Имало едно време един водещ производител на автомобили в една развиваща се страна, който изнесъл първите си леки автомобили за САЩ. До тогава малката компания произвеждала само калпави продукти – слаби копия на качествените продукти, произвеждани от богатите страни. Автомобилът не бил нищо кой знае колко сложно – просто евтин полу-компактен (би могъл да бъде наречен "четири колела и пепелник"). Но това било важен момент за страната и нейните износители се чувствали горди.

За съжаление продуктът се провалил. Повечето хора смятали, че автомобилът изглеждал зле и разбиращите купувачи не били склонни да изхарчат много пари за семейна кола, която идвала от място, където се произвеждали само второкачествени продукти. Автомобилът трябвало да бъде изтеглен от американския пазар. Този провал довел до сериозен дебат между гражданите на въпросната страна.

bad_samaritans_bookМного от тях смятали, че компанията е трябвало да се придържа към първоначалния си бизнес на производство на прости текстилни машини. В крайна сметка най-голямата експортна стока на страната била коприната. Ако компанията не можела да произведе добри автомобили след 25 години опити, то в това нямало бъдеще. Правителството дало на производителя на автомобили всички възможности за успех. Осигурило високи печалби у дома чрез високи мита и драконовски контрол над чуждите инвестиции в автомобилната индустрия. По-малко от десет години преди това дори дало публични пари, за да спаси компанията от неизбежен фалит. И така, спорели критиците, чуждите коли сега трябвало да бъдат пуснати свободно на вътрешния пазар и на чуждестранните автомобилопроизводители, които били изритани двадесет години по-рано, да им бъде позволено отново да отворят магазини.

Други не се съгласявали. Те твърдели, че никоя страна не е стигнала далеч без да развие "сериозни" индустрии като автомобилостроенето. Те просто имали нужда от повече време, за да произведат автомобили, които удовлетворявали всички.

Годината била 1958, а държавата в интерес на истината – Япония. Компанията била "Toyota", а автомобилът се казвал "Тойопет". "Toyota" стартирали като производител на текстилни машини ("Toyoda Automatic Loom") и преминала към автомобилостроенето през 1933 година. Японското правителство изритало "General Motors" и "Ford" през 1939 г. и спасило "Toyota" с пари от централната банка ("Bank of Japan") през 1949 година. Днес японските автомобили са смятани за толкова "нормални" като шотландската сьомга или френското вино, но преди по-малко от 50 години повечето хора, включително и много японци, смятали че японската автомобилна индустрия просто не трябва да съществува.

Половин век след провала на "Тойопет", луксозната марка на "Toyota" – "Lexus" – се превърна в нещо като икона на глобализацията, благодарение на книгата на американския журналист Томас Фридман "The Lexus and the Olive Tree". Книгата дължи заглавието си на проникновение, което Фридман имал във влака-стрела "Shinkansen" по време на пътуването си до Япония през 1992 година. Той посетил завода на "Lexus", който го впечатлил невероятно. По пътя обратно от фабриката в "Toyota City" към Токио, той се натъкнал на поредна вестникарска статия за проблемите в Близкия Изток, където той бил дългогодишен кореспондент. И тогава му дошла идеята. Той осъзнал, че "половината свят изглежда… има намерението да направи по-добър Lexus, отдаден е на модернизирането, рационализирането и приватизирането на икономиката си с оглед да преуспее в системата на глобализацията. И половината от света – понякога половината от същата страна, понякога половината от същия човек – все още е в разгара на борбата кой притежава маслиновото дърво". [1]

Според Фридман, ако те не се впишат в точно определен набор от икономически политики, които той нарича "Златната усмирителна риза", страните от света на маслиновото дърво няма да могат да се присъединят към света на "Lexus". Описвайки "Златната усмирителна риза", той почти обобщава днешната неолиберална икономическа ортодоксалност: ако една страна иска да се впише, тя трябва да приватизира държавните предприятия, да поддържа ниска инфлация, да намали размера на държавната бюрокрация, да балансира бюджета (ако не е на излишък), да либерализира търговията, да дерегулира чуждите инвестиции, да дерегулира капиталовите пазари, да направи валутата си конвертируема, да намали корупцията и да приватизира пенсионното осигуряване. [2]

Според него това е единствения път към успех в новата глобална икономика. Неговата усмирителна риза е единствения механизъм, подходящ за тежката, но вълнуваща игра на глобализацията. Фридман е категоричен "За съжаление тази Златна усмирителна риза е ‘един размер пасва на всички’… Тя не винаги е хубава, лека или удобна. Но тя е тук и е единствения модел на стелажа през този исторически сезон." [3]

Въпреки това е факт, че ако японското правителство беше следвало икономистите на свободния пазар през 60-те, нямаше да има никакви "Lexus"-и. "Toyota" днес щеше да е в най-добрия случай младши партньор на някой голям западен автомобилопроизводител или дори още по-лошо – щеше да е изхвърлена от пазара. Същото щеше да е валидно и за цялата японска икономика. Ако Япония си беше облекла рано-рано "Златната усмирителна риза" на Фридман, страната щеше да остане треторазрядната индустриална сила, която беше през 60-те, с ниво на доходите като на Чили, Аржентина и ЮАР [4] по това време и чиито министър-председател обидно е наричан "продавач на радио-транзистори" от френския президент Шарл Дьо Гол [5].

