Дали демокрацията е хит сред хората, защото е огледало на слепотата ни? (Арундхати Рой)

Докато все още спорим дали има живот след смъртта, може ли да добавим в кошницата още един въпрос? Има ли живот след демокрацията? И какъв ще е този живот? И под демокрация нямам предвид демокрацията като идеал или вдъхновение. Имам предвид работещия модел: западната либерална демокрация и нейните варианти, такива каквито са.

И така има ли живот след демокрацията?

Опитите да се намери отговор на този въпрос често се превръщат в сравнение между различни системи на управление и завършват с леко раздразнителна, свадлива защита на демокрацията. Тя има грешки, казваме. Не е перфектна, но е по-добра от всичко друго, което се предлага. Неизбежно, някой в стаята ще каже: "Афганистан, Пакистан, Саудитска Арабия, Сомалия.. това ли предпочитате?”

Дали демокрацията трябва да бъде утопията, към която всички "развиващи се” общества се стремят е като цяло друг въпрос. (Аз мисля, че трябва. Ранната, идеалистична фаза може да бъде доста опияняваща.) Въпросът за живот след демокрацията се задава на тези от нас, които вече живеят в демократични общества или в страни, които се преструват на демократични. Той няма за цел да предложи да се върнем към стари, дискредитирани модели на тоталитарно или авторитарно управление. Той трябва да подскаже, че системата на представителната демокрация – твърде много представителство, твърде малко демокрация – има нужда от структурни промени.

Въпросът тук в действителност е: какво направихме с демокрацията? В какво я превърнахме? Какво става, когато демокрацията се изразходи?

Кога остава куха и лишена от смисъл? Какво се случва, когато всяка от нейните институции е пуснала метастази в нещо опасно?

Какво се случва сега, когато демокрацията и Свободният пазар са се сраснали в един единствен хищен организъм със слабичко, ограничено въображение, което почти изцяло се върти около идеята за максимизиране на печалбата?

Възможно ли е този процес да се върне назад? Може ли нещо, което е мутирало, да се върне в предишната си форма?

Това, от което се нуждаем днес, в името на оцеляването на планетата, е дългосрочна визия. Могат ли правителствата, чието оцеляване зависи на моменталната, краткосрочна полза, да осигурят тази визия? Може ли демокрацията, свещеният отговор на краткосрочните ни надежди и молитви, защитникът на личните ни свободи, източникът на жадните ни мечти, да се превърне в край на човешката раса? Може ли да се окаже, че демокрацията е такъв хит сред модерните хора, точно защото е огледало на нашата най-голяма глупост – късогледството ни? Нашата неспособност да живеем изцяло в днешно време (както повечето животни), съчетана с неспособността ни да виждаме напред в бъдещето, ни прави странни междинни същества, нито зверове, нито пророци. Невероятната ни интелигентност изглежда е изпреварила инстинкта ни за оцеляване. Грабим земята с надеждата, че натрупването на материален излишък ще компенсира абсолютното, неразгадаемо нещо, което сме загубили.

Ще бъде самонадеяно да се преструвам, че есетата в тази книга дават отговор на който и да е от тези въпроси. Те само демонстрират, с малко подробности, факта, че изглежда пътеводната светлина може би се изчерпва и че на демокрацията може би не може вече да се разчита да предоставя справедливост и стабилност, за което някога си мечтаехме. Всички есета бяха написани като спешна публична интервенция в критични моменти за Индия – по време на подкрепения от държавата геноцид на мюсюлманите от Гуджарат; точно преди определената дата за обесването на Мохамед Афзал, обвинен за участие в нападението срещу парламента на 13 декември 2001г; по време на посещението на американския президент Джордж Буш в Индия; по време на масовите въстания в Кашмир през лятото на 2008г.; след нападенията в Мумбай на 26 ноември 2008г. Често пъти това бяха не само реакции на събития, но и реакции на реакции.

Въпреки че много от тях бяха написани с яд, в моменти когато запазването на мълчание ставаше по-трудно от казването на нещо, есетата придобиват обща нишка. В тях не става дума за злополучни аномалии или отклонение от демократичния процес. В тях се говори за последиците и за резултатите от демокрацията; става дума за пожара в каналите. Трябва да кажа също, че те не предлагат панорамен преглед. Те са подробен поглед от вътре към конкретни случки, които се надявам ще покажат някои от начините, по които демокрацията се практикува в най-големите демокрации по света. (Или най-големите 'demon-crazy' в света, както веднъж се изрази един демонстрант от Кашмир на улиците на Сринагар. На плаката му пишеше: 'Democracy without Justice=Demon Crazy.') ("Демокрация без справедливост = Дяволска лудост" - заигравка с прилика в звученето на английски – бел.пр.)

Като писател, като автор на художествена литература, често пъти се питам дали опитите винаги да съм точна, да се помъча фактите да бъдат истински, някак си не намалява епичните мащаби на това, което в действително се случва. Дали пък в крайна сметка не прикрива една по-голяма истина? Притеснявам се, че може би позволявам да бъда вкарана в релсите на прозаичната, фактологична прецизност, когато може би имаме нужда от варварски вой или от трансформиращата сила и истинска точност на поезията. Нещо в хитрата, браминска, заплетена, бюрократична, файлова, прилагай-чрез-точните-канали природа на управлението и поробването в Индия сякаш ме прави чиновник. Единственото ми извинение е, че се изискват странни оръдия, за да бъде разкрит лабиринта от уловки и лицемерие, който прикрива грубостта и студеното, умишлено насилие на любимата на света нова Суперсила. Репресията "по точните канали” понякога поражда съпротива "по точните канали”. Що се отнася до съпротивата, това не е достатъчно, знам. Но засега, това е всичко, което имам. Може би някой ден то ще стане основа за поезия и за варварски вой.

