Още от Империя (2000), книга, писана в съавторство с Майкъл Харт, философът Антонио Негри разгръща своята работа в две основни изследователски полета. От една страна, той се заема да разкрие безполезността на един куп понятия, които до тогава са служели да бъде мислено политическото. От друга страна, той се опитва да конструира и изпробва множество категории, пригодени към конфигурацията на съвременния социален свят. Така работата на Антонио Негри представлява, ако си послужим с термини на Мишел Фуко, съвкупност от елементи, които произвеждат една определена „субективност”: тази на свободния човек.

В този текст Негри се насочва едновременно към понятийно изясняване на големите категории на традиционната политическа философия – които тук се появяват като „стари фрагментации” – и създаване на по-оперативни понятия, които да отчитат „новите излишества” на властта. Критиката, следователно, не е някакво просто и неаргументирано разобличаване, а движение, което, посредством хитростта на деконструкцията, се съчетава с радостта от производството.


negri_antonioВ основата на тази лекция стои един въпрос, на който бях заставен да отговоря: какво се случва с критиката? Преди да започна, ще си позволя да предложа една предварителна дефиниция на това, което разбирам под критика; дефиниция, която, надявам се, след малко ще се сблъска с няколко пробни аргумента. Критиката е тази интелектуална (социална и политическа) дейност, която, тъкмо защото пресича кризата на модерността и успява да не бъде асимилирана от нея, поражда съвкупност от сили, които позволяват преобразуването на света, в който живеем, както и на неговите знание и етика.

По този начин критика, която става критична (социална и политическа) маса, прекрачва историческия праг, който властта налага над критическите движения. Напротив, когато критиката не успее да произведе критична маса, способна да преодолее кризата, тя винаги бива повторно погълната от властта и не заслужава да бъде признавана като „процес, който ни освобождава от положението на малцинство” [1]


1. Като начало, бих искал да тръгна не от хипотеза, а от факт, от даденост: модерното понятие за суверенитет е в криза. Но, тъй като това понятие е структура, в която се организира – точно под формата на суверенитет – определена идея за (публична и частна) собственост и схващане за политическо представителство, признаването на кризата на модерния суверенитет означава също и проблематизиране на понятията за частна и/или публична собственост и за политическо представителство. За всички автори, които осъзнават тази криза, преодоляването на суверенисткия хоризонт произтича от раждането на движенията и на колективните действия, „несводими” до структурите на суверенната държава на модерността. Така последвалият залез на модерния юридически догматизъм произтича от появата на непосредствено „конституиращи” движения, способни да изразят един „социетален конституционализъм” (Термин на социолога Дейвид Скиули. Отнася се до социалния контрол, упражняван от частни формирования, като бизнес корпорации и професионални съюзи – бел. ред.), алтернативен на държавно-центричната конституционна теория.

И за да го кажа с по-съвременни термини, ще прибавя, че говоренето за криза на модерния суверенитет в действителност означава говорене за криза на една специфична епистема. Но що е епистема? Както казва Мишел Фуко, „всички онези феномени на отношения между науките или между различните дискурси в различните научни сектори конституират това, което наричам епистема на една епоха”. Да подчертаем, че става дума не за затворени структури, а за игрови терен, за отворено отношение. Нека се запитаме сега в какво по-специално се състои тази криза. Тя се дължи на това, че не можем повече да схващаме нормативния свят (т.е. светът, който отговаря на модерния суверенитет) като автоконсистентен; вместо това трябва да го анализираме в нов исторически контекст и да се потопим в неговата актуална криза, смятайки феноменологията едновременно като опит за конфликт (опит за среща между организирани функции и иновативни и/или спонтанни инстанции) и като опит за неговото преобразуване. Другояче казано, след като сме се гмурнали в кризата на една епистема, така, както я разбира Фуко, ние трябва да си осигурим условия за променяне на системите, които организират познанието, формите на неговото производство и субектите, които го произвеждат. В този случай да се деструктурира системата, означава да се преструктурират формите на познание. Факт е, че присъстваме на кризата на цяла една епистема, което значи и на събитията, които произтичат от нея.