С други думи ако бяха следвали съвета на Фридман, японците днес нямаше да изнасят "Lexus"-и, а щяха все още да се борят кой е собственик на черницата.

Официалната история на глобализацията

Нашата история за "Toyota" предполага, че има нещо изключително дразнещо в баснята за глобализацията, представена от Томас Фридман и неговите колеги. За да ви кажа какво е то точно, трябва да ви разкажа това, което наричам "официалната история на глобализацията" и да разгледам нейните ограничения.

Според тази история глобализацията се е развила през последните три столетия по следния начин [6]: Великобритания приема свободния пазар и политиките на свободния пазар през 18ти век, доста преди останалите държави. До средата на 19ти век превъзходството на тези политики става толкова очевидно, благодарение на уникалния икономически успех на Великобритания, че другите страни започват да либерализират своята търговия и да дерегулират местните си икономики. Този либерален световен ред, доведен до перфектност около 1870 г. под британската хегемония, е базиран на: laissez-faire индустриални политики у дома; ниски бариери за международното движение на стоки, капитал и труд; макроикономическа стабилност, както национална, така и международна, гарантирана от принципа на адекватните пари (ниска инфлация) и балансиран бюджет. Последвал период на безпрецедентен просперитет.

За съжаление нещата започват да се объркват след Първата световна война. В отговор на произтичащата от това нестабилност на световната икономика, държавите неразумно започват да издигат търговски бариери отново. През 1930 година САЩ изоставят свободната търговия и приема скандалната тарифа "Смуут-Хоули". Държави като Германия и Япония изоставят либералните политики, издигат търговски бариери и създават картели, които веднага тясно се свързват с техния фашизъм и външна агресия. Цялата световна свободно-търговска система най-накрая се разпада през 1932 година, когато Великобритания, шампион в свободната търговия до момента, се поддава на изкушението и отново въвежда тарифни бариери. Произлезлите от това свиване и нестабилност в световната икономика и в крайна сметка Втората световна война разрушават последните остатъци на първия либерален световен ред.

След Втората световна война световната икономика е реорганизирана по по-либерална линия, този път под американска хегемония. По-специално е отбелязан значителен напредък по отношение на търговската либерализация между богатите страни чрез ранните преговори по GATT (General Agreement on Trade and Tariffs). Но протекционизмът и държавната намеса все още присъстват в повечето развиващи се страни и, излишно е да се споменава, в комунистическите страни.

За щастие не-либералните политики са в по-голямата си част отхвърлени из целия свят от 80-те години насам, последвани от възхода на неолиберализма. Към края на 70-те години провалите на т.нар. индустриализация чрез заместване на вноса (ИЗВ) в развиващите се страни – базираща се на протекции, субсидии и регулация – става твърде очевидна, за да бъде игнорирана (*). Икономическото "чудо" на Източна Азия, която вече практикува свободна търговия и приветства чуждестранните инвестиции, е зов за пробуждане за другите развиващи се страни. След кризата с дълга на Третия свят от 1982 година, много развиващи се страни изоставят намесата и протекционизма и приемат неолиберализма. Върховната слава на тази тенденция към глобалната интеграция е падането на комунизма през 1989 година.

Тези промени в националните политики са още по-наложителни и поради безпрецедентното ускорение в развитието на транспорта и комуникационните технологии. С това развитие възможностите за навлизане във взаимно изгодни икономически споразумения с партньори от далечни страни – чрез международна търговия и инвестиции – нарастват драматично. Това прави откритостта още по-важен определящ фактор за просперитета на една страна отколкото преди.

Отразявайки задълбочаването на глобалната икономическа интеграция, глобалната система за управление е засилена. Най-важното, през 1995 г. ГАТТ прераства в Световна търговска организация (СТО), властна агенция, настояваща за либерализация не само на търговията, но също и на други области като регулирането на международните инвестиции и правата върху интелектуалната собственост. Днес СТО формира ядрото на глобалната икономическа система за управление, заедно с МВФ (Международен валутен фонд) – отговарящ за достъпа до краткосрочно финансиране – и Световната банка (СБ) – отговаряща за дългосрочното финансиране.

