Индекс на статията

Балтийските републики трябва да могат свободно да се отделят, макар да би било неразумно от тяхна страна да го правят. По време на последното си светкавично посещение на балтийските републики, Горбачов заяви пред движенията за отделяне, че той не оспорва тяхното тълкуване на миналото, но че в бъдеще политиката на общността, която той защитава и за която има нужда от тяхната подкрепа, ще бъде драматично променена. Той изрично заклейми политиката на миналото и обеща автономия. И каза на балтийските сепаратисти, че макар независимостта да съхрани тяхната културна автономия, тя ще изисква и степен на стопанска самостоятелност, която, както Горбачов предположи, ще се окаже неефективна и следователно висока (и според него ненужна) цена. Ние не сме в състояние да преценим искреността на Горбачов или вероятността неговите възгледи да се наложат. Със сигурност неговите аргументи, че балтийските движения за независимост могат да затруднят реформите в останалата част на Съветския съюз и че стремежите към независимост могат да принудят него (или неговия наследник) да ги потуши, имат практическа, но не и нравствена тежест. Във всеки случай, исторически причини за оправдание на отделянето има предостатъчно – незаконно анексиране, масови екзекуции и депортиране на балтийски патриоти, премерено русифициране, да не говорим за потискането на местната култура. И може да се окаже, че е прекалено късно да се намери достатъчно доверие за автономия в рамките на федерацията. Или миналото ще се окаже твърде горчиво, или обещанието за промени не ще бъде добре подплатено. Ако това се окаже вярно, а така изглежда, балтийските републики трябва свободно да могат да се отделят без санкции и да им се предложи протегната ръка за икономическо и международно сътрудничество, както и отворена покана за повторно асоцииране по-късно.

Азербайджанско-арменският проблем е по-сложен. Освен исканията за по-голяма автономия от Москва, двете народности имат териториални претенции помежду си, най-вече Нагорни Карабах. За разлика от балтийските републики, сепаратистките тежнения не бяха първоночалният проблем. И Армения, и Азербайджан за кратко се радват на независимост през 1918-1920, но това е само, защото централната власт временно изчезва по време на руската гражданска война. Независимостта не е нито силен, нито скорошен спомен за която и да е от двете народности и до голяма степен тежненията за независимост в двете републики са реакция на раздразнението и твърденията за измяна на Москва при разрешаването на текущия спор помежду им.

На този етап арменците са разярени от решението на Москва Нагорни Карабах да остане част от Азербайджанската република и от неуспеха на Москва да защити арменското малцинство в Азербайджан от жестоките погроми. Азерите, на свой ред, са разярени от окупацията на съветската армия, предизвикана от погромите, която по твърденията на азерите до голяма степен се дължи на доминираната от руснаците Комунистическа партия на републиката и нейното колебание между бездействието и предизвикването на сблъсъците поради своята политическа нелегитимност. Азерите също така подозират, че продължаващото военно положение под предлога за предотвратяване на погромите е претекст за потискане на легитимните права на самоопределение.

Но макар да има усложнения и несигурност, един от най-ясните принципи на интеркомунализма е, че на мнозинствата в населението не бива да се разрешава да безчинстват над малцинствата. Централната власт е отговорна за предотвратяване на погромите с всички необходими средства. В този случай военната намеса беше необходима и щеше да бъде по-добре, ако беше дошла по-рано и беше по-решителна. Но сега една интеркомуналистка политика би разделила арменци и азери; би поставила значително военно присъствие помежду им, вместо да окупира територията на някой от тях; би дала зелена светлина и необходимите средства да "отбелязват" своите културни идентичности и да провеждат собствена политика; би вдигнала военния буфер и би позволила географското сливане едва, когато и двете страни се почувстват сигурни да го направят.