"Да чуем щурците”, есето, дало име на тази сбирка, е лекция, която изнесох в Истанбул през януари 2008 по случай първата годишнина от убийството на арменския журналист Хрант Динк. Той беше прострелян на улицата пред офиса си, заради това, че посмя да повдигне забранен в Турция въпрос – геноцида на арменците през 1915г., при който са убити повече от един милион души. Моята лекция беше за историята на геноцида и отричането на геноцида, както и за старите, почти органични връзки между "напредъка” и геноцида.

Винаги ме е потрисал фактът, че политическата партия в Турция, която извърши арменския геноцид, се нарича Комитет за единство и напредък. Повечето от есетата в тази колекция са всъщност за съвременната връзка между единството и напредъка, или, да използвам актуалния идиом, между национализъм и развитие – тези неотменни кули-близнаци на модерната демокрация на свободния пазар. И двете в крайната си форма, както знаем, носят потенциал за крайно, апокалиптично разрушение (атомна война, промяна в климата).

Въпреки че тези есета са написани между 2002 и 2008 година, невидимият маркер, стартовият сигнал е 1989 година, когато в назъбените планини на Афганистан капитализмът спечели дълготрайния си джихад срещу съветския комунизъм. (Разбира се, колелото отново се върти. Възможно ли е същите тези планини в момента да са в процес на заравяне на капитализма? Твърде рано е да се каже). В рамките на месец от падането на Съветския съюз и Берлинската стена, индийското правителство, което някога беше начело на Независимото движение, направи бързо салто и се свърза напълно със Съединените щати, монарха на новия униполярен свят. Правилата на играта се промениха внезапно и напълно. Милиони хора в отдалечените села и в сърцето на недокоснатите гори, някои от които никога не бяха чували за Берлин или Съветския съюз, не можеха и да си представят как събитията в толкова отдалечени места щяха да повлияят на живота им. Процесът за лишаването им от собственост и изселването им вече беше започнал в началото на 50-те години на миналия век, когато Индия избра модел за развитие от съветски тип, при който огромни заводи за стомана (Bhilai, Bokaro) и огромни язовири (хиляди) трябваше да заемат "водещите върхове” на икономиката. Ерата на приватизацията и структурните промени забърза този процес до замъгляваща съзнанието скорост.

Днес, думи като "напредък” и "развитие” са станали равностойни на икономически "реформи”, "дерегулация” и "приватизация”. Думата "свобода” е придобила значение на "избор”. Има все по-малко общо с човешкия дух, отколкото с различните марки дезодоранти. "Пазар” вече не означава място, където ходиш за провизии. "Пазарът” е пространство, лишено от територия, в което корпорации без лице правят бизнес, включително купуват и продават "фючърси” "Справедливостта” е започнала за означава "човешки права”. Това ограбване на езика, тази техника на узурпиране на думите и използването им за оръжия, за прикриване на намерения и за означаване на точно обратното на традиционното им значение, е една от най-брилянтните стратегически победи на царете на новия закон. Това им позволи да маргинализират своите противници, да ги лишат от език, чрез който да изразят критиката си, и да ги пропъдят като най-лош вид тип "анти-развитие”, "анти-реформи” и разбира се "анти-национални” негативисти. Ако говориш за спасяването на река или защитата на гора, те казват "Не вярвате ли в прогреса?”. На хората, чиято земя изчезва под язовири и чийто домове са сравнени със земята, те казват "Имате ли алтернативен модел за развитие?” На тези, които вярват, че правителството има дълг да осигури на хората основно образование, здравеопазване и социална сигурност, те казват "Вие сте срещу Пазара.” И кой друг освен един кретен би бил срещу Пазара?

Връщането на тези откраднати думи изисква обяснения, които са твърде скучни за един свят, неспособен дълго да задържи вниманието си, и твърде скъпо в една ера, в която свободното слово е станало недостъпно за бедните. Това ограбване на езика може да се окаже ключ към нашата гибел.

За две десетилетия този тип "Напредък” създаде голяма средна класа, зашеметена от внезапно богатство и от внезапното уважение, което идва с него - и една много, много по-голяма, отчаяна долна класа. Десетки милиони хора са лишени от имущество и изгонени от земята си от наводнения, суши и опустошения, причинени от безразборни машинации с природата и мащабни инфраструктурни проекти, язовири, мини и специални икономически зони. Всички те разработени в името на бедните, но в действителност целящи да обслужват увеличаващите се нужди на новата аристокрация.

Битката за земя е в сърцето на дебата за "развитие”. Преди да стане финансов министър на Индия П. Чидамбарам беше адвокат на Енрон и член на борда на директорите на Веданта, многонационална минна корпорация, която в момента унищожава хълмовете Ниямгири в Ориса. Може би кривата на кариерата му е формирала светогледа му. А може би е точно обратното. В интервю преди година той каза, че визията му предвижда 85% от населението на Индия да живее в градове. Осъзнавайки, че тази "визия” ще изисква социално инженерство в невероятни мащаби. Това означава убеждаване или принуждаване на около петстотин милиона души да мигрират от селата в градовете. Този процес е доста напреднал и бързо превръща Индия в полицейска държава, в която хората, които откажат да предадат земята си, са принуждавани да го направят с дулото на оръжие. Може би това помогна на П. Чидамбарам да стане толкова безболезнено от финансов вътрешен министър. Двата поста са разделени само от тънка осмотична мембрана. Под този кошмар, предрешен като "визия”, се крие план за освобождаване на обширни пространства земя и всички природни богатства на Индия и оставянето им готови за корпоративно плячкосване. В резултат, да бъде обърната политиката на поземлени реформи, водена след независимостта.