Резултатът от всички тези развития, според официалната история, е една глобализирана световна икономика, сравнима по своето изобилие и потенциал за просперитет само с по-ранната "златна ера" на либерализма (1870 – 1913). Ренато Ругиеро, първият генерален директор на СТО, тържествено обяви, че като последицата от този нов световен ред ние сега имаме "потенциала за изкореняване на бедността в световен мащаб в началото на следващия [21ви] век - едно утопично настроение дори преди няколко десетилетия, но реална възможност днес". [7]

Тази версия на историята на глобализацията е широко приета. Предполага се, че това трябва да е пътеводната карта за законодателите при направляването на икономиките им към просперитет. За съжаление тази история рисува една фундаментално грешна картина, която разрушава нашето разбиране за това от къде сме дошли, къде сме и накъде може да сме се насочили. Нека видим как.

Истинската история на глобализацията

На 30 юни 1997 Хонг Конг официално е прехвърлен на Китай от последния си английски губернатор, Кристофър Патън. Много британски коментатори се тормозеха относно съдбата на демокрацията на Хонг Конг под Китайската комунистическа партия, въпреки че демократични избори в Хонг Конг са разрешени едва през 1994 година, 152 години след началото на британското владение и само 3 години преди планираното прехвърляне. Но изглежда никой не помни как Хонг Конг е станал британска собственост първоначално.

Хонг Конг става британска колония след Спогодбата от Нанкинг през 1842 година, резултат от Опиумната война. Това е особено срамен епизод, дори и за стандартите на империализма от 19ти век. Засиленият английски апетит за чай води до огромен търговски дефицит с Китай. В отчаян опит да наваксат разликата, англичаните започват да изнасят към Китай опиум, произведен в Индия. Дребният детайл, че продажбата на опиум е била нелегална в Китай, не е възможно да попречи на благородната кауза да си балансираш бюджета. Когато представител на китайските власти конфискува нелегален товар с опиум през 1841 година, британското правителство използва това като извинение, за да оправи проблема веднъж за винаги, обявявайки война. Китай е тежко победен във войната и е принуден да подпише Спогодбата от Нанкинг, която принуждава Китай да даде Хонг Конг на Великобритания и да се откаже от правото си да определя своя собствена митническа политика.

И ето – само-провъзгласилият се лидер на "либералния" свят обявява война на друга държава, защото тя е застанала на пътя му на нелегална търговия с наркотици. Истината е, че свободното движение на стоки, хора и пари, което се развива под британската хегемония между 1870 и 1913 година – първият епизод на глобализацията – е направено възможно в голяма степен чрез военна сила, а не чрез пазарна такава. Като оставим Великобритания настрана, практикуващите свободна търговия през този период са най-вече слаби страни, които са накарани на сила (а не са приели доброволно тази политика) като резултат от колониалното владение или "неравностойни споразумения" (като това от Нанкинг), които освен всичко друго им отнемат правото да определят митнически тарифи и им налагат външно ниски, плоски митнически тарифи (3-5%). [8]

Въпреки ключовата им роля при поддържането на "свободната" търговия в края на 19ти и началото на 20ти век, колониализмът и неравностойните споразумения почти не са споменавани в ордите от про-глобализационни книги. [9]

Дори и когато те са изрично обсъдени, тяхната роля се разглежда като цяло като положителна. Например в своята популярна книга, Empire, британският историк Найл Фъргюсън честно споменава много престъпления на Британската империя, включително и Опиумната война, но твърди, че Британската империя е нещо добро в крайна сметка - тя е може би най-евтиният начин за гарантиране на свободна търговия, която е от полза [10] за всички.

Въпреки това, страните под колониално владение и неравностойни споразумения се справят много зле. Между 1870 и 1913 година приходите на глава от населението в Азия (включително Япония) нараства с 0.4% годишно, докато тези в Африка нарастват с 0.6% годишно. [11]

Кореспондиращите стойности за Западна Европа са 1.3% и за САЩ - 1.8%. [12]

Особено интересно е да се отбележат латиноамериканските страни, които по това време са си възвърнали автономия по отношение определяне на митническата си политика и са форсирали едни от най-високите мита в света и които се разрастват толкова бързо, колкото и САЩ през посочения период. [13]

Докато налагат свободна търговия на по-слабите страни чрез колониализъм и неравностойни споразумения, богатите страни запазват високи мита (особено в областта на индустрията) за себе си, както ще видим в следващата глава. Като за начало Великобритания, предполагаемият дом на свободната търговия, е една от най-протекционистичните страни докато не преминава към свободна търговия в средата на 19ти век. Има един съвсем кратък период между 60-те и 70-те години на 19ти век, когато нещо подобно на свободна търговия съществува в Европа, особено с нулевите мита във Великобритания. Въпреки това, това се оказва краткотрайно. От началото на 80те на 19ти век повечето европейски страни издигат отново протекционистични бариери, от части за да предпазят фермерите си от евтината храна, внасяна от Новия свят и от части за да поддържат и развият нововъзникващите си тежки индустрии като стоманодобив, химическа индустрия и машиностроене. [14]

Най-накрая, дори Великобритания, както отбелязах, главният архитект на първата вълна на глобализацията, изоставя свободната търговия и приема отново митнически тарифи през 1932 г. Официалната история описва това събитие като как Великобритания "се поддава на изкушението" на протекционизма. Но типично пропуска да отбележи, че това е поради залеза на британското икономическо надмощие, който от своя страна е резултат от успеха на протекционизма на други конкурентни страни, особено САЩ, при развиването на техните нови индустрии.