Трябва да се прецени дали е изтекла много вода. В случая с Балканските републики, решението си е тяхно. В случая с конфликта между арменци и азери, решението е на централната власт. Физическото отделяне означава трудности за засегнатите населения и икономическа тежест за останалата част от страната, но ескалацията на погромите от все по-добре въоръжени групи би била далеч по-разрушителна и скъпа. Трябва да се отбележи, че продължаването на военното положение в Азербайджан не е същото като военен буфер между провинциите. А неуспехът при пълното взаимно репатриране на застрашените малцинства и от двете страни, означава, че барутният погреб просто чака нова искра. Да обобщим, ако културната политика, която наричаме "интеркомунализъм" беше провеждане от 1917 вместо измамата и културната хомогенизация, изгледите за предотвратяване на отцепването и нуждата от физическо отделяне на съперничещите си общности, както и надеждите за изграждане на географски разнородна федерация от автономни култури с връзки на солидарност, щяха да бъдат далеч по-добри. Но интеркомунализмът нямаше да бъде никакъв политически наръчник, ако изискваше идеално минало. Той е необходим именно когато историческите отношения между общностите далеч не са идеални. Принципите на интеркомунализма са повече или по-малко ясни: 1) защита на малцинствените общности с всички необходими средства, 2) насърчаване на културното разнообразие, 3) отстраняване на опасенията от изчезване чрез гарантиране на всички общности на материалните средства за възпроизвеждане и развиване на тяхната културна идентичност, 4) свобода за нечленуващите в тях да критикуват практиките, които считат за потискащи, но 5) забрана за външна намеса във вътрешните работи на общността, освен гарантиране на свободата на членовете на всяка общност да я напуснат безпрепятствено. Как да се прилагат принципите в действителни обстоятелства и фактите, съпътстващи конкретните ситуации, често ще бъде далеч по-неясно, особено за външни хора.

Гласност - да

Гласността започна просто като прекратяване на постоянните лъжи, в които вече никой не вярваше и вдигането на различни табута. После съветските граждани започнаха да откриват истинската си история и започна издаването на несъществуващи автори и реабилитацията на несъществуващи личности. Това доведе до по-голяма свобода на мисълта и словото, последвани от партийни и съветски избори, които не бяха чак "честни", но поне бяха заредени с възможността за неудобни изненади за кандидатите на управляващите. Наскоро Централният комитет гласува да промени Член 6 на конституцията, който гарантира на Комунистическата партия ръководната роля в съветското общество, а Горбачов промени позицията си срещу легализацията на други партии. На местните избори тази зима се състезават кандидати от партии и групи от целия политически спектър. И е твърде вероятно официалната и фактическа легализация да се разшири до партии, които изповядват неболшевишки пътища в близко бъдеще. В крайна сметка под мотото на гласността, Съветският съюз ще достигне до това, което марксистите традиционно определят като "буржоазно-демократична революция". Казано по-остро, Съветският съюз ще има възможността да излезе от политическия мрак и да застане на относителното слънце на представителната демокрация – 70 години и десетки милиони загинали по-късно.

Всичко това представлява значително подобрение след авторитарното, бюрократично потисничество в политическия живот, започнало през първата година след Октомврийската революция, здраво окопано след Гражданската война по времето на Ленин, доведено до безумни крайности от четвъртвековното варварско господство на Сталин и институционализирано от Брежнев за нови 20 години, след като краткото надзъртане на гласността по времето на Хрушчов беше прекъснато по настояване на неговите "фирмени" спонсори.

Февруарската революция, която свали царя, беше осъществена от широка коалиция политически партии, включително "буржоазно републикански" партии като кадетите, партии на селска основа искащи поземлена реформа като социал-революционерите, градски и селски анархисти и марксисти, както от меншевишкото, така и от болшевишкото крило. Законният политически спектър се свива до левите социал-революционери, анархистите и болшевиките в резултат на Октомврийската революция. До избухването на гражданската война единствената законна партия остават болшевиките. Дали това е могло да се избегне, или не и кой е виновникът, ако изобщо има такъв, няма отношение към факта, че политическият живот е повехнал сериозно още преди гражданската война. Освен в забележителния случай с Никарагуа, където управляващата партия на сандинистите позволи на заклетите си врагове безпрецедентни политически права, гражданските войни се славят с това, че свиват политическите свободи и руската гражданска война не прави изключение. Но след като гражданската война свършва и болшевиките установяват политическа власт над практически цялата бивша царска империя, отговорът на Ленин на народните искания за узаконяване на неболшевишки социалистически партии и исканията за нови избори на съвети, за да се превърнат те в истинска власт, а не във фигуранти от времето на гражданската война, е да изпрати военна част в Кронщат, за да потуши надигналите се гласове. В същото време фракциите вътре в болшевишката партия са забранени и лениновата теория за политическия челен отряд и демократическия централизъм се разгръща в обширна теория на еднопартийната държава. Политическият дебат вътре в болшевишката партия продължава след смъртта на Ленин и в средата на 20-те години, но до 1929 всички фракции са елиминирани освен тази на Сталин.