Започна вече опустошението на гори, планини и водни системи от мародерстващи многонационални корпорации, подкрепени от Съединените щати, които вече са неудържими и извършват нещо, което може да се нарече само "екоцид”. В източна Индия мини за боксит и желязо разрушават цели екосистеми, превръщайки плодородни земи в пустини. В Хималаите се планират стотици високопланински язовири, като последиците от тях могат да са само катастрофални. В равнините – диги, построени по реките уж за контрол на наводнения, причиняват издигане на речните корита и така водят до още повече наводнения, увеличаване на солеността на обработваеми почви и унищожаване на поминъка на милиони хора. Повечето от индийските свещени реки, включително и Ганг, са превърнати в нечестива канализация, която носи повече нечистотии и индустриални отпадъци, отколкото вода. Едва ли има река, която преминава цялата си дължина и среща океана.

Вземайки основание от абсурдната идея, че река, която се влива в морето е загуба на вода, Върховният съд своеволно разпореди индийските реки да бъдат свързани помежду си в механична система за водоснабдяване – един акт на невероятно високомерие. Прилагането на това решение ще означава прокопаване на тунели през планини и гори, промяна на естествения релеф и разрушаване на екологията на цял един субконтинент (Б.Н. Кирпал, съдията, който даде тази заповед, стана член на екологичния борд на Кока-Кола след пенсионирането си. Добра работа!)

Режимът на икономически политики на свободния пазар, ръководен от хора, които са в щастливо неведение за съдбата на цивилизации, станали твърде зависими от изкуственото напояване, води до притеснителна промяна в моделите на засяване. Лесните за поддръжка хранителни култури, подходящи за местните почви и микроклимат, биват заместени от изискващи много вода, хибридни, генетично модифицирани "оборотни” култури, които освен че абсолютно зависят от пазара, имат нужда от много химически торове, пестициди, изкуствено напояване и безразборно пробиване за подпочвени води. И тъй като изнасилената обработваема земя, пропита с химикали, става все по-изтощена и безплодна, земеделските разходи растат, впримчвайки дребните стопани в капан от заеми. През последните няколко години повече от 1,80,000 индийски фермери са се самоубили. Докато държавните житници се пукат по шевовете от храна, която накрая се разваля, глад и недохранване на нива, подобни на африканските, се ширят по земята. Наистина, деветпроцентният растеж започва да изглежда като спирала надолу. Колкото повече подобен растеж има, толкова по-лоши са прогнозите. Всеки онколог може да ви каже това.

Сякаш древно общество, разлагащо се под тежестта на феодализма и кастите, се разбива в голяма машина. Разбъркването съдира бримките на старите неравенства, някои са рекалибрирани, но повечето са засилени. Сега старото общество се е съсирило и се е разделило на тънък слой дебела сметана и много вода. Сметаната е индийският "пазар” от много милиони потребители (на коли, мобилни телефони, компютри, картички за Свети Валентин), завист за международния бизнес. Водата има малко влияние. Тя може да бъде разплисквана, да се събира в езера и в края на краищата да бъде източена.

Или поне така мислят те, мъжете в костюми. Те не са се пазарили за жестоката гражданска война, която избухна в сърцето на Индия: Чхатисгарх, Джарханд, Ориса, Източна Бенгалия.

Връщаме се в 1989. Сякаш за да илюстрира връзката между "Единство” и "Напредък”, точно в същия момент, когато Конгреса отвори индийските пазари за международните финанси, дясната Bharatiya Janata Party (BJP), която тогава беше в опозиция, започна злъчна кампания хиндуистки национализъм (известен като Хиндутва). През 1990 нейният лидер Л.К.Адвани пътуваше из страната, подстрекавайки към омраза към мюсюлманите и с искането Babri Masjid – джамия от 16-ти век, която е издигната на спорното място в Ayodhya, да бъде разрушена и на нейно място да бъде построен храм на Рама. През 1992г. тълпа, подстрекавана от Адвани, разруши джамията. Подхранвайки яростта на общността, която сама създаде, BJP, която имаше само две места в парламента през 1984, покори Конгреса през 1998 и дойде на власт.

Не е съвпадение, че възходът на Хиндутва съвпадна с историческия момент, в който Америка замени комунизма с исляма като най-голям свой враг. Радикалните ислямски муджахидини, които президентът Рейгън някога забавляваше в Белия дом и сравняваше с основателите на Америка, изведнъж започнаха да бъдат наричани терористи. Живо предаване на СиЕнЕн от операция Пустинна буря по време на войната в Персийския залив от 1990-91г. стигна до елитните салони в индийските градове и донесе със себе си ранните вълнения от сателитната телевизия. Почти едновременно индийското правителство, някога стабилен приятел на палестинците, се превърна в "естествен съюзник” на Израел. Сега Индия и Израел провеждат общи военни игри, споделят разузнавателна информация и вероятно си разменят съвети как най-добре се управляват окупирани територии.

От 1998г., когато BJP дойде на власт, проектът "Напредък” за приватизация и либерализация беше вече на осем години. Въпреки че проведе страстна кампания срещу икономическите реформи с довода, че това е процес на "ограбване чрез либерализация”, щом дойде на власт BJP прегърна ентусиазирано свободния пазар и застана с цялата си тежест зад огромните корпорации като Енрон. (В представителните демокрации, щом бъдат избрани представителите на народа, те са свободни да не изпълняват обещанията си и да си сменят мнението).

listening to grasshoppersСедмици след като пое управлението, BJP проведе серия от термоядрени тестове. Въпреки че Индия се включи в атомната надпревара през 1974, политически, атомните тестове през 1998 бяха изцяло на друго ниво. Оргията на триумфиращ национализъм, с която бяха приветствани опитите, въведе смразяващ нов език на агресия и омраза в средностатистическия публичен дискурс. Нищо от казаното не беше ново, само нещо, което някога беше неприемливо, изведнъж получи възхвали. От тогава хиндуисткият комунализъм и атомният национализъм, като корпоративна глобализация, се извиват като арка над декларираните идеологии на политическите партии. Отровата беше инжектирана направо в кръвообръщението ни. Сега е там – с цялото си насилие и баналност – и ние трябва да се справяме с него в нормалния си живот, независимо дали правителството се определя като "светско” или не. Мюсюлманската общност преживя остър упадък и сега е на дъното на социалната пирамида, заедно с далитите и адивасите. Определени събития, които се случват в живота на една нация, открехват завесата и позволяват на нормалните хора да погледнат в бъдещето. Атомните опити през 1998 бяха такова събитие. Нямаше нужда от пророчески дарби, за да се определи посоката, в която Индия върви.