Следователно, историята на първата глобализация в края на 19ти и началото на 20ти век е пренаписана днес, за да пасне на сегашната неолиберална ортодоксалност. Историята на протекционизма в днешните богати страни е значително омаловажена, докато империалистическият произход на нивото на глобална интеграция по отношение на днешните развиващи се страни почти не се споменава. Последната завеса, която пада в този епизод – т.е. изоставянето на свободната търговия от Великобритания – също е представена по различен начин. Много рядко се споменава, че това, което кара Великобритания да изостави свободната търговия е именно успехът на протекционизма на конкурентите й.

неолиберали срещу нео-идиоти?

В официалната история на глобализацията ранният период след Втората световна война е описан като период на непълна глобализация. Въпреки че е имало голямо увеличение на интеграцията между богатите страни, което е засилило техния растеж, се казва, че повечето развиващи се страни отказват напълно да участват в глобалната икономика до 80-те, поради което са стопирали собствения си икономически прогрес.

Тази история представя погрешно процеса на глобализация между богатите страни през този период. Тези страни значително са намалили своите митнически бариери между 50-те и 70-те години на 20ти век. Но през този период те също така са използвали много други националистични политики, за да насърчат своето собствено икономическо развитие – субсидии (особено за научноизследователска и развойна дейност или R&D), държавни предприятия, правителствено регулиране на банковите кредити, контрол над капиталите и т.н. Когато започват да използват неолиберални програми, растежът им се забавя. През 60-те и 70-те доходът на глава от населението в богатите страни нараства с 3.2% годишно, но този ръст спада значително до 2.1% през следващите две десетилетия. [15]

Но още по-заблуждаващо е представянето на опита на развиващите се страни. Следвоенният период е описван от официалните историци на глобализацията като ера на икономически бедствия в тези страни. Това е така, защото, смятат те, тези страни вярват в "грешни" икономически теории, които ги карат да мислят, че могат да не зачитат пазарната логика. Като резултат те потискали дейности, в които били добри (земеделие, минералодобив и трудоемко производство) и насърчавали проектите на "белия слон", които ги карали да се чувстват горди, но били икономически безсмислици – най-известния пример е Индонезия, която произвеждала силно субсидирани реактивни самолети.

Правото на "асиметрична протекция", което развиващите се страни си осигурили през 1964 г. с GATT е описвано като "пословичното въже, на което сами да обесим икономиката си!" в една известна статия на Джефри Сакс и Андрю Уорнър. [16]

Густаво Франко, бивш президент на Бразилската централна банка (1997-99), изразява същото мнение по-сбито, но по-грубо, когато казва, че целта на неговата политика е "да отмени 40 години на глупост" и единственият избор е "да бъдеш неолиберал или нео-идиот". [17]

Проблемът с тази интерпретация е, че "лошите стари дни" в развиващите се страни изобщо не са били толкова лоши. През 60-те и 70-те, когато те са следвали "грешните" политики на протекционизъм и държавна намеса, доходите на глава от населението в развиващите се страни са нараствали с 3.0% годишно. [18]

Както моят уважаван колега, професор Аджит Сингх веднъж отбеляза, това е периода на "Индустриална революция в Третия свят". [19]

Този ръст е голям напредък в сравнение с това, което те са постигнали под свободната търговия по времето на "ерата на империализма" (виж по-горе) и е доста положителен, сравнен с 1-1.5% ръст, постигнат от богатите страни по време на Индустриалната революция през 19ти век. Той също така остава най-доброто постижение, което те някога са имали. От 80-те години насам, след като приемат неолибералните политики, техният ръст е на половина от този през 60-те и 70-те (1.7%). Растежът се забавя и в богатите страни, но забавянето е по-малко отчетливо (от 3.2% до 2.1%), не на последно място, защото те не приемат неолибералните политики в същите размери като развиващите се страни. Средният ръст в развиващите се страни става още по-малък ако изключим Китай и Индия. Тези две страни, които отговарят за 12% от общия доход на развиващите се страни през 1980 г. и за 30% през 2000 г., до момента отказват да облекат "Златната усмирителна риза" на Томас Фридман. [20]

Провалът с икономическия растеж е особено явен в Латинска Америка и Африка, където неолибералните програми са осъществени по-старателно, отколкото в Азия, През 60-те и 70-те, доходът на глава от населението в Латинска Америка нараства с 3.1% годишно, малко над средното за развиващите се страни. Специално доходите в Бразилия растат почти толкова бързо, колкото в източноазиатските икономики-"чудеса". От 80-те насам обаче, когато континентът прегръща неолиберализма, доходите в Латинска Америка нарастват с 1/3 от стойностите през "лошите стари дни". Но дори и да зачеркнем 80-те като десетилетие на настройка и го извадим от уравнението, доходът на глава от населението в региона през 90-те нараства в общи линии на половина от "лошите стари дни" (3.1% срещу 1.7%). Между 2000 и 2005 г. регионът се справя дори още по-зле; той направо спира всякакво развитие със своя ръст на доходите от само 0.6% годишно. [21]