През следващия четвърт век политическият централизъм достига безумни, непонятни равнища. Според Андрей Сахаров не само, че 10 до 15 милиона души загиват след мъчения екзекуции, глад и болести в печално известния ГУЛАГ, но между 1936 и 1939 повече от 1,2 милиона партийни членове, половината от цялата членска маса, са арестувани – от които повече от 600 000 са екзекутирани или умират в лагери. И това се случва, макар че през 1936 всички несталинистки фракции в партията са отдавна изчезнали! Според прочутата тайна реч на Никита Хрушчов пред Централния комитет на партията през 1956 "от 139 члена и кандидат-члена на Централния комитет на партията, избрани на ХVІІ-тия конгрес, 98 души, тоест 70 процента, са арестувани и разстреляни, най-вече през 1937-38, а от 1 966-те делегати на конгреса с пълен или съвещателен глас 1 108 са арестувани по обвинения в анти-революционна дейност."

Достатъчно подобни факти достигнаха до външния свят и поне очертанията на тази история бяха известни още преди разкритията на Хрушчов. Но тогава Хрушчов се оттегли и Брежнев продължи да крие истината още 20 години. Едва при гласността на съветските граждани беше позволено да открият собствената си история. Но отказът да се достигнат, а да не говорим да се надминат, политическите свободи на "буржоазно-демократичните" революции преди и след гражданската война и абсолютният терор на една полицейска държава, която имаше нужда от наказателна система със средно пет милиона обитатели годишно в продължение на четвърт век – от които 10 процента умираха всяка година от недохранване, болести, екзекуции и самоубийства – е само част от историята. Кореспондентът на Wasgington Post Дейвид Ремник е прав, когато отбелязва:

Изборният ден в Съветския съюз през последните седем десетилетия беше може би най-жалкият ритуал на тоталитарната система. Местните комунистически водачи съставяха листа с кандидати, а партийните "агитатори" набираха гласовете с надеждата да изпълнят своя дълг да поведат, подмамят или подкарат с маршова стъпка цялото възрастно население на града към избирателната урна за една оживена демонстрация на идеологическо единодушие.

Според Валентина Сотникова, идеологически секретар на Тулския комитет на Комунистическата партия, "никой не гледаше сериозно на изборите. Хората бяха напълно отчуждени. Беше ритуал, като първомайската манифестация. Беше празник, нещо за вършене, оправдание за почивния ден."

Всичко това се променя с изборите през 1990. Като отразява местните предизборни кампании, които оприличава на "президентските първични избори в славянски вариант", през март в Руската, Белоруската и Украинската републики, Дейвид Ремник съобщава, че в Украина съотношението кандидати-места е повече от 7 към 1, в Русия е повече от 6 към 1, а в Белорусия е около 3.5 към 1. И макар 85 процента от кандидатите за съветници да са членове на Комунистическата партия, те включват и членове на Демократична платформа, вътрешната опозиционна фракция, чиято програма беше публикувана в "Правда" в деня преди изборите. А много от другите кандидати на партията също принадлежат към независими опозиционни групи. Във всеки случай, кандидатите варират от "офицери от КГБ до свещеници дисиденти и от руски националисти до социалдемократи." Високият интерес не може да бъде приписан на стремежи към независимост, тъй като това е "сърцето" на Русия. Вместо това гласоподавателите задават въпроса: "Защо болниците ни са толкова мръсни и трябва да даваме рушвет на сестрите за обезболяващи или допълнително одеало? Защо все повече и повече бездомни и наркомани спят по подлезите на гарите? Защо няма месо? Няма бензин? Защо въздухът се вижда, а не се диша?" Всъщност най-големият въпрос в някои райони на Украина и Белорусия е Чернобилският инцидент и неговите последствия. Страстите са толкова нажежени, че съветниците в Съветска Украина гласуват постепенно да се изключат останалите четири реактора. Дебатите се въртят около адекватни програми за пречистване и обезщетения за жертвите.