През февруари 2002 г., след пожара във влаковия вагон, при който изгоряха живи 58 хиндуистки поклонници, връщащи се от Ayodhya, правителството на BJP в Гуджарат, водено от министър-председателя Нарендра Моди, проведе внимателно планиран геноцид на мюсюлмани в страната. Ислямофобията, разпространена по целия свят след атаките на 11 септември 2001г., вкара вятър в платната им. Държавната машина на Гуджарат стоеше отстрани и наблюдаваше докато повече от 2000 души бяха убити. Гуджарат винаги е бил щат с напрежение между общностите. И преди е имало бунтове. Но това не беше бунт. Това беше масово убийство, и въпреки че броят на жертвите беше незначителен в сравнение с ужаса в Руанда, Судан или Конго например, клането в Гуджарат беше замислено като публичен спектакъл, чиято цел е ясна. Това беше предупреждение към обществото на мюсюлманските граждани от страна на правителството на най-любимата демокрация в света.

След клането Моди настоя за извънредни избори. Той получи властта с мандат от хората в Гуджарат. Пет години по-късно повтори успеха си: сега той кара третия си мандат като премиер, широко признат от бизнеса за вярата си в свободния пазар, илюстрирайки органичната връзка между "Единство” и "Напредък”. Или ако искате, между Фашизъм и Свободен пазар.

През януари 2009г. тази връзка беше публично запечатана с целувка. Изпълнителните директори на двете най-големи корпорации в Индия – Ратан Тата (от Tata Group) и Мукеш Амбани (от Reliance Industries) – по време на церемонията по връчването на наградата Gujarat Garima (Гордостта на Гуджарат), възхваляваха политиката за развитие на Моди, архитекта на геноцида в Гуджарат, и топло го приветстваха като бъдещ кандидат за премиер.

Докато тази книга отива за печат, току-що завършиха общите избори 2009, които струваха почти два милиарда долара. Това е доста повече от бюджета за изборите в Съединените щати. Според някои медийни съобщения, истинската похарчена сума е по-близо до 10 милиарда долара. Откъде, можем да попитаме, идват такива пари?

Конгресът и неговите съюзници, Обединеният прогресивен алианс (United Progressive Alliance, UPA), спечелиха удобно мнозинство. Интересно, повече от 90 процента от независимите кандидати, които участваха в изборите, загубиха. Очевидно, без спонсорство е трудно да бъдат спечелени избори. И независимите кандидати не могат да обещаят субсидии за ориза, безплатни телевизори и пари-срещу-гласове – тези унизителни актове на вулгарна благотворителност, до които се свеждат изборите.

Когато погледнем отблизо висшата математика зад изборните резултати, думи като "удобен” и "мнозинство” се оказват измамни, ако не и чисто неточни. Например, действителните гласове, получени от UPA в тези избори, възлизат на само 10,3 процента от населението на страната! Интересно е как тази хитро нагъната математика на електоралната демокрация може да превърне мъничко малцинство в триумфиращ мандат. Така да бъде, обаче въпросът е, че не Л.К Адвани – въплъщение на омразопродавача, а Др. Манмохан Сингх – нежният архитект на пазарните реформи, човек, който никога не е печелил избори, ще бъде премиер на най-голямата демокрация в света за втори мандат.

В надпреварата преди изборите имаше абсолютен консенсус между партийните линии по отношение на икономическите "реформи”. Говиндачария, бившият главен идеолог на BJP, родоначалник на движението Рам Джанмабхуми, саркастично предложи Конгресът и BJP да сформират коалиция. В някои щати те вече го направиха. В Чхатисгарх, например BJP ръководи управлението, а политици от Конгреса ръководят Salwa Judum, ожесточена "народна милиция”, подкрепена от управниците. Judum и управляващите са сформирали обединен фронт срещу маоистите в горите, които участват в смъртоносна и често брутална въоръжена борба срещу изселванията и заграбването на земи от корпорациите, очакващи да отворят заводи за стомана и да започнат да копаят за желязна руда, калай и всички други богатства, скрити под гората. И така, в Чхатисгарх, виждаме изключителния спектакъл на две от най-големите политически партии в Индия, които са се съюзили срещу адивасите от Дантевада, най-бедните и уязвими хора в Индия. 644 села вече са опразнени. Петдесет хиляди души са преместени в лагери на Salwa Judum. Триста хиляди се крият в горите, наричат ги маостки терористи или симпатизанти. Битката е в разгара си и корпорациите са в очакване.

От значение е, че Индия беше една от страните, които блокираха в ООН европейското предложение за международно разследване на военните престъпления, извършени може би от правителството на Шри Ланка при последната офанзива срещу Тамилските тигри. Правителствата в тази част на света си взеха бележка от израелските примери в Газа за добри начини за справяне с "тероризма” – дръж медиите далеч и направи засада за убийство. По този начин не трябва да се притесняват твърде много кой е "терорист” и кой не е. Може да има малко вълнение от международно възмущение, но то изчезва доста бързо.

Предсказанията не са добри за горските хора от Чхатисгарх.

Успокоени от този тип "конструктивно” сътрудничество – консенсус между политическите партии – малцина бяха по-ентусиазирани от скорошните общи избори от някои големи корпорации. Те изглежда са осъзнали, че един демократичен мандат може да легитимира тяхното плячкосване както нищо друго. Няколко корпорации пуснаха екстравагантни рекламни кампании по телевизията, някои от които с филмови звезди от Боливуд, призоваващи хората – млади и стари, богати и бедни – да излязат и да гласуват. Магазини и ресторанти на пазара Хан – най-модния пазар в Делхи – предлагаха намаления на тези, чийто показалец (пръст за гласуване) са оцветени с неизтриваемото мастило. Демокрацията изведнъж се превърна в новата мода. Знаете как е – китайците правят Спорт, така че те получават Олимпийските игри, Индия прави Демокрация, така че получаваме избори. И двете са мощно спонсорирани, телевизионни зрителски спортове.

БиБиСи плати един влаков вагон – специално за индийските избори, който доведе журналисти от целия свят на туристическа обиколка, за да станат свидетели на чудото на индийските избори. Вагонът носеше надпис: "Дали индийските гласоподаватели ще възродят световните богатства.” Имаше плакат на БиБиСи-хинди в едно кафене близо до дома ми. На него беше нарисувана стодоларова банкнота (с Бен Франклин), която се превръща в банкнота от 500 рупии (с Ганди). Надписът гласеше: 'Kya India ka vote bachayega duniya ka note?' (Дали гласовете на Индия ще спасят банкнотите по света?). По този крещящ и безочлив начин електоратът беше превърнат в пазар, гласоподавателите бяха представени като консуматори, а демокрацията беше свързана със Свободния пазар. Следователно тези, които не могат да консумират, нямат значение.

Какво означава победата на UPA на тези избори? Очевидно, безброй неща. Дебатът е отворен. Тълкуването на индийски избори е също толкова точна наука като магьосничеството. Моделите на гласуване са сложно свързани с местни проблеми и с кастите и с комунални уравнения, вариращи буквално от тъмна стая до тъмна стая. Не може да има никакво Голямо заключение, на което да може да се разчита. Но ето нещо, за което да помислите.

По време на управлението си, за да смекчи опустошението, причинено от икономическата политика, бившият Конгрес прие три прогресивни (критиците ги наричат популистки и спорни) парламентарни акта. Акт за горските права (който даде на хората, живеещи в горите, право на земя и на традиционна употреба на горската продукция), Акт за правото на информация и, най-важно от всичко, Национален акт за гарантиране на селската заетост (National Rural Employment Guarantee Act - NREGA). Този акт гарантира на всяко селско семейство сто дни труд (тежък, ръчен труд) на година при минимално заплащане. То възлиза на средно 8000 рупии (около 170 долара) на семейство на година. Достатъчно за добра храна в ресторант, включително и за десерт и вино. Представете си колко адски е животът, ако дори това минимално количество пари идва като облекчение за милиони хора, които залитат от удара на бързата загуба на земите си и препитанието си. (Трохи от голямата маса. Но пък кой от нас има сърце, или право, да каже, че е по-добре никакви трохи? Или, че по-добре никакви избори, отколкото безсмислени избори?). Прилагането на Националния акт за гарантиране на селската заетост, полагането на грижа трохите наистина да стигнат до хората, за които са предназначени, заема цялото време и енергия на някои от най-добрите и отдадени социални активисти в Индия през последните няколко години. Те трябва да се борят с картели от корумпирани държавни служители, лобита и посредници. Те са изправени пред заплахи и значително количество насилие. Един активист от Джаркхан се пожертва от яд и разочарование, заради всички несправедливости.

Иронично Националният акт за гарантиране на селската заетост беше приет от парламента, само заради натиска от страна на Левия фронт върху правителството на UPA и, трябва да се каже, от страна на Соня Ганди. Той беше приет въпреки огромната съпротива на мандарините на свободния пазар в конгреса. Корпоративните медии бяха повече или по-малко враждебни към Акта. Няма нужда да се пояснява, че когато дойде време за избори, този Акт се превърна в основна точка в предизборната кампания на мнозинството. Няма никакво съмнение, че добрата воля, която той е предизвикал между най-бедните, се е превърнала в гласове. Но сега след края на изборите победата се приписва точно на политиките, които Актът трябваше да смекчи! Капитаните на индустрията набързо обявиха "мандата на хората” за свой. "Пълен напред за пазарите”, ликуваха бизнес вестниците на сутринта след изборите, "Вотът е за реформи, казва Индия ООД”.

Има една още по-голяма ирония – Левият фронт, действайки с двуличието, което се е превърнало във втора природа на всички парламентарни политически партии, направи рязък завой надясно. Дори докато отправяше критики срещу центристките икономически политики на правителството, Левият фронт се опитваше да наложи подобни политики на собствена територия в Западна Бенгалия. Фронтът обяви, че ще строи химически център в Нандиграм, производствена фабрика за Tata Nano в Сингур и завод на Jindal Steel на няколко километра от горите в Лалгарх, където живее племето Сантал. Започна изземване на земя, повечето плодородни обработваеми почви, буквално с насочени оръжия. Мащабните бунтове, които последваха, бяха потушени с куршуми и палки. Лумпенски "партийни” милиции вилняха сред протестиращите, изнасилвайки жени и убивайки хора. В края на краищата, комбинацията от действителна масова мобилизация и войнственост проработи. Хората възтържествуваха. Спечелиха и трите битки и принудиха правителството да се оттегли. Tata трябваще да премести проекта си за Nano в Гуджарат, тази лаборатория на фашизма, която предлага "добър инвестиционен климат”. Левият фронт загуби рязко в изборите в Източна Бенгалия, нещо което не се беше случвало от тридесет години.

Иронията не свършва тук. С дяволска ловкост разгромът на Левицата се приписва на нейният обструкционизъм и политики срещу развитието! "Корпоративните водачи се чувстват спокойни без Левицата”, писаха вестниците. Цените на борсата се покачиха с поглед, устремен в предстоящото "лято на радост”. Изпълнителните директори приветстваха по телевизията "освобождението” на новото правителство от Левицата. Надути новинари обявиха, че UPA вече няма оправдание да извърта и да не приложи реформите, освен ако разбира се няма "скрити социалисти” в средите си.

Това й е хубавото на демокрацията. Може да означава всичко, което поискаш да означава.

Отсъствието на истински лява партия в политиката не е нещо, което трябва да бъде приветствано. Но парламентарната Левица си е виновна сама за унижението. Не е трагедия, че беше орязана. Може би това ще направи място за някаква наистина прогресивна политика.

И сега, само в интерес на спора, нека за малко се замислим над абсурдното и да приемем, че Индия ООД и Капитаните на индустрията са прави и милионите индийци наистина са гласували за ускоряване на пазарните "реформи”. Това добри новини ли са или лоши? Трябва ли да се радваме на факта, че милиони хора, които имат на какво да научат света, които имат различно въображение, различен мироглед и по-устойчив начин на живот, са решили да приемат една дискредитирана идеология, която е довела планетата до криза, от която тя може да не се съвземе никога?

За какво са ни закони за защита на горите, когато няма гори? За какво ни е право на информация, ако няма да получим компенсации за несправедливостите? За какво са ни реки без вода? За какво са ни полета, ако няма планини, които да ги напояват и поддържат? Сякаш се спускаме по скала в автобус без спирачки и се караме каква да е песента, която да пеем.

'Jai Ho!' може би?

За добро или лошо, изборите през 2009г. изглежда осигуриха продължението на проекта "Напредък". Ще бъде сериозна грешка, обаче, да вярваме, че проектът "Единство" е отпаднал.

С развитието на предизборната кампания 2009 две неща получиха наситено покритие в медиите. Едното беше "народния автомобил" за 100 000 рупии (две хиляди долара), произвеждан от Tata Nano в щата на Моди – Гуджарат. (Отстъпките и субсидиите, които Моди даде на компанията имат много общо с нейното топло отношение към него.) Другото беше омразата в речта на чудовищния дебютант в BJP, Варун Ганди (още един наследник на династията Нехру), който направи дори Нарендра Моди да звучи умерен и резервиран. В публична реч Варун Ганди призова мюсюлманите да бъдат насилствено стерилизирани. "Тук ще бъде бастион на Хиндуизма, никой мюсюлманин да не смее да си вдигне главата тук", каза той, използвайки обидната дума за някой, който е обрязан. "Не искам нито един мюсюлмански изборен глас".

Варун е модерен политик, работещ в демократична система, правещ всичко възможно да създаде мнозинство и да консолидира избирателите си. Един политик има нужда от електорат, както една корпорация има нужда от масов пазар. И двамата имат нужда от помощта на масмедиите. Корпорациите си купуват тази помощ. Политиците трябва да я спечелят. Някои я печелят чрез усилена работа, други чрез опасни циркови каскади. Омразата в речта на Варун му донесе заглавия в националните медии. Краткият му престой в затвора (за нарушаване на правилата на Избирателната комисия), скъсен със съдебна заповед, незабавно го направи мъченик. Наложено му беше нежно наказание от ветераните на партията му за пламенността му (по телевизията, за публична консумация). Но след това, за да бъде използвана грубоватата му привлекателност, и той като Нарендра Моди, беше хвърлен в мелачката като звезда в кампанията на BJP в други избирателни райони.

Варун Ганди спечели с колосално предимство. Това те кара да се замислиш – наистина ли "народът" е винаги прав? Притеснително е да се мисли какви уроци ще си извлече BJP от малкото си решителни победи и многото си решителни загуби в тези избори. В няколко от избирателните райони, в които спечели, думи (и дела) на омраза им помогнаха добре. И тя все още остава втората най-голяма политическа партия с мощно национално присъствие, единственото истинско предизвикателство за Конгреса. И със сигурност ще живее за нова борба.

И като казваме това, би било изопачаване да хвърлим цялата вина за политиката на разкол върху BJP. Дали става дума за атомни опити, отварянето на ключалките на Babri Masjid, културата на създаване на разкол и изправяне на касти и общности една срещу друга или приемането на ретроградни закони, Конгресът започна всичко и никога не е страдал от стеснителност. В миналото и двете партии използваха масови кланета, за да спечелят политическо предимство. Понякога по заобиколен начин, понякога се обвиняваха едни други в масови убийства. На тези избори и Конгресът, и BJP нагло предложиха кандидати, за които се смята, че са участвали в публични линчове и масови убийства. И в нито един момент никой не предприе мерки виновните да бъдат наказани или справедливостта да възтържествува. Въпреки злостната размяна на обвинения, досега те винаги са заговорничели, за да се предпазят от истински последици.

В крайна сметка масовите кланета попиват в лабиринта на индийската юридическа система, където остават да набъбват и да ферментират преди да бъдат изкарани за предизборен материал на следващото гласуване. Може да се каже, че всичко е част от същността на индийската демокрация. Трудно е да се види от самолет. И предстои да видим дали новото вливане на млада кръв в Конгреса ще промени методите на старата партия.

Както ще стане ясно от есетата в тази книга, древните институции на индийската демокрация – съдът, полицията, "свободната" преса и разбира се изборите – далеч не работят като система от контроли и баланси, а много често е точно обратното. Предоставят една на друга прикритие за подкрепа на по-големите интереси на Единството и Напредъка. И в процеса създават такова объркване, такава какофония, че предупредителните гласове стават само част от шума. И това само спомага да се разшири образа на толерантната, тежка, цветна, някак си хаотична демокрация. Хаосът е истински. Но такъв е и консенсусът.

И като говорим за консенсус, съществува този малък и вечен въпрос за Кашмир. Когато стане дума за Кашмир консенсусът в Индия е твърд. Той се разпростира през всяка част от държавата – включително в медиите, бюрокрацията, интелигенцията и дори в Боливуд.

Войната в Долината на Кашмир е вече почти на 20 години и отне около 70 хиляди живота. Десетки хиляди са измъчвани, няколко хиляди са "изчезнали", жени са изнасилени, а много хиляди са останали вдовици. Половин милион индийски войници патрулират в Долината на Кашмир, превръщайки я в най-милитаризираната зона в света. (Съединените щати имаха около 165 хиляди войници на активна служба в Ирак в пика на окупацията). Индийската армия сега твърди, че почти изцяло е смазала бунтовническото движение в Кашмир. Може би е истина. Но дали военното господство означава победа?

Как едно правителство, което твърди, че е демократично, оправдава военната окупация? Чрез провеждане на редовни избори, естествено. Изборите в Кашмир имат дълга и обаятелна история. Безочливо скалъпените избори през 1987г. бяха пряка провокация за въоръженото въстание, което започна през 1990г. Оттогава изборите се превърнаха в добре заточен инструмент на военната окупация, зловещо игрище за индийската Дълбока държава. Разузнавателните агенции създадоха политически партии и политици-примамки, изграждаха и разрушаваха политически кариери по своя воля. Те, повече от всички, решават какъв ще бъде изходът от всички избори. След всеки вот индийската държава обявява, че Индия е спечелила мандат от хората на Кашмир.

През лятото на 2008г. разприте по повод земята, която трябваше да бъде дадена на борда на светилището Амарнат, прерастнаха в масово, мирно въстание. Ден след ден стотици хиляди хора не се подчиняваха на войници и полицаи, които стреляха директно в тълпите, убивайки мнозина, и продължаваха да задръстват улиците. От рано сутрин до късно през нощта градът отекваше от скандирания 'azadi! Azadi!' (свобода, свобода!). Продавачи на плодове мереха стоката си с викове 'azadi! Azadi!'. Магазинери, лекари, собственици на обитаеми лодки, водачи, тъкачи, продавачи на килими – всички бяха навън с плакати, всички крещяха 'azadi! Azadi!' Протестите продължиха няколко дни.

Протестите бяха масови. Бяха демократични и бяха мирни. За първи път от десетилетия се появи разцепление в общественото мнение в Индия. Индийската държава се паникьоса. Несигурна как да се справи с масовото гражданско неподчинение, тя нареди въстанието да бъде потушено. Наложи най-строгия полицейски час, който си спомняме, с нареждания за незабавна стрелба. В резултат в продължение на дни милиони хора бяха на практика затворени. Основните лидери на движението за свобода бяха поставени под домашен арест, няколко други бяха хвърлени в затвора. Претърсвания къща по къща кулминираха в задържането на стотици хора. Jama Masjid беше затворена за петъчните молитви в продължение на безпрецедентни седем седмици последователно.

След като въстанието беше овладяно, правителството направи нещо изключително – обяви избори. Лидерите за независимост призоваха за бойкот. И отново бяха арестувани. Почти всички вярваха, че изборите ще се превърнат в голямо посрамване за индийското правителство. Силите за сигурност получиха конвулсии на параноя. Сложните мрежи от шпиони, ренегати и внедрени журналисти започнаха да жужат с подновена енергия. Не бяха допуснати никакви случайности. (Дори аз, която нямах нищо общо със случващото се, бях под домашен арест в Сринагар за два дни).

Обявяването на избори беше огромен риск. Но залогът се изплати. Хората отидоха да гласуват на тумби. Избирателната активност беше най-висока от началото на въоръжените борби. Организацията изборите да започнат първо в най-милитаризираните, дори в рамките на Долината на Кашмир, райони също помогна.

Никой от индийските анализатори, журналисти и изборни статистици не се запита защо хора, които само преди седмица рискуваха всичко, включително и куршуми и заповеди за незабавна стрелба, изведнъж промениха мнението си. Никой от известните застъпници на великия фестивал на демокрацията – които на практика живеят в телевизионните студиа по време на избори в Индия, анализирайки всяка прогноза, екзит пол или малка промяна в процентите – не говори за значението на изборите в присъствието на толкова мащабна, целогодишна военна окупация. (Въоръжен войник за всеки 20 цивилни). Никой не размишляваше по повод мистериозното появяване от нищото на стотици неизвестни кандидати на политически партии, които никога не са присъствали в Долината на Кашмир преди. Откъде дойдоха? Кой ги финансира? Никой не беше любопитен.

Никой не говори за полицейския час, за масовите арести, за затварянето на поддръжници, отиващи на изборите. Не много хора говореха за факта, че по време на кампаниите си някои политиците си позволиха да отрекат връзката между виковете 'azadi', споровете за Кашмир и изборите и настояваха, че вотът е само за общински въпроси – пътища, вода, електричество. Никой не говори за това защо хора, които са живели при военна окупация в продължение на десетилетия – където войниците могат да нахлуват в домове и да отвеждат хора по всяко време на деня или нощта – може да имат нужда някой да ги чуе, да поеме техния случай, да ги представлява.

В момента, в който изборите свършиха, държавата и основната преса обявиха победа (за Индия) още веднъж. Най-тревожното падение беше, че в Кашмир хората започнаха да повтарят възгледите на собствените си колонизатори за себе си като за някак си жалки хора, които заслужават това, което са получили. "Никога не вярвай на хората от Кашмир", ми казаха няколко души от Кашмир. "Ние сме непостоянни и на нас не може да се разчита". Психологическата война беше инструмент на официалната политика в Кашмир. Нейното разрушително действие в продължение на десетки години – нейните опити да унищожи самоуважението на хората – са може би най-лошия аспект на окупацията.

Но само седмици след изборите животът се върна към нормалното. Протестите и исканията за azadi и безцеремонните убийства от страна на силите за сигурност започнаха отново. Вестниците съобщаваха, че въстаниците действат. Без изненада, слабата избирателна активност на последвалите общи избори не предизвика много коментари.