Що се отнася до Африка, нейните доходи на глава от населението нарастват относително бавно дори и през 60-те и 70-те (1-2% годишно). Но от началото на 80-те регионът става свидетел на спад в жизнените стандарти. Този запис е съкрушително обвинение срещу неолибералната ортодоксалност, тъй като повечето от африканските икономики на практика са управлявани от МВФ и Световната банка през последния четвърт век.

Слабите резултати на неолибералната глобализация по отношение на растежа от 80-те досега са особено смущаващи. Засилването на растежа – ако е необходимо на цената на нарастване на неравенството и евентуално с някакво нарастване на бедността – е прокламираната цел на неолибералните реформи. Постоянно ни се повтаря, че първо трябва да "създадем повече богатство", преди да можем да го разпределим по-широко и че неолиберализмът е начина да направим това. Като резултат от неолибералните политики, неравенството в доходите нараства в повечето страни, както е предречено, но растежът в действителност значително се е забавил. [22]

Още повече, икономическата нестабилност значително се е увеличила през този период на неолиберална доминация. Светът, особено развиващият се свят, вижда по-чести и по-мащабни финансови кризи от 80-те години насам. С други думи, неолибералната глобализация се проваля да осигури всички фронтове на икономическия живот – растеж, равенство и стабилност. Въпреки това постоянно ни се повтаря как неолибералната глобализация е донесла безпрецедентни ползи.

Изкривяването на фактите в официалната история на глобализацията също така е видно на ниво страна. Обратно на това, което ортодоксалността ни кара да вярваме, практически всички успешни развиващи се страни след Втората световна война първоначално успяват чрез националистични политики, използвайки протекции, субсидии и други форми на държавна намеса.

Вече дискутирах случая на родната ми Корея в някои детайли във Въведението (виж тук), но други икономики-"чудеса" в Източна Азия също успяват чрез стратегически подход към интеграцията в глобалната икономика. Тайван използва стратегия, която е доста близка до тази на Корея, въпреки че използва по-силно държавни предприятия и същевременно е по-дружелюбен към чуждестранните инвеститори от Корея. Сингапур е имал свободна търговия и е разчитал предимно на чужди инвестиции, но въпреки това не приема други аспекти на неолибералния идеал. Въпреки че приветства чуждите инвеститори, страната използва значителни субсидии с целта да привлече транснационални корпорации в индустрии, които смята за стратегически, особено под формата на правителствени инвестиции в инфраструктура и образование, насочени в точно определени индустрии. Още повече, Сингапур има един от най-големите държавни икономически сектори в света, включително Борд за развитие на жилищното настаняване, който осигурява 85% от всички жилища (почти цялата земя е собственост на държавата).

Хонг Конг е изключението, което потвърждава правилото. Той става богат, въпреки че има свободна търговия и laissez-faire индустриална политика. Но той никога не е бил независима държава (дори не и град-държава като Сингапур), а град в една по-голяма общност. До 1997 година той е британска колония, използвана като платформа за търговските и финансовите интереси на Великобритания в Азия. Днес Хонг Конг е финансовия център на китайската икономика. Тези факти правят по-малко необходимо за Хонг Конг да има независима индустриална база, въпреки че дори и така, той произвежда два пъти повече продукция на глава от населението от Корея до средата на 80-те, когато започва неговото пълно поглъщане в Китай. Но дори и Хонг Конг не е бил абсолютно свободна пазарна икономика. Най-важното, цялата земя е собственост на правителството с оглед да се контролира ситуацията с жилищата.

Скорошните успешни икономически истории на Китай и все повече на Индия също са примери, показващи важността на стратегическата, а не на безусловната интеграция в глобалната икономика, базирана на националистична визия. Както САЩ в средата на 19ти век или Япония и Корея в средата на 20-ти, Китай използва високи мита, за да изгради индустриалната си база. До 90-те средното мито в Китай е над 30%. Трябва да се признае, че страната е по-отворена към чужди инвестиции от Япония и Корея. Но Китай все още налага тавани на чуждата собственост и местни изисквания (изискванията, според които чуждестранни фирми купуват най-малко една определена част от техните суровини от местни доставчици).

