Дали демокрацията е хит сред хората, защото е огледало на слепотата ни? (Арундхати Рой)

Докато все още спорим дали има живот след смъртта, може ли да добавим в кошницата още един въпрос? Има ли живот след демокрацията? И какъв ще е този живот? И под демокрация нямам предвид демокрацията като идеал или вдъхновение. Имам предвид работещия модел: западната либерална демокрация и нейните варианти, такива каквито са.

И така има ли живот след демокрацията?

Опитите да се намери отговор на този въпрос често се превръщат в сравнение между различни системи на управление и завършват с леко раздразнителна, свадлива защита на демокрацията. Тя има грешки, казваме. Не е перфектна, но е по-добра от всичко друго, което се предлага. Неизбежно, някой в стаята ще каже: "Афганистан, Пакистан, Саудитска Арабия, Сомалия.. това ли предпочитате?”

Дали демокрацията трябва да бъде утопията, към която всички "развиващи се” общества се стремят е като цяло друг въпрос. (Аз мисля, че трябва. Ранната, идеалистична фаза може да бъде доста опияняваща.) Въпросът за живот след демокрацията се задава на тези от нас, които вече живеят в демократични общества или в страни, които се преструват на демократични. Той няма за цел да предложи да се върнем към стари, дискредитирани модели на тоталитарно или авторитарно управление. Той трябва да подскаже, че системата на представителната демокрация – твърде много представителство, твърде малко демокрация – има нужда от структурни промени.

Въпросът тук в действителност е: какво направихме с демокрацията? В какво я превърнахме? Какво става, когато демокрацията се изразходи?

Кога остава куха и лишена от смисъл? Какво се случва, когато всяка от нейните институции е пуснала метастази в нещо опасно?

Какво се случва сега, когато демокрацията и Свободният пазар са се сраснали в един единствен хищен организъм със слабичко, ограничено въображение, което почти изцяло се върти около идеята за максимизиране на печалбата?

Възможно ли е този процес да се върне назад? Може ли нещо, което е мутирало, да се върне в предишната си форма?

Това, от което се нуждаем днес, в името на оцеляването на планетата, е дългосрочна визия. Могат ли правителствата, чието оцеляване зависи на моменталната, краткосрочна полза, да осигурят тази визия? Може ли демокрацията, свещеният отговор на краткосрочните ни надежди и молитви, защитникът на личните ни свободи, източникът на жадните ни мечти, да се превърне в край на човешката раса? Може ли да се окаже, че демокрацията е такъв хит сред модерните хора, точно защото е огледало на нашата най-голяма глупост – късогледството ни? Нашата неспособност да живеем изцяло в днешно време (както повечето животни), съчетана с неспособността ни да виждаме напред в бъдещето, ни прави странни междинни същества, нито зверове, нито пророци. Невероятната ни интелигентност изглежда е изпреварила инстинкта ни за оцеляване. Грабим земята с надеждата, че натрупването на материален излишък ще компенсира абсолютното, неразгадаемо нещо, което сме загубили.

Ще бъде самонадеяно да се преструвам, че есетата в тази книга дават отговор на който и да е от тези въпроси. Те само демонстрират, с малко подробности, факта, че изглежда пътеводната светлина може би се изчерпва и че на демокрацията може би не може вече да се разчита да предоставя справедливост и стабилност, за което някога си мечтаехме. Всички есета бяха написани като спешна публична интервенция в критични моменти за Индия – по време на подкрепения от държавата геноцид на мюсюлманите от Гуджарат; точно преди определената дата за обесването на Мохамед Афзал, обвинен за участие в нападението срещу парламента на 13 декември 2001г; по време на посещението на американския президент Джордж Буш в Индия; по време на масовите въстания в Кашмир през лятото на 2008г.; след нападенията в Мумбай на 26 ноември 2008г. Често пъти това бяха не само реакции на събития, но и реакции на реакции.