Във всяко мероприятие, макар да няма спор, че гласността започва като революция отгоре, тя после се превръща в опиянението, от което се правят революциите. Това не значи, че гласността е постигнала демокрация на участието, нито пък че е имала такава цел. Нито пък значи, че ограничените постижения на гласността са осигурени. Но идеята, че еднопартийните държави и партиите "челни отряди", управлявани от "демократичен централизъм" са политически прогресивни, е мъртва. Повече от всичко друго, източноевропейските революции от 1989 бяха гигантски референдум, отхвърлящ така наречения "политически марксизъм-ленинизъм". Под това разбираме възгледите за политическия живот, споделяни от всички марксисти-ленинисти, които провъзгласяват "диктатурата на пролетариата", политическия авангардизъм, еднопартийната държава и вътрешния демократичен централизъм като напредък спрямо "буржоазната демокрация". Напротив, марксистко-ленинисткият възглед за политическия живот е и винаги е бил рецепта за катастрофа, бил той изповядван от членове на "управляващите партии" на Изток или от опозиционните партии и фракции на Запад, от сталинисти или троцкисти, от маоисти или дори геваристи.

Поставянето извън закона на всички партии, освен единствения "челен отряд", управляван чрез "демократически централизъм", няма нищо общо с демокрацията, освен нейното унищожаване. Тези политически институции систематично потискат поривите за участие във властта, насърчават всеобща пасивност и пораждат авторитаризъм, бюрократизъм и корупция. Думата "демократически" в "демократически централизъм" е като думата "свобода" в "свободно предприемачество". Също както "свободно предприемачество" означава липсата на свобода за мнозинството, което трябва да работи за други, "демократическият централизъм" означава липсата на демокрация за всички, освен за ръководството на партията. Повече от всичко останало и особено от всевъзможните икономически несполуки, провалът на "политическият марксизъм-ленинизъм" стои в сърцевината на революциите от 1989.

Но преди да преминем от политиката към икономиката, едно предупреждение. Горбачов не отприщи гласността, за да я превърне в демокрация на участието. А ние на Запад знаем много добре, че представителната демокрация може да бъде преобразена в система, която възпроизвежда потискащите обществени отношения, поддържа несправедливи привилегии и разрушава, вместо да улеснява възможностите за демокрация на участието. Докато наблюдаваме гласността в Съветския съюз и еволюцията на политическия живот в Източна Европа, съдбовният въпрос е дали обикновените хора все повече могат да формулират и изразяват своята политическа воля или информацията, средставата за изразяване и изборът на кандидатите все повече става изключително право на обществената върхушка. В Съветския съюз пристрастието на Горбачов към "силна" президентска система по американски образец, вместо европейската парламентарна система, е тревожна. Степента, до която местните политически групи, които извършиха революциите в Източна Европа, се заменят от имитации на традиционните западноевропейски партии с наближаването на изборите, е обезсърчаваща. Но може би най-интересно за наблюдение ще бъде преобразуването на медиите.

Оруеловото министерство на пропагандата е умряло или умира, но какво ще го замени? Ако обикновените граждани нямат достъп до медиите, ако гражданските политически организации не могат да очертават проблемите и възможните решения, ако способността да се изразяват мнения не бъде организирана демократично и честно, революцията към демокрация не може да успее. Ако новата върхушка се научи от своите западни колеги как да плете една безкрайно по-фина лъжа – ако "Правда" бъде заменена от "Ню Йорк Таймс" – победата на "зрялата" и "отговорна" демокрация ще бъде огласена и ще отеква между самохвалните медийни империи на Изток и Запад, – но демокрацията на участието ще се отдалечи, а битката за демокрация ще трябва да почака някой бъдещ ден. Да определяш какво да се мисли, вместо насилствено да поднасяш лъжи за истини, е промяна на формата, но не на съдържанието.

Перестройка - не

А сега най-лошото. Не само, че новите полски и унгарски правителства прегърнаха най-самоунищожителната форма на капитализъм, зависим от чужди капитали, върлия лесеферизъм и го придружиха с безумния консенсус, че те са твърде "бедни", за да могат да си позволят социална защитна мрежа; не само че другите нови правителства в Източна Европа се движат бързо в същата посока; не само, че идеите за работническото самоуправление, екологичното планиране, защитата на работническото здраве и сигурност и защитата на потребителите изчезват от дебата в цяла Източна Европа, но перестройката, движението за икономически реформи в Съветския съюз, започнало като изрично отрицание на социалистическите принципи на икономиката и – ако се задържат текущите тенденции – ще свърши или с рационализиран координаторизъм или с капитализъм.

В частност, икономическата програма, въведена на 1 януари от новото полско правителство, може да бъде по-голямо разочарование, а най-малкото е по-лоша от проектопрограмата, одобрена от Министерския съвет на 9 октомври, която гласи:

Успоредно с усилията за възпиране на инфлацията, правителството трябва да предприеме стъпки за пълна промяна на икономическата система. Това трябва да стане с въвеждане на институции на пазарната икономика, които са се доказали в развитите западни страни. Основни моменти трябва да бъдат: 1) промяна на собствеността, да се направи структурата на собствеността сходна с тази на промишлено развитите страни; 2) прилагане на пълен пазарен механизъм, особено свобода на ценоопределяне и елиминаране на дажбите; 3) отваряне на икономиката към света чрез въвеждане на конвертируема злота, което ще позволи увеличаване на вътрешната конкуренция и ще допусне рационална специализация; 4) реформа на банковата система и правилата на парично-кредитната политика, която да кореспондира със строгите банкови критерии; 5) създаване на капиталов пазар; и 6) създаване на пазар на труда.

Анти-инфлационната програма, за която става дума по-горе, се състои в:

Намаляване на субсидията за въгледобива, намаляване на броя субсидирани хранителни продукти и селскостопански суровини, прекратяване на вноските от централния в местните бюджети и модифициране на правилата за индексация на заплатите с цел възпиране на инфлационното покачване на заплатите; [като същевременно] се елиминират максималните цени.

Вероятно, след като Министерският съвет е предрекъл в същия документ "в началото, след въвеждане на тези мерки, със сигурност ще има бърз скок на цените и спад в статистическия индекс на реалните доходи", те не са били разочаровани от 70 процентната инфлация и 40 процентното намаляване на реалните доходи през първите 30 дни на програмата!

Програмата за приватизация е не по-малко изчерпателна:

Материалните активи на държавата ще бъдат продадени, включително сгради, земи и строителни площадки, цехове и търговски обекти, държавните ценни книжа на съществуващите фирми, производствените мощности на ликвидираните предприятия и прекратените проекти с централно финансиране, едновременно с приватизацията на предприяятията.

Но ако някой случайно се опасява от "пожарна продажба", Министерският съвет уверява, че ще има "пълно спазване на закона за публичните търгове" и продължава: "правителството ще направи постъпки за вдигане на съответните ограничения за размера на частните стопанства и ще ревизира другите закони, отнасящи се до търговията със земя с оглед отстраняване на всички ненужни пречки". И "правителството ще направи постъпки за отстраняване на ограниченията в свободата на: стопанисване на сгради и жилищни площи, строеж на сгради за продажба, определяне на наеми и такси по пазарен принцип". Значи не само бъдещите полски капиталисти, ами и бъдещите полски земевладелци и рентиери ще имат повод да заемат позиция на стартовата линия на 1 януари. И да гледат да заемат добра позиция, защото няма закон, който да ограничава местата в голямата полска лотария на 1 януари само до аматьорите. В тази олимпиада право на участие имат и професионалистите: "чуждестранни инвеститори ще могат да купуват дялове в полските предприятия, а също и да създават предприятия изцяло с чуждестранно участие".

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop

Cookies make it easier for us to provide you with our services. With the usage of our services you permit us to use cookies.
More information Ok Decline