Скорошният икономически успех на Индия често се приписва на про-глобализационната ѝ търговия и финансовата либерализация от началото на 90-те. Някои скорошни изследвания обаче разкриват, че засилването на индийския растеж в действителност започва през 80-те, дискредитирайки простата история "по-голямата отвореност усилва растежа". [23] Още повече, дори след търговската либерализация от началото на 90-те, средните мита за производствени стоки в Индия остават над 30% (в момента все още са 25%). Индийският протекционизъм преди 90-те е малко в повече в някои сектори. Но това не означава, че Индия е щяла да бъде по-успешна ако беше приела свободната търговия при установяването на независимостта си през 1947 година. Индия също така налага сурови рестрикции на чуждите директни инвестиции – рестрикции на входа, рестрикции за собствеността и различни изисквания по отношение на дейността (като например изисквания във връзка с местното законодателство).

Единствената страна, която изглежда е успяла в следвоенния глобализационен период, използвайки неолиберална стратегия, е Чили. В действителност Чили приема стратегията преди всички останали, включително преди САЩ и Великобритания, след военния преврат на генерал Аугусто Пиночет през 1973 година. От тогава Чили отбелязва сравнително добър ръст – но не и като икономиките-"чудеса" от Източна Азия. [24]

Страната постоянно се цитира като успешна неолиберална история. Доброто ѝ поведение по отношение на ръста е безспорно. Но дори и историята на Чили е по-сложна, отколкото предлага ортодоксалността.

Ранният чилийски експеримент с неолиберализма, воден от т.нар. "Чикагски момчета" (група чилийски икономисти, обучени в Чикагския университет, един от центровете на неолибералната икономика), е пълен провал. Той приключва с ужасяващ финансов колапс през 1982 година, които е преодолян с национализация на целия банков сектор. Благодарение на този колапс, страната достига нивото на доходи от преди ерата на Пиночет чак в края на 80-те. [25]

Чак след като чилийският неолиберализъм става по-прагматичен след колапса, страната започва да се съвзема. Например, правителството дава на износителите доста помощ по отношение на презокеанския маркетинг и научноизследователската и развойната дейност. [26]

То също така използва контрол над капиталите през 90-те, за да намали успешно краткосрочния приток на спекулативен капитал, въпреки че скорошното ѝ търговско споразумение със САЩ, кара Чили да обещае никога повече да не използва тази мярка. Още по-важно, има много съмнения относно устойчивостта на чилийското развитие. През последните три десетилетия страната е загубила много от производствените си индустрии и е станала силно зависима от базирани на природните ресурси износи. Нямайки технологичните възможности да премине към по-високопродуктиви дейности, Чили се изправя пред ясна граница на нивото на просперитет, което може да постигне в дългосрочен план.

Да обобщим, истината за глобализацията след 1945 година е почти коренно противоположна на официалната история. През периода на контролирана глобализация, подкрепен от протекционистични политики между 50-те и 70-те, световната икономика и най-вече развиващият се свят са отбелязвали по-голям растеж, били са по-стабилни и са имали по-справедливо разпределение на доходите, отколкото през последните две и половина десетилетия на бърза и неконтролирана неолиберална глобализация. Въпреки това този период е описван от официалната история като такъв на абсолютна разруха в следствие на протекционистични политики, особено в развиващите се страни. Това изкривяване на историята е разгласявано с цел да се прикрие провала на неолибералната политика.

Преводът е от Глава първа на книгата на Ха-Жун Чанг "Лошите самаряни. Митът за свободната търговия и тайната история на капитализма".

* Идеята зад индустриализацията чрез заместване на вноса (ИЗВ) е, че изостанала страна започва да произвежда продукти, които до сега е внасяла, като така "замества" внасяните индустриални продукти с местно произведени еквиваленти. Това се постига като вносът се прави изкуствено скъп чрез тарифни и количествени ограничения или субсидии към местните производители. Стратегията е възприета от много от страните от Латинска Америка през 30-те години на 20ти век. По това време повечето други развиващи се страни не са били в състояние да практикуват ИЗВ, тъй като са били или колонии, или обект на "неравностойни споразумения", които им отнемат правото  сами да определят митническата си политика (виж по-долу). Стратегията ИЗВ е възприета от повечето други развиващи се страни след като те постигат независимост между 40-те и 60-те години на 20ти век.