Това е достатъчно да те накара да се чудиш има ли изобщо някаква връзка между изборите и демокрацията.

Проблемът е, че Кашмир е разположен на ръба на един регион, който е наводнен с оръжия и се плъзга към хаоса. Борбата за свобода на хората от Кашмир, чието чувство е кристално ясно, но чийто рамки са размити, е хваната във вихъра на няколко опасни и противоречащи си идеологии – индийския национализъм (корпоративен, колкото и "хиндуистки", преливащ в империализъм), пакистанския национализъм (който се руши под тежестта на собствените си противоречия), американския империализъм (принуден да бъде нетърпелив от една настъпателна икономика) и възраждащите се средновековно-ислямистки талибани (бързо трупащи легитимност, въпреки смахнатата си бруталност, заради схващането, че се противопоставят на окупацията). Всяка от тези идеологии е способна на безпощадност, която може да варира от геноцид до атомна война. Добавете и китайските имперски амбиции, една агресивна преродена Русия, огромните залежи от природен газ в Каспийския регион и постоянните нашепвания за залежи на природен газ, петрол и уран в Кашмир и Ладак, и ще получите рецептата за една нова Студена война (която като старата е студена за някои и гореща за други).

В центъра на всичко това Кашмир трябва да се превърне в проводника, през който хаосът ще се разпилее от Афганистан и Пакистан в Индия, където ще намери опора в гнева на младите сред 150-те милиона мюсюлмани в Индия, които са подложени на зверства, обиди и изолация. Знак за това беше даден от серията терористични нападения, които кулминираха с атаките в Мумбай през 2008г.

Няма съмнение, че спорът за Кашмир се класира на първите места, заедно с с този за Палестина, като един от най-старите, най-упоритите спорове в света. Това не означава, че няма решение. Означава само, че решението няма да бъде изцяло задоволително за едните спорещи, за едната страна или едната идеология. Преговарящите ще трябва да бъдат готови да се отклонят от "партийната линия". Разбира се, не сме достигнали още етапа, в който правителството на Индия е дори готово да признае, че има проблем, камо ли да преговаря за решение. Засега то няма причина за това. В международен план, неговите акции се покачват. Икономиката все още бръмчи и докато съседните страни се оправят с кръвопролития, граждански войни, концентрационни лагери, бежанци и военни бунтове, Индия току-що проведе едни чудесни избори.

Тази Demon-crazy обаче не може да заблуди всички хора през цялото време. Временните, оръжейни решения на Индия на бунтовете в Кашмир увеличават проблема и го откарват дълбоко, където отравя подземните води.

Може би историята на глетчера Siachen, най-високото бойно поле в света, е най-подходящата метафора на лудостта на нашето време. Хиляди индийски и пакистански войници са били разположени там, изложени на ледените ветрове и на температури, спадащи до минус 40 градуса по Целзий. От хилядите, които са загинали там, мнозина са намерили смъртта си просто от студ – от измръзване и от слънчеви изгаряния. Глетчерът се е превърнал в сметище сега, задръстен от отпадъците на войната, от хиляди празни артилерийски снаряди, празни контейнери за гориво, пики, стари ботуши, палатки и всякакъв друг тип боклуци, които хилядите войнстващи човешки същества генерират. Боклуците са недокоснати, перфектно запазени при тези смразяващи температури, девствен монумент на човешкото безумие. Докато индийското и пакистанското правителство харчат милиарди долари за оръжия и за логистиката на високопланински военни действия, бойното поле е започнало да се топи. Точно сега то се е смалило наполовина. Топенето има по-малко общо с нерешеното военно положение, отколкото с хора от много далеч, от другата страна на света, живеещи добър живот. Те са добри хора, които вярват в мира, свободното слово и човешките права. Те живеят в цъфтящи демокрации, чийто правителства са членове на Съвета за сигурност на ООН и чийто икономики зависят силно от износа на война и от продажбите на оръжия на страни като Индия и Пакистан. (И Руанда, Судан, Сомалия, Конго, Ирак, Афганистан.. списъкът е дълъг). Топенето на глетчера ще предизвика жестоки наводнения в ниските части на континента и в крайна сметка жестока суша, която ще засегне живота на милиони хора. Това ще ни даде още причини да се борим. Ще ни трябват още оръжия. Кой знае, този тип потребителско доверие е точно това, от което светът се нуждае, за да преодолее сегашната рецесия. И тогава всички в цъфтящите демокрации ще имат още по-добър живот и глетчерите ще се топят дори още по-бързо.

Докато чета "Да чуем щурците" пред една напрегната публика, натъпкана в университетска зала в Истанбул (напрегната, тъй като думи като единство, напредък, геноцид и арменски имат склонност да ядосват турските власти, когато се произнасят близо една до друга), мога да видя Ракел Динк, вдовицата на Хрант Динк, която седи на първия ред и плаче през цялото време. Когато приключих тя ме прегърна и каза, "Продължаваме да се надяваме. Защо продължаваме да се надяваме?".

Ние, каза тя. Не ти.

Думите на Фаиз Ахмед Фаиз, изпяти толкова завладяващо от Абида Парвеен, ми хрумват:

Nahin nigah main manzil to justaju hi sahi, Nahin wisaal mayassar to arzu hi sahi

Опитах се да ги преведа (някак си):

Ако мечтите са осуетени, то жаждата трябва да ги замести,
Ако обединението е невъзможно, то копнежът трябва да го замести.

Виждате ли какво имам предвид за поезията?

Превод: Веселка

Текстът е адаптация на въведението на Рой към изданието ѝ на събрани есета, "Да чуем щурците: Полеви записки за демокрацията", публикувано от Hamish Hamilton (Penguin)

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop

Cookies make it easier for us to provide you with our services. With the usage of our services you permit us to use cookies.
More information Ok Decline