Нашето внимание ще се съсредоточи върху няколко привилегировани сфери. Първата е политическата икономия. Понятието капитал, смятано някога (и то без никакви негативни конотации) като обединител на социалния терен (нещо, което и либералната, и социалистическата идеологии признават), днес е първият обект, на базата на който можем да проверим феномените на фрагментация. Всъщност, докато онова, което наричаме „променлив капитал” (работната сила, определяна днес като „нематериална”, т.е. като когнитивна, кооперативна и субективна), става все по-малка част от „постоянния капитал” (машините, първичните суровини, командните функции), то самият „постоянен капитал” изпитва все по-големи трудности да държи „променливия капитал” под своя изключителен контрол (и следователно, да интегрира в себе си работната сила). Във всеки случай, отношението между постоянен и променлив капитал, между командването на работната сила от страна на капитала и нейното измъкване от него (като когнитивна работна сила) вече не може да бъде включено в класическия закон за стойността на труда и това отношение вече не подлежи на измерване. Когнитивният капитализъм отговаря на този прекомерен излишък, въплътен в новата форма на нематериална работна сила, с извънредни инструменти: финансовата и поземлената рента, данъкът върху недвижимата собственост и пр. всъщност се опитват да заемат мястото на печалбата, създавайки ново мерило за неочаквано натрупване на капитал. От този момент нататък монетарната регулация играе инициативна и командна роля по отношение на „конвенциите” за капиталистическото възпроизводство в световен мащаб.

Кризата на модерното понятие за суверенитет – в степента, в която е свързано с понятието капитал – се изразява в прекъсване на единството, което предполагат суверенната държава и капиталът, независимо дали от гледна точка на пространството (държави и национални капитали срещу глобализацията) или от гледна точка на регулирането на работното време. Що се отнася до организацията на времето, когнитивната работна сила скъсва с класическата фигура на „работния ден”, т.е. с традиционната командна структура. Освен това развитието на капитализма, който (в своята индустриална форма) перфектно се свързваше с националната държава, днес изцяло излиза от нейните граници. За да бъде задържана една работна сила, която надвишава както пространствените, така и времевите граници на националната държава, средството, което вече се използва, се състои в прехвърляне на процесите на взимане на решение от индустриално на финансово ниво. Финансовият капитализъм и светът на финансите се представят като автореференциални структури. Тук фискалните правила се развиват по начин, напълно независим от реалната икономика. Интересно е да се подчертае, че в тази рамка понятието „собственост” радикално се променя. Вече не се говори за отношение между труд и собственост или за инстанция на притежаване, която да се свързва с експанзията на индивидуализма; говори се по-скоро за един нов „патримониализъм”, който се въплъщава във финансовите уредби, в пределната абстракция на работния процес и в изчерпването на неговите традиционни юридически форми.

На второ място, фрагментацията и излишеството се потвърждават от гледна точка на теорията на държавата. Тук бих искал да припомня развитието на „систематичните” теории, които, тръгвайки от размишления върху феномените на глобализацията, започнаха да говорят за процеси на „конституционализиране без държава”; в прехвърлянето на вземане на решения от управление [government] към управляване [2] [governance], те идентифицираха едно „рисково управление на случайността”. Всъщност, фрагментарното развитие на юридическите функции – както на вътрешно, така и на външно ниво, както на административно, така и на политическо ниво (тук е важно отношението локално/глобално, микро/макро да бъде схванато в неговата иманентност) – не може да бъде удържано в една системична (опр. от системизъм, при което се взимат под внимание четири типа възможни връзки: макро-макро; микро-микро; микро-макро и макро-микро – бел. ред.) рамка.

Признаването на тази системична „неудържимост” не означава преоценка или изобретяване наново на една „институционалистка” линия, която би задействала преизграждането на командването отдолу нагоре, а по-скоро признаване на възникването и разцвета на една хаотична ситуация, в която се дублират и/или се умножават инстанциите на управляване. Всичко това освобождава излишество извън системата – във вътрешността на нейната фрагментация: излишество в нейните междинни състояния, между конфликтите и сблъсъците на различните рационалности, които я съставят, между различните генеалогични архитектури на нормите, които си съперничат в нея, и т.н. Преходът от управление към управляване разбива единната регулация на системата на публичното право. Всъщност, това е преход от единното и дедуктивно правило към гъвкавата и плуралистична норма. Не трябва да се учудваме, ако вътре в тази система, в динамичния и множествен поток на нормативни производства, прибягваме от време на време към изключението. Що се отнася до мен, аз съм привърженик на онези, които смятат, че изключението вече се е разпростряло над целия нормативен процес. Очевидно всичко това унищожава изключителността на изключението, също както нормата е унищожена от „правото на изключение” (по начина, по който то бе дефинирано в юридическата традиция на модерността). Важното в този процес е невъзможността за блокиране на съпротивите, които се противопоставят на линеарното развитие на една централизирана юридическа воля: това потвърждава усещането за разрив в правната система.