Въпреки че много от тях бяха написани с яд, в моменти когато запазването на мълчание ставаше по-трудно от казването на нещо, есетата придобиват обща нишка. В тях не става дума за злополучни аномалии или отклонение от демократичния процес. В тях се говори за последиците и за резултатите от демокрацията; става дума за пожара в каналите. Трябва да кажа също, че те не предлагат панорамен преглед. Те са подробен поглед от вътре към конкретни случки, които се надявам ще покажат някои от начините, по които демокрацията се практикува в най-големите демокрации по света. (Или най-големите 'demon-crazy' в света, както веднъж се изрази един демонстрант от Кашмир на улиците на Сринагар. На плаката му пишеше: 'Democracy without Justice=Demon Crazy.') ("Демокрация без справедливост = Дяволска лудост" - заигравка с прилика в звученето на английски – бел.пр.)

Като писател, като автор на художествена литература, често пъти се питам дали опитите винаги да съм точна, да се помъча фактите да бъдат истински, някак си не намалява епичните мащаби на това, което в действително се случва. Дали пък в крайна сметка не прикрива една по-голяма истина? Притеснявам се, че може би позволявам да бъда вкарана в релсите на прозаичната, фактологична прецизност, когато може би имаме нужда от варварски вой или от трансформиращата сила и истинска точност на поезията. Нещо в хитрата, браминска, заплетена, бюрократична, файлова, прилагай-чрез-точните-канали природа на управлението и поробването в Индия сякаш ме прави чиновник. Единственото ми извинение е, че се изискват странни оръдия, за да бъде разкрит лабиринта от уловки и лицемерие, който прикрива грубостта и студеното, умишлено насилие на любимата на света нова Суперсила. Репресията "по точните канали” понякога поражда съпротива "по точните канали”. Що се отнася до съпротивата, това не е достатъчно, знам. Но засега, това е всичко, което имам. Може би някой ден то ще стане основа за поезия и за варварски вой.

"Да чуем щурците”, есето, дало име на тази сбирка, е лекция, която изнесох в Истанбул през януари 2008 по случай първата годишнина от убийството на арменския журналист Хрант Динк. Той беше прострелян на улицата пред офиса си, заради това, че посмя да повдигне забранен в Турция въпрос – геноцида на арменците през 1915г., при който са убити повече от един милион души. Моята лекция беше за историята на геноцида и отричането на геноцида, както и за старите, почти органични връзки между "напредъка” и геноцида.

Винаги ме е потрисал фактът, че политическата партия в Турция, която извърши арменския геноцид, се нарича Комитет за единство и напредък. Повечето от есетата в тази колекция са всъщност за съвременната връзка между единството и напредъка, или, да използвам актуалния идиом, между национализъм и развитие – тези неотменни кули-близнаци на модерната демокрация на свободния пазар. И двете в крайната си форма, както знаем, носят потенциал за крайно, апокалиптично разрушение (атомна война, промяна в климата).

Въпреки че тези есета са написани между 2002 и 2008 година, невидимият маркер, стартовият сигнал е 1989 година, когато в назъбените планини на Афганистан капитализмът спечели дълготрайния си джихад срещу съветския комунизъм. (Разбира се, колелото отново се върти. Възможно ли е същите тези планини в момента да са в процес на заравяне на капитализма? Твърде рано е да се каже). В рамките на месец от падането на Съветския съюз и Берлинската стена, индийското правителство, което някога беше начело на Независимото движение, направи бързо салто и се свърза напълно със Съединените щати, монарха на новия униполярен свят. Правилата на играта се промениха внезапно и напълно. Милиони хора в отдалечените села и в сърцето на недокоснатите гори, някои от които никога не бяха чували за Берлин или Съветския съюз, не можеха и да си представят как събитията в толкова отдалечени места щяха да повлияят на живота им. Процесът за лишаването им от собственост и изселването им вече беше започнал в началото на 50-те години на миналия век, когато Индия избра модел за развитие от съветски тип, при който огромни заводи за стомана (Bhilai, Bokaro) и огромни язовири (хиляди) трябваше да заемат "водещите върхове” на икономиката. Ерата на приватизацията и структурните промени забърза този процес до замъгляваща съзнанието скорост.

