Панайотов

Бележки:

[1] Жил Дельоз и Феликс Гатари, Хиляда плоскости. Капитализъм и шизофрения 2, превод Антоанета Колева, София: Критика и Хуманизъм, 2009, сс. 12, 16.

[2] Жил Дельоз и Феликс Гатари, Хиляда плоскости, цит. съч., сс. 16-17.

[3] Steve Goodman, Sonic Warfare, Sound Affect and the Ecology of Fear, Massachusetts: MIT, 2010.

[4] Félix Guattari, L’Inconscient machinique, Paris: Encres, 1979, p. 109

[5] Félix Guattari, Chaosmosis. An Ethico-Aesthetic Paradigm, англ. превод Paul Bains и Julian Pefanis, Bloomington and Indianapolis: Indiana University Press, 1995, p.16.

[6] Българският превод на agencement е „уредба“ (бел. пр.).

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop

Cookies make it easier for us to provide you with our services. With the usage of our services you permit us to use cookies.
More information Ok Decline