На този етап от аргументацията трябва да признаем, че „системизмът” (от системната теория на Никлас Луман, отнасяща се до функционално диференцираното общество – бел. ред.) на Луман изпревари описанието на динамиките на тази бъдеща фрагментация; той ги предизвика чрез един силен жест, започвайки от осъзнаването на критичното и „асиметрично” съвместно присъствие на нормативни потоци и на инстанции на самоорганизиране. След като веднъж сме допуснали всичко това, трябва да добавим, че тази теоретична операция все пак прикри една полускептична и „либертинска” нагласа (нещо като: „всичко трябва да се промени, за да си остане същото”).

[…]

Друг терен, на който се разиграва отношението между фрагментация и излишество, е етико-политическият терен на дефиниране на юридическия субект. При сегашните исторически условия понятията “съзнание” и “отговорност” вече са фрагментирани в процеси на субективизиция, които смачкват идентичностите и индивидуалните самоопределяния. Защо? Защото инструменталната отговорност не може да открие мярката за синтез на отделните интереси; защото индивидуалното самоосъзнаване на правото вече не може да открие продуктивен излаз чрез (или за) свободата на всички. В такъв случай трябва да признаем, че тук излишеството се явява в термини, които са несводими до трансценденталните определения на индивидуализма, които, в своето притежателно измерение, винаги са съдържали тенденции за диалектическо опосредстване. В действителност излишеството произвежда сингуларност; а сингуларното се вписва в общото, речта се вписва в езика, а събитието – в историята. Когнитивните процеси се разрастват до сложни диспозитиви, които се отварят и се обтягат между миналото и бъдещето. Темпоралността се състои в стрелка, която представлява не само последователността на миговете, но и тласъка на иновацията. Ето ни съвсем близо до една концепция и една практика за правото, които, в крайна сметка, си присвояват времето.

Всички тези бележки засягат и кризата на политическото представителство. В действителност фрагментацията на политическото представителство се корени тъкмо в кризата на структурните отношения на понятията капитал и публично право. Отсега нататък понятия, като класа, страта и социална категория, стават недефинируеми. Как днес бихме могли да си изработим вътрешно съгласувано понятие за категориално, корпоративно, класово и/или национално представителство? Всичко това вече е станало непроницаемо.
Може би (но, както по-късно ще видим, това „може би” без съмнение е лишено от реалност) единственият начин да се навлезе критично в света на „фрагментираното нормативно” – т.е. в доминиращата днес юридическа реалност в криза и/или в трансформация, или по-скоро, обръщайки перспективата, в „социеталния конституционализъм” (в смисъла на постсистемните мислители) – се състои в това да се открие дали на фрагментацията на нормативния свят не съответства в действителност едно конституиращо излишество; въпреки че последното никога не е изоморфно, а се явява в хаотичен и неидентичен вид.


2. След като отчетохме хипотезата за криза на правото и на политическата икономия, нека поставим въпроса за причината за тази криза на модерната епистема на суверенитета. Само че, докато този процес на фрагментация и излишества се конфигурира, той незабавно може да бъде идентифициран като конститутивен за една биополитическа тъкан. (Ясно е, че когато говорим за жива биополитическа тъкан, се позоваваме на Фуко.)

Тази историческа и политическа тъкан следователно е дефинирана от субективните сили, които оперират по напречен начин, определяйки (посредством силови и епистемични отношения и посредством волеви, технически и продуктивни актове) нормативни и поведенчески контексти, т.е. „начини на живот” и форми на участие в полиса. Разглеждаме тази тъкан като биополитическа тъкан на изразяване. Способността за изразяване, която пронизва тази тъкан, разкрива нейната когнитивна и телесна пълнота; тя признава нейната особена консистентност и динамики на желание; тя притежава силата на една активност „в процес на самореализиране”, на производство на субективност: това не е диалектически, а конституиращ синтез, който е по-скоро от порядъка на лабиринта, а не на системата.