Бележки

  1. T. Friedman (2000), The Lexus and the Olive Tree (Anchor Books, New York), стр. 31.
  2. Friedman (2000), стр. 105.
  3. Friedman (2000), стр. 105.
  4. През 1961 г. доходът на глава от населението в Япония е 402 щатски долара, на нивото на Чили ($377), Аржентина ($378) и ЮАР ($396). Данните са от C. Kindleberger (1965), Economic Development (McGraw-Hill, New York).
  5. Това се случва, когато японският премиер, Хаяо Икеда, посещава Япония през 1964 година. ‘The Undiplomat’, Time, 4 April 1969.
  6. J. Sachs & A.Warner (1995), ‘Economic Reformand the Process of Global Integration’, Brookings Papers on Economic Activity, 1995, no. 1 и M.Woll (2004), Why Globalisation Works (Yale University Press, New Haven and London) Преди Рикардо са някои по-балансирани и по-добре информирани, но определено опорочени версии на това. J. Bhagwati (1985), Protectionism (The MIT Press, Cambridge, Massachusetts) и J. Bhagwati (1998), A Stream of Windows - Unsettling Reflections on Trade, Immigration, and Democracy (The MIT Press, Cambridge, Massachusetts) предлагат по-малко балансирана, но може би по-представителна версия.
  7. R. Ruggiero (1998), ‘Whither the Trade System Next?’ in J. Bhagwati & M. Hirsch (eds.), The Uruguay Round and Beyond—Essays in Honour of Arthur Dunkel (The University ofMichigan Press, Ann Arbor), стр. 131.
  8. Великобритания първоначално използва неравностойни споразумения в Латинска Америка, започвайки с Бразилия през 1810 година, когато страните в континента получават политическа независимост. започвайки със Споразумението от Нанкинг, Китай е накаран на сила да подпише серия от неравностойни споразумения през следващите няколко десетилетия. Това в крайна сметка води до пълна загуба на митническа автономия и, много символично, Великобритания е ръководител на митниците през следващите 55 години – от 1963 до 1908 г. От 1824 г. нататък Тайланд (тогава Сиам) подписва множество неравностойни споразумения, които завършват с най-голямото през 1855 г. Персия подписва неравностойни споразумения през 1836 и 1857 г., Османската империя през 1838 и 1861 г. Япония губи своята митническа автономия след серия от неравностойни споразумения, които подписна след 1853 година, но това не я спира от налагане на неравностойно споразумение над Корея през 1876 г. По-големите страни от Латинска Америка си възвръщат митническа автономност през 1880-те, а Япония – през 1911 г. Много други успяват едва след Първата световна война, но Турция трябва да чака за митническа автономност до 1923 г., а Китай – до 1929 г. Виж H-J. Chang (2002), Kicking Away the Ladder—Development Strategy in Historical Perspective (Anthem Press, London), стр. 53–54.
  9. Например, в спорното си изследвани, In Praise of Empires, роденият в Индия икономист Депак Лай никоъде не споменава ролята на колониализма и неравностойните споразумения при разпространяването на свободната търговия. Виж D. Lai (2004), In Praise of Empires—Globalisation and Order (PalgraveMacmillan, New York and Basingstoke).
  10. Виж N. Ferguson (2003), Empire - How Britain Made the Modern World (Allen Lane, London).
  11. След като придобиват независимост, икономическият растеж в азиатските развиващи се страни се засилва значително. Във всички 13 азиатски страни (Бангладеш, Бирма, Китай, Индия, Индонезия, Корея, Малайзия, Пакистан, Филипините, Сингапур, Шри Ланка, Тайван и Тайланд), за които има налични данни, годишния ръст на дохода на глава от населението се увеличава след де-колониализацията. Темповете на ръст скачат между колониалния период (1913-1950) и пост-колониалния период (1950-99) между 1.1% пункта (Бангладеш: от -0.2% до 0.9%) до 6.4% пункта (Корея: от -0.4% до 6.0%). В Африка, ръстът на доходите на глава от населението е около 0.6% през колониалния период. През 1960-те и 1970-те, когато повечето страни в континента стават независими, ръстът става 2% за страните със средни доходи. Дори и най-бедните страни, които обикновено трудно се справят с растежа, имат ръст от 1%, двойно повече от колониалния период. H-J. Chang, (2005), Why Developing Countries Need Tariffs—How WTO NAMA Negotiations Could Deny Developing Countries’ Right to a Future (Oxfam, Oxford, and South Centre, Geneva), свободна за сваляне от: http://www.uneca.org/atpc/documents/WhyDevCountriesNeedTariffsNew.pdf), Таблици 5 и 7.
  12. Maddison (2003), The World Economy: Historical Statistics (OE CD, Paris), Таблица 8.b.
  13. Средните митнически ставки в Латинска Америка са били между 17% (мексико, 1970-1899) и 47% (Колумбия, 1900-1913). Виж Таблица 4 в M. Clemens 8 c J. Williamson (2002), ‘Closed Jaguar, Open Dragon: Comparing Tariffs in Latin America and Asia before World War II’, NBER Working Paper, no. 9401 (National Bureau of Economic Research, Cambridge,Massachusetts). Между 1820 и1870 година, когато те стават обект на неравностойни споразумения, доходът на глава от населението остава същия (годишен ръст от -0.03%). Годишният ръст на дохода на глава от населението в Латинска Америка нараства до 1.8% през периода 1870-1913, когато повечето страни в региона придобиват митническа автономия, но дори и това не може да се сравни с ръста от 3.1%, който континентъ постига през 60-те и 70-те години на 20ти век (по време на развитието на ‘девелопментализма’, преди той да бъде заменен насилствено от неолиберализма – бел.прев.) Даните са от Maddison (2003), Table 8.b.