Днес, думи като "напредък” и "развитие” са станали равностойни на икономически "реформи”, "дерегулация” и "приватизация”. Думата "свобода” е придобила значение на "избор”. Има все по-малко общо с човешкия дух, отколкото с различните марки дезодоранти. "Пазар” вече не означава място, където ходиш за провизии. "Пазарът” е пространство, лишено от територия, в което корпорации без лице правят бизнес, включително купуват и продават "фючърси” "Справедливостта” е започнала за означава "човешки права”. Това ограбване на езика, тази техника на узурпиране на думите и използването им за оръжия, за прикриване на намерения и за означаване на точно обратното на традиционното им значение, е една от най-брилянтните стратегически победи на царете на новия закон. Това им позволи да маргинализират своите противници, да ги лишат от език, чрез който да изразят критиката си, и да ги пропъдят като най-лош вид тип "анти-развитие”, "анти-реформи” и разбира се "анти-национални” негативисти. Ако говориш за спасяването на река или защитата на гора, те казват "Не вярвате ли в прогреса?”. На хората, чиято земя изчезва под язовири и чийто домове са сравнени със земята, те казват "Имате ли алтернативен модел за развитие?” На тези, които вярват, че правителството има дълг да осигури на хората основно образование, здравеопазване и социална сигурност, те казват "Вие сте срещу Пазара.” И кой друг освен един кретен би бил срещу Пазара?

Връщането на тези откраднати думи изисква обяснения, които са твърде скучни за един свят, неспособен дълго да задържи вниманието си, и твърде скъпо в една ера, в която свободното слово е станало недостъпно за бедните. Това ограбване на езика може да се окаже ключ към нашата гибел.

За две десетилетия този тип "Напредък” създаде голяма средна класа, зашеметена от внезапно богатство и от внезапното уважение, което идва с него - и една много, много по-голяма, отчаяна долна класа. Десетки милиони хора са лишени от имущество и изгонени от земята си от наводнения, суши и опустошения, причинени от безразборни машинации с природата и мащабни инфраструктурни проекти, язовири, мини и специални икономически зони. Всички те разработени в името на бедните, но в действителност целящи да обслужват увеличаващите се нужди на новата аристокрация.

Битката за земя е в сърцето на дебата за "развитие”. Преди да стане финансов министър на Индия П. Чидамбарам беше адвокат на Енрон и член на борда на директорите на Веданта, многонационална минна корпорация, която в момента унищожава хълмовете Ниямгири в Ориса. Може би кривата на кариерата му е формирала светогледа му. А може би е точно обратното. В интервю преди година той каза, че визията му предвижда 85% от населението на Индия да живее в градове. Осъзнавайки, че тази "визия” ще изисква социално инженерство в невероятни мащаби. Това означава убеждаване или принуждаване на около петстотин милиона души да мигрират от селата в градовете. Този процес е доста напреднал и бързо превръща Индия в полицейска държава, в която хората, които откажат да предадат земята си, са принуждавани да го направят с дулото на оръжие. Може би това помогна на П. Чидамбарам да стане толкова безболезнено от финансов вътрешен министър. Двата поста са разделени само от тънка осмотична мембрана. Под този кошмар, предрешен като "визия”, се крие план за освобождаване на обширни пространства земя и всички природни богатства на Индия и оставянето им готови за корпоративно плячкосване. В резултат, да бъде обърната политиката на поземлени реформи, водена след независимостта.

Започна вече опустошението на гори, планини и водни системи от мародерстващи многонационални корпорации, подкрепени от Съединените щати, които вече са неудържими и извършват нещо, което може да се нарече само "екоцид”. В източна Индия мини за боксит и желязо разрушават цели екосистеми, превръщайки плодородни земи в пустини. В Хималаите се планират стотици високопланински язовири, като последиците от тях могат да са само катастрофални. В равнините – диги, построени по реките уж за контрол на наводнения, причиняват издигане на речните корита и така водят до още повече наводнения, увеличаване на солеността на обработваеми почви и унищожаване на поминъка на милиони хора. Повечето от индийските свещени реки, включително и Ганг, са превърнати в нечестива канализация, която носи повече нечистотии и индустриални отпадъци, отколкото вода. Едва ли има река, която преминава цялата си дължина и среща океана.

Вземайки основание от абсурдната идея, че река, която се влива в морето е загуба на вода, Върховният съд своеволно разпореди индийските реки да бъдат свързани помежду си в механична система за водоснабдяване – един акт на невероятно високомерие. Прилагането на това решение ще означава прокопаване на тунели през планини и гори, промяна на естествения релеф и разрушаване на екологията на цял един субконтинент (Б.Н. Кирпал, съдията, който даде тази заповед, стана член на екологичния борд на Кока-Кола след пенсионирането си. Добра работа!)

Режимът на икономически политики на свободния пазар, ръководен от хора, които са в щастливо неведение за съдбата на цивилизации, станали твърде зависими от изкуственото напояване, води до притеснителна промяна в моделите на засяване. Лесните за поддръжка хранителни култури, подходящи за местните почви и микроклимат, биват заместени от изискващи много вода, хибридни, генетично модифицирани "оборотни” култури, които освен че абсолютно зависят от пазара, имат нужда от много химически торове, пестициди, изкуствено напояване и безразборно пробиване за подпочвени води. И тъй като изнасилената обработваема земя, пропита с химикали, става все по-изтощена и безплодна, земеделските разходи растат, впримчвайки дребните стопани в капан от заеми. През последните няколко години повече от 1,80,000 индийски фермери са се самоубили. Докато държавните житници се пукат по шевовете от храна, която накрая се разваля, глад и недохранване на нива, подобни на африканските, се ширят по земята. Наистина, деветпроцентният растеж започва да изглежда като спирала надолу. Колкото повече подобен растеж има, толкова по-лоши са прогнозите. Всеки онколог може да ви каже това.

Сякаш древно общество, разлагащо се под тежестта на феодализма и кастите, се разбива в голяма машина. Разбъркването съдира бримките на старите неравенства, някои са рекалибрирани, но повечето са засилени. Сега старото общество се е съсирило и се е разделило на тънък слой дебела сметана и много вода. Сметаната е индийският "пазар” от много милиони потребители (на коли, мобилни телефони, компютри, картички за Свети Валентин), завист за международния бизнес. Водата има малко влияние. Тя може да бъде разплисквана, да се събира в езера и в края на краищата да бъде източена.

Или поне така мислят те, мъжете в костюми. Те не са се пазарили за жестоката гражданска война, която избухна в сърцето на Индия: Чхатисгарх, Джарханд, Ориса, Източна Бенгалия.

Връщаме се в 1989. Сякаш за да илюстрира връзката между "Единство” и "Напредък”, точно в същия момент, когато Конгреса отвори индийските пазари за международните финанси, дясната Bharatiya Janata Party (BJP), която тогава беше в опозиция, започна злъчна кампания хиндуистки национализъм (известен като Хиндутва). През 1990 нейният лидер Л.К.Адвани пътуваше из страната, подстрекавайки към омраза към мюсюлманите и с искането Babri Masjid – джамия от 16-ти век, която е издигната на спорното място в Ayodhya, да бъде разрушена и на нейно място да бъде построен храм на Рама. През 1992г. тълпа, подстрекавана от Адвани, разруши джамията. Подхранвайки яростта на общността, която сама създаде, BJP, която имаше само две места в парламента през 1984, покори Конгреса през 1998 и дойде на власт.

Не е съвпадение, че възходът на Хиндутва съвпадна с историческия момент, в който Америка замени комунизма с исляма като най-голям свой враг. Радикалните ислямски муджахидини, които президентът Рейгън някога забавляваше в Белия дом и сравняваше с основателите на Америка, изведнъж започнаха да бъдат наричани терористи. Живо предаване на СиЕнЕн от операция Пустинна буря по време на войната в Персийския залив от 1990-91г. стигна до елитните салони в индийските градове и донесе със себе си ранните вълнения от сателитната телевизия. Почти едновременно индийското правителство, някога стабилен приятел на палестинците, се превърна в "естествен съюзник” на Израел. Сега Индия и Израел провеждат общи военни игри, споделят разузнавателна информация и вероятно си разменят съвети как най-добре се управляват окупирани територии.