Обаче някои интерпретатори на Фуко и теоретици на биополитическото се опитаха да затворят това биополитическо измерение в понятието „биовласт”. Ние твърдим, че съществува действително разделение между тези две понятия. Това не означава, че те не могат да се явяват по свързан начин, нито че не живеят и не се конституират взаимно, а че отговарят на радикално различни действия на настоящето. Биовластта представлява ефикасността на една власт, която надхвърля всички възли на съществуването. Животът е съучастник в едно поле на власт. Биополитиката от своя страна е особена консистентност, множествено и конститутивно действие, производство на субективност, отношение на различие/съпротива, отнологичен израз. В тази перспектива биополитиката представлява момент от прехода от политика към етика. Тя е, както казва Фуко, „повторното поставяне под въпрос на властовите отношения и на ‘агонизма’ между властовите отношения и непреходността на свободата”. В действителност, производството на субективност у Фуко прогресивно се освобождава от всяко предварително конституирано съдържание, докато силата на субективността се показва (и, което е по-важно, се декларира) като несъответна на властта. Нека отново цитираме Фуко: “По протежение на цялата им история хората никога не са преставали да конструират себе си, т.е. непрекъснато да изместват субективността си, да се конституират в една множествена и безкрайна серия от различни субективности, които никога няма да достигнат своя край и да ни изправят пред нещо, което да се окаже, че е човекът”.

Следователно, производството на субективност е онтологически консистентно. Ето така Фуко се освобождава от всеки релативизъм. При Фуко понятието биополитика може най-много за момент да се обърка с биовластите, но никога да се сведе до тях: защото силата винаги е изводима, но не посредством подобие и еднозначност, а, напротив, посредством нейната сингуларност и онтология. Ако биовластта е „Едното”, то биополитическата сила е процес на диференциация и следователно може да стане множественост от отношения или диспозитиви.

[…]

3. Гледайки всеки момент от кризата на трансценденталните понятия на модерния етатизъм, виждаме да се появяват линии на бягство, които наново биват усвоявани и систематизирани от машините за управление, т.е. в действителност те винаги са белязани от опитите на управляването. Управляването тук вече не е възможност, прост шанс: то се превръща в необходимост. Това, разбира се, е една особена необходимост: ако в тази случайност, посредством фрагментацията на юридическия ред – и срещу него – управляването се опитва да пренареди с нови инструменти (именно с инструментите на управляването) този ред, то вместо това, когато то се сблъска с прекалено важни трудности и не успее да ги преодолее, понякога се представя като извънредно (като решение на основата на изключение), произведено от извънредни актьори и от извънредна власти. Извънредността се разпростира върху социалното и то най-вече над обекти, относно които кризата произвежда най-явните парадоксални ефекти (т.е. едновременно присъствие на противоречиви елементи, като например: либерализъм/колбертизъм, циркулация на мигранти/блокиране на човешки потоци и завръщане към расистките идеологии, стойност и култ към труда/производство на частична заетост, апология на труда на възрастните/увеличаване на пенсионната възраст и т.н.). Този сложен анализ ще трябва да продължи, за да се идентифицират неговите разклонения и да се подчертае, че много от тях произвеждат отрицателни ефекти. С други думи, ще трябва да се опитаме да осветим без остатък неговата dark side (тъмна страна, англ. – бел. прев.). Но какво по-точно означава това?

Ако всички тези процеси се наблюдават от гледна точка на вътрешното право, ще трябва да признаем, че в същността си кризата се изразява във възли на прекъснато посредничество. В модерните структури на европейското континентално държавно право, както и в практиките на атлантическия юридически свят, критериите за посредничество и превод/трансформация на нормативните системи бяха по същество, от една страна, тези на интерпретацията/привичката/аналогията и, от друга, на експанзивното юриспруденциално проектиране на съществуващите правила. Днес обаче, предвид дълбочината и динамиките на фрагментацията, вече не е възможно прогресивно и интерпретативно посредничество. Ако уповаването на определени мерки или отношения вече не е възможно, то юридическото посредничество се сгромолясва, защото то се състои тъкмо в това. В този (граничен) момент се намесва управляването, за да конструира хибриди, които, тъй като пресичат напреки фрагментациите, се опитват да ги обвържат в мрежа и в същото време предлагат нови терени, върху които противоречията и/или колизиите изглеждат разрешими. Разбира се, често става дума за компромиси; обаче проблемът не е във факта, че компромисите изобилстват, а че те винаги са илюзорни и направлявани от биовластите. Ако вместо това се обърнем към този процес от субстанциална гледна точка, т.е. от гледна точка на „материалната конституция” и на отношенията, които управляването установява с принципите на пазара и представляването на интересите, можем да забележим, че единствено пазарът е утвърждаван като автентичен „принцип на реалност”. Следователно, въпреки че имаше желание за връщане към определено регламентиране на пазара (както става по време на периоди на криза), управляването не би успяло да задейства едно по-адекватно разпределение на властите, което би имало перформативен капацитет за демократично участие. По-скоро се задейства един механизъм на разпределение на пространствата и един алгоритъм на управление на времето за управленческа дейност, който функционира като филтър на институционалния дневен ред, според променящите се конфигурации, поети от констелациите от социални интереси и техните случайни силови отношения.

Ако се отнесем към международното право, при него посредничеството вече не намира фиксирани отношения (изводими на институционално ниво), върху които да се упражнява; и науката за международното право признава тази невъзможност. В такъв случай си даваме сметка, че се придвижваме в нещо като хаос (който е смекчен от ограниченото, но активно присъствие на серия от международни организми): и тук различните страни на организация и нормативно производство се преплитат със самите изключения и извънредни решения. Така, между фигурите на вътрешното и на международното право се установяват флуидни и неопределими процеси. На прекъснатото посредничество на вътрешното право съответства един „смекчен” хаос в международното право, една взаимозависимост, основана на силови системи и на soft powers (меките власти, англ. – бел. прев.) на локалните хегемонии. Тази взаимозависимост се старае да смекчи фигурите на фрагментация и евентуално да се утвърди (в днешната „глобализирана” ситуация) като алтернатива на унилатерализма и мултилатерализма. В действителност, след кризата на унилатерализма, няма обрат към „вестфалския ред”, а по-скоро един комунотарен хибрид, който съгласува различията, без да подслонява техните излишества (а ги подчинява на правото на по-силния). Настоящото ревизиране на теориите и практиките на международното право – например, в светлината на „новия реализъм” на Робърт О. Киоуни и Джоузеф Най – насочва вниманието си към отприщения от глобалното управляване плурализъм на международните отношения; в националната държава то намира отприщване на неоинституционалния размах, а в постсуверенните форми на международно управление – диспозитив за произволна намеса.

Dark side на управляването означава „опит” да се намери „извънредно” решение на „прекъснатото посредничество”: опит, извънредност, произволен характер – всичко това в ситуация на криза.

След като управляването е въвело решително темпоралността в правото, не е безполезно да се забележи, че тази dark side, последвала фрагментацията на каноничните терени на правото, се представя най-вече в темпорална перспектива. Тук самото класическо разграничение между „ефективност” и „легитимност” на правото се представя в състояние на криза.

Спомняме си, че легалността е определяна като качество на правото, което, в своята съвкупност, се адаптира към критериите за (материална и формална) логическа последователност. Напротив, ефективността се състои в съгласуването на правилото с конкретния случай. За да функционира една система, в модерната история на правото се допуска фактът, че легалност и ефективност се напасват и дори съвпадат. В днешното управляване обаче последните се представят не като еквиваленти, а като произволни диспозитиви, които са разбъркани помежду си и трудно могат да бъдат идентифицирани - това, което важи в правен план, не може да бъде схванато в неговата конкретност. В тази перспектива, вместо да се представя в автореференциални термини, суверенитетът изглежда преведен направо в термини на преговори. Когато описва термина управляване, политическата наука предпочита да използва една оптика на bottom-up (отдолу нагоре, англ. – бел. прев.) регулация, която замества класическата посока на top-down (отгоре надолу): в тази рамка държавата винаги си сътрудничи повече с недържавни актьори, традиционното разделение между публично и частно се смекчава, а неправителствените организации и различните представители на интереси формират по-значими отношения с държавата; и т.н.

Това, което преди всичко се откроява в процедурите по контрол на легитимността, е „физиономията на извънредността”: извънредност, която се разпростира над времевото траене. Тук юридическата теория прибягва до алибита – и по-специално до институционални алибита – за да прикрие произволния характер на закона и хаотичната ефикасност на практиките по управляване. Но очевидно става дума за опити, които нямат голяма стойност: докато институционалистките поредици представляват съгласувани профили на легитимността (дори когато не създават чисти фигури на формална легалност), тук, напротив, юридическите решения са по-скоро вписване на двусмислени компромиси или пък директен превод на социални конвенции, които от своя страна винаги се обновяват.

Оттук насетне и in fine, за да се прикрие тази трудност, винаги се предполагат „латентни власти”, методологии и/или практики по юриспруденциално пренареждане на системите или на артикулиране на управленческите намеси. Във всички случаи е интересно да се забележи до каква степен тези моменти на фрагментация и последвалата от тях работа по пренареждане въвеждат една истинска темпоралност там, където юридическият формализъм процедираше чрез заскобяване на всяка времева определеност на юридическото правило.
По този начин виждаме как фрагментацията (и ограниченият опит тя да бъде преодоляна) се очертава като върха на една криза и на едно излишество dark side: корупцията.

[...]

Процесът на криза, в който сме потопени, е нов; погледнато отвсякъде това си е един новаторски процес. Това са криза, ситуация, проблем, които са изцяло съвременни. Тези, които схващат съвременността като излишък по отношение на модерността, като хипермодерност, се опитват да удържат отсамността на тази ситуация. Това е невъзможно: отсега нататък ние сме отвъд модерното, извън неговите категории. Казано с думите на постсистемните мислители: когато „функция” и „посредничество” престанат да бъдат методологически инструменти за системно изграждане, тогава „с Макс Вебер е свършено”. Нашето удовлетворение обаче не става по-малко относително: всъщност, след инструменталната рационалност идва корупцията. Там, където управлението на модерността функционираше чрез инструменталното действие, съвременното управляване функционира чрез корупция и се разпростира над всички мобилизирани от биовластите съществувания. „Битката за правото”, както казваше Рудолф фон Йеринг, започва отново тук и сега.


4. Живеем в период на преход. Излезли сме от модерността, за да навлезем в нова епоха, епохата на съвременността (така че вече не се намираме в епоха, която просто бихме могли да определим като „пост”; вече не става дума за постмодернизъм, постфордизъм (доминиращата производствена и потребителска система в най-индустриализираните държави, характеризира се с произвеждането на специализирани продукти; противоположна на фордизма, създаден в автомобилните заводи на Хенри Форд, в които се работи на принципа на конвейра – бел. ред.), посткритика и пр.). „Качественият скок” се случи. Ако останем само на терена на правото, то няма нищо по-безумно от мисълта, че след края на XX век, „великото юридическо съзнание” на XIX век може отново да се появи, съживи и възстанови! Самият феномен на глобализацията унищожава радикално тази предпоставка. Преди глобализацията юридическото съзнание се удържаше в националната държава и дори бе задушавано от нея. Но не е достатъчно да се спрем на това: други феномени характеризират още по-фундаментално юридическата модерност. Пред очертаващата се битка е достатъчно да се сетим за начините на изразяване на подчинените класи през XIX и XX в.

Това наследство е драматично. То преминава през поражението на социалните движения от фордистката епоха (от шейсетте години насетне), помни бавното, но неумолимо изчезване на държавата на благоденствието и накрая - на социалното и конституиращо „право на труд”. Въпреки това, обаче, това наследство се разкрива и по един позитивен начин – посредством качеството и интензитета на социалните и политически активности на постфордистките движения. С това искаме да кажем, че съвременното социално управляване е принудено да приема и да представлява юридическите изисквания и политическите сили, които новите движения са излъчили. Тези движения не изникват от нищото: те произхождат от един натрупан опит, който е преобразувал антропологическите структури и условия на самото право. Следователно, в прехода тези движения се определят като политико-институционални сили (които често са виртуални; но отношението между сила и акт винаги присъства в надеждата на потиснатите субекти и се представя като неизбежна заплаха за биовластите). Така фрагментарните покрайнини на системата днес винаги могат да бъдат пресичани от конституиращи диспозитиви.

Има и още нещо. След като приемем, че качественият скок от модерност към съвременност се е състоял, трябва да се запитаме дали отново не е станал възможен един голям разказ. Струва ми се, че днес имаме нужда от „дисутопия”, която да конструира нов разказ, в който да се проектираме в бъдещето. Всеки опит да бъде конструиран един нов ред от отделни елементи изисква разказването на проект. Ако през втората половина на ХХ в. критиката на големия разказ надделя, това бе защото наративните елементи принадлежаха на миналото: не можеше да се разкаже за нещо, което да не беше вече познато на всички, т.е. в действителност вече изчерпано. Днес обаче, в кризата, която прекосяваме, е дошъл моментът за един нов Aufklärung (Просвещение, нем. – бел. прев.): днес отново е възможно „да се осмелим да знаем”!

Струва си отново да подчертаем ограничеността на позициите на всички, които, въпреки че са разбрали настоящата криза на идеологико-политическото измерение (развила се посредством хегемонията на биополитическото управляване), продължават да предлагат рецепти за изход, не отчитащи измеренията и качеството на феномена като такъв. В действителност, не можем да приемем, както правят тези автори, биополитиката като централно условие на етическия диспозитив (който, въпреки проблематичността си, е утвърдителен) и в същото време да поддържаме тази биополитика по парадоксален начин в критиката, в т. нар. pars destruens; като заедно с това се оставяме на биовластта в pars costruens на философското размишление и треперейки, се спасяваме в безделието, когато би трябвало да се противопоставяме. Това е остатък от традицията на ерудираното либертинство: „Bene vixit qui bene latuit” („Онзи, който живее добре, остава незабелязан” – бел. прев.).

И една последна бележка. Асиметрията между фрагментация и излишество трябва да бъде уловена и насочена към един философски терен, който да отхвърли всеки знак на трансцендентализма и по-специално - остатъците от множеството форми на неокантианството, които претендират да бъдат „критични”, а са сторили толкова злини на социалната наука и философията в Централна Европа. За разлика от тези слаби опити, с възхита може да се забележи, че правните учени [3] – а не задръстените философски традиции – започват да усещат духа на започващата нова епоха.


Превод от френски: Момчил Христов


Бележки:
[1] Препратка към дефиницията, която Кант дава на Просвещението в своя текст „Що е Просвещение?” от 1784 г.
[2] Ако понятието управление отпраща към един модел на субстанциалистко разбиране (чрез трансцендентални цялости, като Държава, Власт и т.н.), понятието управляване отпраща към един рационален и стратегически модел, който не се опира върху фиксирани цялости, а върху отношения, които са мобилни. Ясно проблематизиране на тези понятия намираме най-вече у Фуко посредством понятието „управляемост”.
[3] Кант противопоставя правните учени на „философа, който изгражда правната доктрина”. Според него, „правните учени са способни да развият единствено една емпирична теория – правото в неговото прилагане към опита – която не може да се самообоснове. Само правната доктрина може да положи условията, в които е възможно едно позитивно правораздаване”.

Антонио Негри (роден на 1 август, 1933) е италиански марксистки социолог и политически философ. Известен е най-вече като съавтор на „Империя” и с работата си върху Спиноза. През 70-те години Негри е обвинен, че е вдъхновител на лявата радикална организация „Червените бригади”, които през май 1978 убиват десния премиер Алдо Моро. По-късно се разбира, че Негри няма никакви връзки с „Червените бригади”. Въпреки това той е признат за виновен по други обвинения – за антидържавни действия и като непряк съучастник в две убийства. Негри обаче избягва във Франция, където, защитен от доктрината на Митеран, преподава в Международния колеж по философия заедно с Жак Дерида, Мишел Фуко и Жил Дельоз. През 1997 Негри доброволно се връща в Италия, за да излежи докрай присъдата си. Днес той живее между Венеция и Париж заедно с приятелката си – френската философка Жюдит Ревел.

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop

Cookies make it easier for us to provide you with our services. With the usage of our services you permit us to use cookies.
More information Ok Decline