  14. Например между 1875 и 1913 година, средната митническа тарифа на произвежданите продукти расте от 3-5% до 20% в Швеция, от 4-6% до 13% в Германия, от 8-10% до 18% в Италия и от 10-12% до 20% във Франция. Виж H-J. Chang (2002), p. 17, Таблица 2.1.
  15. Chang (2005), p. 63, Таблици 9 и 10.
  16. Sachs и Warner (1995), p. 17. Пълен цитат на съответния пасаж от текста: ‘Export pessimism combined with the idea of the big push to produce the highly influential view that open trade would condemn developing countries to longtermsubservience in the international system as raw materials exporters and manufactured goods importers. Comparative advantage, it was argued by the Economic Commission of [sic] Latin America (ECLA) and others, was driven by short-termconsiderations that would prevent raw materials exporting nations from ever building up an industrial base. The protection of infant industries was therefore vital if the developing countries were to escape from their overdependence on raw materials production. These views spread within the United Nations system (to regional offices of the United Nations Economic Commission), and were adopted largely by the United Nations Conference on Trade and Development (UNCTAD). In 1964 they found international legal sanction in a new part IV of the General Agreement on Tariffs and Trade (GATT), which established that developing countries should enjoy the right to asymmetric trade policies. While the developed countries should open their markets, the developing countries could continue to protect their own markets. Of course, this "right" was the proverbial rope on which to hang one’s own economy!’
  17. Според интервю в списание Veja, 15 November 19 yd, превдено и цитирано от G. Palma (2003), ‘The Latin American Economies During the Second Half of the Twentieth Century—from the Age of LSI to the Age of The End of History’ in H-J. Chang (ed.), Rethinking Development Economics (Anthem Press, London), стр. 149, бележки 15 и 16.
  18. Chang (2002), стр. 132, Таблица 4.2.
  19. A. Singh (1990), ‘The State of Industry in the Third World in the 1980s: Analytical and Policy Issues’,Working Paper, no. 137, April 1990, Kellogg Institute for International Studies, Notre Dame University.
  20. Данните за 1980 и 2000 г. са изчислени съответно то изданието от 1997 г. (Таблица 12) и изданието от 2002 г. (Табица 1) на World Bank’s World Development Report (Oxford University Press, New York).
  21. M.Weisbrot, D. Baker and D. Rosnick (2005), ‘The Scorecard on Development: 25 Years of Diminished Progress’, September 2005, Center for Economic and Policy Research (C E P R), Washington, DC, може да се свали от: http://www.cepr.net/documents/publications/development_2005_09.pdf
  22. Някои коментатори твърдят, че скорошното развитие на глобализацията е направило света по-уравновесен и равен. Този резултат е крайно спорен, но дори и да беше вярно, това се е случило поради, нека го кажем директно и грубо, повече китайци са станали по-богати, а не защото разпределението на доходите е станало по-равно в страните. Каквото и да се е случило на "глобалното" неравенство, едва ли е спорно, че неравенството в доходите се е увеличило в повечето страни през последните 20-25 години, включително и в самия Китай. За този дебат виж A. Cornia (2003), ‘Globalisation and the Distribution of Income between and within Countries’ в H-J. Chang (ed.), Rethinking Development Economics (Anthem Press, London) и B.Milanovic (2005), Worlds Apart - Measuring International and Global Inequality (Princeton University Press, Princeton and Oxford).
  23. Например, виж D. Rodrik and A. Subramaniam (2004), ‘From "Hindu Growth" to Growth Acceleration: The Mystery of Indian Growth Transition’, mimeo., Kennedy School of Government, Harvard University, March 2004. Свободно сваляне: http://ksghome.harvard.edu/~drodrik/indiapaperdraftmarch2.pdf
  24. Годишният ръст на БВП на глава на населението между 1975 и 2003 г. е 4% в Чили, 4.9% в Сингапур и 6.1% в Корея. Виж UNDP (2005), Human Development Report 2005 (United Nations Development Program, New York).
  25. Доходът на глава от населението в Чили (в долари от 1990 г., както са изчислени следващите данни) е бил 5293 долара през 1970 г., когато Салвадор Алиенде, левият президент, който в последствие е свален от Пиночет, встъпва в длъжност. Въпреки лошите отзиви в пресата, Алиенде влиза в официалната история на капитализма, доходът на глава от населението в Чили нараства значително - през 1971 г. е 5663 долара, а през 1972 г. - 5492. След преврата, доходът пада, стигайки дъното на 4323 през 1975 г. От 1976 г. отново започва да расте и достига 5956 долара през 1981, основно благодарение на финансовия балон, при финансовия колапс той пада до 4898 долара през 1983 и възстановява стойността си от преди хунатат чак през 1987 на ниво от 5590 долара. Данните са от Maddison (2003), Таблица 4c.
  26. Public Citizen’s Global TradeWatch (2006), ‘The Uses of Chile: How Politics Trumped Truth in the Neo-liberal Revision of Chile’s Development’, Discussion Paper, September 2006. За сваляне: http://www.citizen.org/documents/chilealternatives.pdf
FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop