Каква е сферата на родството? Какво се случва в нея?

В сферата на родството:

  • Хората създават семейство и всички обвързвания и анагажименти, продължаващи цял живот, които са част от семейството. Хората създават интимност, която е, до известна степен, отделена от публичната сфера на работа, политика, култура и т.н., въпреки, че в тези сфери също се създават връзки.
  • Хората отглеждат деца и им предоставят първите преживявания на половата идентичност, езика, расовата/етническата идентичност, географската идентичност, религиозната идентичност.
  • Хората правят секс и се учат как да изразяват сексуалността си (дори и тези активности не винаги да са ограничени в семейството; те също така се случват и в общността/културата/обществото; както и в икономическата сфера - както в производстовото на еротична литература, филми, секс играчки, секс труд и т.н. Но не искам да кажа, че сексът и сексуалността са 100% “заучени" поведения. Те също така имат корени и в биологията.
  • Хората се грижат за децата, възрастните, един за друг, адресират специфични нужди.

От  самите думи “икономика на участието", "политика на участието", участието е крайъгълен камък в тези сфери. Може би същото важи и за сферата на родството. Препрочитайки тази чернова за визията за родството, участието на цялото общество все още е нужно за създаването на сигурни, здрави и процъфтяващи семейства. Въпреки че не всеки ще е част от семейство по същия начин както и останалите, а и не всеки ще избере да стане родител, цялото общество има интерес да работи заедно, за да се подсигури, че сферата на родството е вкоренена в, и възпоризвежда, ценности, които се надяваме да насочват нашето общество – свобода, справедливост, солидарност, участие, разнообразие/толерантност.

Семейство – Какво е това? На кого му трябва?

Какво е семейство? Семейството е сбор от хора, отдадени на растежа на останалите членове, както и на тяхното развитие, сигурност, отглеждане, изхранване, щастие и т.н. по начин, който е справедлив, поддържащ индивида, както и семейната единица, толерантен и  подкрепящ.

http://lifeaftercapitalism.info/images/stories/kinship1.jpgВ един по-хубав свят, където неща като солидарност, справедливост, толерантност, участие и свобода са много широко разпространени, вероятно семейството, каквото го познаваме в момента, просто би могло да изчезне. На кого му трябва “рай в един безсърдечен свят", ако светът въобще не е безсърдечен? На кого ще му трябват защитните връзки на семейната интимност, ако на работното място, в културата, в политическата сфера не нападат постоянно нашата човечност? Кой казва, че задължително има нещо позитивно относно семейната интимност, както толкова често изглежда, че е просто прикритие на семейната дисфукнционалност. В най-добрия случай може да се твърди, че родителите създават семейства в отчаяния си опит да успеят някак си да задоволят незадоволените си нужди от любов и връзка. В най-лошия - родителите гледат на децата си като на пешки в една емоционална игра, която довежда до едно цялостно потискане на младите хора, както физическо така и емоционално. Сегашните политически и социални структури предоставят малко права на децата, защитават ги само от най-бруталните форми на насилие, а и не го правят ефективно.

Защо да имаме семейства въобще, ако има толкова много опасност от това те да действат като едни затворени пространства за възпроизводство за нездравословни връзки, а може би дори и най-екстремните форми на потистническтво?

Пишейки за визията за родството е трудно, защото (както и при другите сфери), да я направим каквато трябва да бъде е процес. Също така, може би никога няма да е точно както трябва за всички, но би могла да бъде еволюираща постоянно към това, което е най-хубаво за най-много хора. Няма начин, от сегашната гледна точка, да се дадат конкретни предписания относно каква точно трябва да бъде. Когато хората функционират в едно по-добро общество и това продължава с поколения, то със сигурност семейството ще еволюира според тези развития. Съзнанията, освободени от потисническа работа и потисническа култура, ще правят много по-добри избори относно това как да организират семейството. А може би семейството ще изчезне. Хората ще са част от избрани от тях общности и ще задоволяват нуждите си в едни безопасни, прозрачни, интимни и любвеобвилни общностни единици, от един или друг вид, които може да имат или да нямат нищо общо с биологичните връзки. Или може би биологията ще играе същата роля.

Обвързвания, анагажименти и интимност, продължаващи цял живот

Ако се допусне, че семейството ще бъде вечно еволюираща сфера, каквато със сигурност е била и до сега в човекшата история (виж The Myths of Motherhood: How Culture Reinvents the Good Mother на Шари Л. Турер), все още може да идентифицираме това, което може да кажем, че са важни компоненти на семейния живот. Един от тях, бих казала, е обвързването и интимността, продължаващи цял живот.

В семействата хората имат потенциала да изпитват и усещат една безусловна любов. Това ми се струва, че е едно изначално добро, което би трябвало да защитаваме и отглеждаме в едно по-добро общество. Не трябва да спечелваш любовта; само чрез раждането си добиваш директен контакт с нея. А тази първа любов, която изпитваш, би трябвало да създаде обвързване за цял живот, което задоволява множество емоционални нужди, но също те прави и отговорна страна в уравнението.

С други думи да кажем, че говорим за любов и връзка между родител и дете. Родителите може да се почустват завладяни от любовта, която изпитват към децата си, но това не означава, че те просто се наслаждават от връзката и това, което тя ги кара да изпитват, оставяйки нещата до там. Вместо това, те също правят нещата, които децата трябва да правят. Хранят ги посреднощ, сменят им пелените, слушат историите им. В този процес те правят жертви, които повечето пъти са възнаградени чрез по-задълбочени връзки, но все пак са си жертви.

През това време, децата попиват любовта и вниманието, научават нещо за отговорността, която идва чрез любовта и връзката. Те виждат, че понякога саможертвата довежда до по-голямо добро, а и че въпреки че любовта е безусловно право, тя не е нещо, което се случва автоматично. Те имат интимни модели за подражание за деликатното действие на наслаждаването от правата и поемането на отговорност за тях – едно балансиращо действие, ключово за успеха във всяка сфера в едно по-добро общество – а и нещо, което само по себе си е добро. Да бъдеш обичан и да обичаш, понякога жервайки себе си в този процес, те позиционира в човешката общност. Това е първият ти опит от връзка с другите. А ако всеки имаше любвеобвилни и сигурни първи връзки, щеше да е невероятно по-лесно да управляваме нещата в останалите сфери.

Всъщност една инструкция за всяка друга сфера би могла да бъде: организираме ли системите в тази сфера по начини, които са най-продуктивни за отглеждането на семейната способност за поддържане на любящи, не-подтистнически, сигурни връзки, които спомагат на всичките им членове по начин, който спомага за великото човешко право да бъде обичан, заедно с равното му велико човешко задължение – да обича?

Ако не, помисли пак.

Изучаването на половата идентичност, езика, расовата/етническата идентичност, етнографската идентичност, религиозната идентичност

Ясно е, че децата нямат никакъв избор относно това в какво семейство се раждат, какъв език ще говорят, какво име ще получат, в какви духовни практики ще бъдат включени, в какъв град или село ще живеят. Всички тези неща ще се отразят сериозно на детето, но то няма да може да ги избере, следователно обществото трябва да действа като допълнителен слой, защитаващ детето. Емоционалното развитие на детето може да бъде центрирано в семейството, но не трябва да бъде ограничавано до там, а обществото ще трябва да поеме отговорност за това.

Да кажем например родителите често излагат детето си на дадена религиозна практика. Тези деца ще участват в ритуалите, ще бъдат научени на определена система от вярвания, както и да приемат дадена комунална идентификация – като католическа, православна или еврейска. По дефиниция, струва ми се, децата не могат да избират религиозните практики. Те се раждат в тях, ако техните родители имат такива. Но (виж Джъстин Подур относно поликултурализма) обществото поема дадена отговорност относно това какво се случва в тези общности или културни практики. Въпреки че има уважение към разнообразието на културните практики, потисничеството не е позволено. Намесата в дадена общностна културна практика ще трябва да се подичнява на определени насоки и трябва да се базира на нивото на потенциалната несправедливост.

Например родителите кръщават тяхното едногодишно дете. Това става като свещеника маже челото на детето с вода, а родителите участват в ритуала на приемането на детето в църковната общност. Явно е, че детето няма избор по този въпрос, но обществото може да реши, че няма нищо насилствено в тази процедура. Докато дъщеря им расте, тя придобива способността да прави все повече и повече избори относно религизните си практики и живее в общество, което подкрепя нейната способност  и свобода да прави промени. Но какво ако тя е измъчвана психологически от покварните идеи за рай и ад през целия си съзнателен живот? Или какво ако видът на Исус, висящ на кръста е постоянен източник на кошмарна вина и вечен страх, втъплен на младото съзнание? Ами това е проблем. Проблемът е, че няма начин да се върне начина, по който тя е възпитана (а ние ще трябва да отбележим, че родителите имат значителна власт върху децата си). Все пак, обществото ще трябва да намали потенциалната опасност за насилствени практики и трябва да търси начини да подкрепя разнообразни културни/религиозни практики, които да се развиват флуидно и открито.

Например религиозната практика на обрязването. Бебето няма избор относно този въпрос, но трябва цял живот да живее с този необратим избор, който друг е взел вместо него. Може би обществото трябва да прецени, че обрязването е нещо, което трябва да бъде избирано доброволно от момчето, когато е достатъчно голямо, че да е способно да направи избор, с който ще трябва да живее цял живот. Някои евреи влагат огромна емоционална важност в този ритуал, което предполага, че ще е доста трудно да се дебатира тази тема, както и подобните й. Налагането на забрана върху образването може да накара хората да го практикуват нелегално, по някакъв нездравословен начин, а може и да изолира цяла общност от обществото, което се опитва да контролира практиките ѝ. А и в крайна сметка кой е казал, че обрязването на бебето не е нещо по-лесно за приемане от кървавите образи на Исус отпечатъни в мозъка?

Докато отркиваме как да фунционираме в едно по-добро общество, винаги ще има постоянен баланс на толерантност, справедливост и т.н., както и знанието, че се случват и несправедливости.

Повечето хора например ще кажат, че обрязването на жените е в края на скалата на несправедливостта и че не трябва да се позволява. Много по-ужасен и сериозно осакатяващ обичай от този на обрязването на мъжа. Но дори и при това остават някои въпроси. Дали трябва да се позволява на пораснали жени да го избират? Трябва ли да се позволява в някаква по-малко крайна форма? Въобще приемливи ли са ритуали, изпълнявани чрез белязване и рязане? Зависи ли от вида на рязането? Възрастта, в която се прави?

Сещам се за текста на една песен от  Бернис Джонсън Риагон,

"Your children are not your children.
They are the sons and daughters of
Life's longing for itself.
They come through you
but they are not from you,
and though they are with you
yet they belong not to you."

На кой принадлежат децата тогава, ако не на техните родители? Чувството на “принадлежност" вероятно е най-фундаменталната човешка нужда. Следователно, ако общесвтото трябва да даде на децата свобода от репресивни практики, обществото също трябва да подсигури, че децата имат достъп до културни практики, общности, религии, семейства и т.н., от които те да се чувстват интегрална част.

За да се постигне това, обществото трябва да балансира личното и видимото, от гледна точка на семейството. Както религиите, семействата имат право да изберат практиките си, но трябва да има много възможности за семействтото да споделят вътрешните си проблеми.

Например една хетеросескуална двойка иска да започне “традиционно" нуклеарно семейство. Някои членове на обществото могат да кажат, че такава семейна стрктура ще доведе до сексистка полова динамика, която е несправедлива и не трябва да бъде толерирана. Или например една комуна от възрастни може да реши да осинови дете, но някои членове на обществото могат да преценят, че това няма да даде възможност на детето да развие необходимите връзки с хората, които са отговорни за нея/него.

В опит да уважава различните семейни избори, обществото би трябвало да позволява сценарии като горния (въпреки потенциалния риск за децата), но трява да има готова подкрепа за семействата да еволюират, функционират добре и непрестанно да избират най-здравословните пътища напред. Хетеросексуалното, нуклеарно семейство може да се окаже възобновяващо сексистките практики. Вместо да разтрогва съюза си или да връща обратно своите решения, семейството трябва да има възможността да подобри ситуацията си, да премисли предположенията, да промени моделите, да предостави на децата алтернативи и т.н. Логично и елементарно, обществото би трябвало да осигури на родителите ресурси непрестанно да премислят какво правят. В потиснически общества, нашите умове са толкова не-свободни да вземат добри решения. В едно по-добро общество ние няма толкова да налагаме правилно или грешно, колкото ще намираме начини да подкрепяме по-освободените умове на всеки да продължават да мислят, да решават проблеми, да еволюират.

По-конкретно, обществото би трябвало да подкрепя доброволни групи за подпомагане на двойки – мрежи, които дават възможност на деца и възрастни да разсъждават над семейните практики, да придобият опит от други и да намерят начини за промемо, ако такива са нужни.

Подобни примери днес за подобни мерци са групите на анонимните алкохолици, Ла Лече Лигата (международна мрежа за ваимопомощ между майки-кърмачки), групи за засилване на съзнанието, социални клубове и други. Тези групи имат своеобразни ясни мисии, движени са от доброволци, участваш доброволно, разнообразни са по отношение на идеологиите и нормите, отворени към всеки, лесни за напускане. В едно по-добро общество те могат да бъдат подпомагани от публични пари и/или ресурси – решения, вземани чрез вземане на репени на пареконски принцип (виж Стивън Шалом).

Секс и сексуалност

Сексът и сексуалността са фундаментални за нашата същност. Въпреки че това са сфери на живота, в които хората са изпитвали огромна болка и често са превръщани в жертви, в тях са открити и много силни и красиви изрази и чувства. За разлика от икономическите и политическите структури, които е по-трудно да си представим, всъщност е много лесно да придобием прилична идея за сексуалността само като се огледаме, като видим какво харесваме, като забележим собствените си желания и предпочитанията на другите, както и като сме достатъчно загрижени, за да си представим какво би ни коствало да дадем възможност на всичко това да избуи по начин, който ни кара да се забавляваме, да се чувстваме свободни, възнаградени и не ни потиска.

В следващите части се идентифицират признаците на здравословната сексуалност и след това се обсъжда от какъв тип общество се нуждаем, за да се предизвикат и постоянно да се поддържат такива условия. Очевидно целта не е да се постигне изчерпателност и причините за това са две: 1) Задълбоченият анализ на темата ще отнеме многобойни томове и 2) Просто не смятам, че такъв анализ може да бъде направен така или иначе без участието на много хора, обратна връзка, обработка и преосмисляне – и без всичко това да се развива с времето, докато научаваме неща, които преди не сме знаели.

1. Здравословната сексуалност е мощна и необходима форма на изразяване, в която действията ни са независими и взаимосвързани, и която е фундаментална за всяко човешко същество.

Сексът и сексуалността могат да водят към завършек – тоест към репродукция (поне що се отнася до хетеросексуалните), но при съществуващите технологии, сексът е излишен за оплождането на яйцеклетка и няма нужда от биологични родители, за да се създаде семейство. Затова, въпреки че много хора използват секса поне отчасти за правене на бебета, по-полезно е сексът и сексуалността да се възприемат като средство за удоволствие, за задълбочаване на познанието за самите себе си и създаване на интимност. И точно това превръща секса в радикално начинание.

Сексът е едновременно и нужда и желание и затова има нещо общо с други наши желания и нужди – като солидарност, разнообразие, справедливост, артистична изява, вкусна храна, интересна работа. Сексът не прави никого богат или беден, не създава собственост и не отнема владение. Вместо това, той е място, където отиваш само за да си или за да експериментираш със себе си, или да опиташ какво означава да си близо до друго същество. Често пъти това е по-скоро процес, отколкото отделен случай, но може би понякога е просто отделен случай. Във всеки случай, в секса човек заявява нуждите/желанията си или сам или с други хора. В този процес се разкрива някаква част от най-дълбоката човешка същност – не защото трябва, а защото искаме и заявяването на това желание дава сила и утвърждава живота.

2. Здравословната сексуалност понякога е променлива и включва много видове поведение и чувства – от генитални сексуални актове до други дейности, които са еротични, чувствени или сексуални, като танцуване, пеене, докосване и игра.

Ако в секса и сексуалността търсим удоволствие, усещане за същност и чувство за принадлежност и връзка с другите, то трябва да положим много грижи за форумите, където той се осъществява и се учи. Това е ценна част от нас самите и неделима част от това да си човек, затова заслужава най-голяма грижа и внимание.

Родителите и семействата трябва да получат огромни количества подкрепа, за да могат да предадат огромни количества на децата си, които имат нужда от това, за да могат да получат безрезервна любов, телата им да са съхранени и предпазени, умовете им да могат да бродят, но също да търсят и насока, желанията им да са утвърдени, обмислени и никога да не предизвикват срам. Ако родителите са също така и сексуални партньори, трябва да запазят сексуалния си живот за себе си, но когато излъчват сексуалната си енергия, което със сигурност ще се случи и което всяко дете ще улови даже с половината от типичния детски радар, трябва да излъчват и уважение, грижа, както и уместните нива похот. Нали така? Защо не? Ако родителите не са сексуални партньори, ако правят секс с различни партньори или в друга конфигурация, също ще трябва да помислят как да предадат на децата си съобщенията за интимната част от живота си.

Какъвто и да е сексуалният живот на родителите, децата трябва да получават много физическа любов и внимание, което поставя много специално разграничение между явното изоставяне и тесните граници. Как се постигат тези подвеждащи, предизвикателни цели, които имат толкова нюанси? Единственият начин, който аз знам е чрез опит, гледайки как се справят останалите, осъзнавайки как се е случило при теб, учейки се от другите. Този тип учене се случва, когато общностите и семействата отделят време да говорят и да споделят.

Училищата и обществените центрове трябва да предлагат ангажиращо, окриляващо образование по въпросите на секса и сексуалността. Познанията за репродуктивната система и подробностите около контрола на раждаемостта и сексуалното здраве са жизненоважни, но са само малка част от сексуалното обучение. Чрез насочване, креативно писане, артистични проекти, ръководени от деца, групи за подкрепа, децата трябва да имат възможност да изследват сексуалността. През цялото време те трябва да получават силни послания, че телата им (както и телата на всички останали) са ценни и споделеният сексуален опит трябва да бъде почтителен, взаимен, сигурен, забавен. И винаги трябва да има по-големи деца, връстници или възрастни, които да са на разположение на децата, за каквото и да поискат да разговарят.

Чрез реорганизация на работата и намаляване на грижите, полагани скришом у дома, обществото трябва да се отърве от строгите полови роли и дефиниции на сексуалността, за да могат хората свободно да търсят идентичност и интимност както намерят за добре. Културата трябва да подкрепя изкуството и музиката, за да се използват тези канали от всички за изразяване и подкрепа на различната сексуалност. Работата не може да бъде толкова натоварваща, отдалечаваща или изискваща, че да е невъзможно да се чувстваме желани или да изпитваме желание след дълъг ден. Всъщност, не трябва да има дълги работни дни. Може би един от принципите, около които трябва да бъде организирана работата е: остава ли достатъчно време и енергия на хората, за да се приберат и да правят секс?

И накрая, трябва да се разбере и да се затвърди по различни начини в културата и обществото, че сексуалната идентичност на човека може да се променя с времето – отваряйки и затваряйки вратата на разнообразни практики и подходи. Или пък един човек може да приеме "полиаморен" подход към секса и сексуалността за целия си живот и да се придържа към много различни идентичности и форми на изразяване едновременно. Възможно е също така човек да остане щастливо моногамен и всички тези избори могат да бъдат утвърждаващи изрази на сексуалност.

3. Здравословната сексуалност е силна, но не създава/причинява жертви. Тя винаги е безопасна, дори ако понякога причинява болка.

Докато бях в колежа, моите политически коректни приятелки лесбийки се шегуваха как се опитват да правят политически коректен секс. Сменяли се като всяка получавала пет минути да бъде "отгоре". Но сексът не е като политическа среща, където всеки трябва да има равен шанс да говори или като балансиран работен комплекс, при който всеки върши еднакво количество работа с власт и без власт. На мен ми се струва, че сексът е място, където отиваме да излеем дълбоки, приятни и дори болезнени чувства на уязвимост, власт, усещането да държим всичко под контрол или пък не. Може би вие сте човек, който/която обича да е винаги отдолу и сте намерили някого/някоя, който/която обича да е отгоре и отдавна сте спрели да използвате хронометър. Може би колебанията по границата между удоволствие и болка са точно това, което ви възбужда най-много и заедно с партньора си сте се разбрали добре и така понякога чувствате болка (болезнено), но не сте жертва.

Без значение какво общество ще създадем един ден, ще съществуват емоционални и физически травми, които може да поискаме да лекуваме чрез сексуалност.

Имам приятелка, която преживя ужасна автомобилна катастрофа като дете. Брат ѝ загина, а тя пострада от жестоки изгаряния в по-голяма част от тялото си. Емоционалната и физическа болка от това преживяване има важна роля роля в живота ѝ. Веднъж тя ми каза, че е сложила обеца на срамните си устни (или пък беше клитора?). Аз се сгърчих. "Не боли ли това?", попитах. Тя не отговори просто с да или не, а с история за продължителните и сложни опити да се справи с болката и загубата в живота си и с всичките намеси и операции, и различни процедури, на които е подложено тялото ѝ. И точно сега тя използва сексуалността си, и по-точно слагането на обеца на вулвата си, за да изразходи тази своя връзка с болката. Не се преструвам, че разбирам напълно, но подкрепям избора ѝ на изразни средства.

В книга за Борнео, която четох, авторът описва как мъжете имплантират в пенисите си различни твърди шипове или пръчки (или нещо!), за да увеличат сексуалното удоволствие на партньорките си по време на акта. Предполага се, че са се допитали до жените и те са се съгласили, че наистина има полза за тях от това. (Колкото до мен, аз отново получавам гърчове).

Златното правило – "Прави на другите това, което искаш те да правят на теб" не важи, когато става дума за секс. Това, което човек би направил на другите, може да не е това, което те искат за направят на него. И не могат да бъдат накарани. И това е добре. Сексуалността трябва да се осъществява в широки (емоционални) пространства с много малко забрани. Ако нещо в интимния живот на друг човек ви кара да се чувствате неудобно, не го правете във вашия.

Може би си струва обаче да спрем и да *обърнем внимание* на това, което предизвиква гърчове у нас. Може би има какво да се научи от него и може да има какво да предложим един на друг. Това, че не даваме оценки, не означава да си изключим мозъците. Ако ни е грижа за другите, трябва да сме до тях. Мога да съм на разположение на моята приятелка и да изслушам нейните проблеми около болката. Мога да бъда това, което много хора наричат "безпристрастен свидетел" (виж Carnes) – някой, който предлага връзка с реалността, топла прегръдка, желание за внасяне на различна перспектива, ако тя търси това. В едно общество, което подкрепя този тип неформална обмяна, може би дори я окуражава като използва наличните канали за комуникация – училище, медиите и т.н. – може би хората биха били по-малко склонни да копират травмите си в сексуалните актове. Или поне биха имали повече истински избори за това.

4. Здравословната сексуалност се учи в семейства, общества и култури, които приемат различните чувства и изразни средства, но също така постоянно подхранват нуждата от баланс между нужди и отговорности.

Без значение какво общество ще създадем някой ден, може би никога няма да се отървем от изнасилванията, малтретирето на сексуална основа, насилието. Прогресивните хора трябва да подкрепят силната и справедлива съдебна система, която дава правна защита, но бойната линия на защитата срещу тези престъпления трябва да бъде съществуването на институции - като семейството, училището, работното място, гражданската общност - което слага акцент върху механизмите, чрез които хората едновременно получават правата си, но и поемат отговорност за правата на другите. В семейството, в общността, на работа и в политическата сфера хората трябва постоянно да имат възможност да бъдат задоволени желанията/нуждите им и да правят така, че и останалите да получават същото.

И така, ако например научите, че на работа основното правило е решенията да бъдат взимани от хората, които ще бъдат най-много засегнати от тях, ще трябва да свикнете с прилагането на тая идея. Това е честен принцип, който е толкова верен в спалнята, колкото и на работното място. Ако сте започнали сами някакво сексуално приключение, то ще имате 100% власт за вземане на решения. Възползвайте се, както се казва. Ако сте с партньор/ка обаче, който/която ще бъде засегнат/а от вашите желания, ще трябва да приспособите своето приключение като позволите то да бъде променено и повлияно от другия човек. Ако ще ви донесе огромна възбуда да се наперчите голи по улицата с петльово перо в косите, е, все пак вашето приключение ще засегне всички, които ще трябва да ви гледат и по този начин решението не е единствено ваше по този въпрос.

В едно по-добро общество всички начини, по които се постига солидарност, справедливост и разнообразие във всичките различни сфери на живота, ще бъдат и най-голямата спирачка срещу насилствените или просто неуместни прояви свързани със секса и сексуалността. Ние ще бъдем обучени как да се държим в съответствие с тези принципи и ще внесем това знание в личните си взаимоотношения и в ролите си на възпитатели, "безпристрастни свидетели", родители, връстници и членове на обществото.

5. Здравословната сексуалност изисква определена работа (поради липса на по-добра дума). Нека я наречем умишленост.

Смятам, че живеем в известен мит, че сексът и сексуалността произлизат нежелано от дълбоки биологични нужди (най-вече) при мъжете или са свързани с емоционални припадъци (най-вече) при жените. Естествено, сексът има общо с биологията и сексуалното удоволствие има връзка с любовта, но е приемливо да бъдем малко по-*преднамерени* към него. Може би затова и тези митове продължават да съществуват – за да ни *спасят* от преднамереността. Толкова е смущаващо все пак. Много по-лесно е да го отдадем на някаква мрачна част от нас самите, върху която можем да твърдим, че нямаме контрол.

Моя приятелка, която потъна в майчинство – работа на пълен работен ден – и в задълженията към дома и обществото ми каза наскоро, че сексуалното ѝ желание е нулево. И че ѝ липсва. Предложих ѝ да опита да чете еротична литература и да види дали това няма да възпламени интереса ѝ. Тя изглеждаше шокирана. Мисля, че смяташе, че ако това не се случи от само себе си, няма какво да се направи. Но има доста неща, които можем да направим, за да подсилим сексуалността си и в едно по-добро общество този тип обновление ще бъде очакван и подкрепян.

Ще има широк набор еротична литература, филми и музика. Ще има групи за подкрепа, книги с напътствия, наставници и достатъчно *време* да поддържаме връзка (!) с тази важна част от себе си.

Но когато казвам широк набор, със сигурност трябва да има поставени условия. Какво ако някой/някоя търси сексуално "обновление" по начин, който е потискащ за другите? Това повдига въпроса за порнографията и за дългата и отвратителна история на използването на мъжка сила за сексуално подчинение и обективизиране на жени (и понякога на деца), често пъти с насилие. Може би ПарЕкон ще намери частично решение на това. Няма да има нужда жените да бъдат сексуални робини на съпрузите си по икономически причини; няма да има нужда жените да изкарват прехраната си като секс работници; жените и тяхната сексуалност, както и всички останало около тях, ще бъдат постоянно утвърждавани като автономни и ненарушавани. И даже нещо повече, мъжете ще бъдат освободени от необходимостта да използват женските тела като бойно поле, на което да доказват мъжествеността си.

Но какво ако изнасилванията още съществуват? Какво ако има някакъв стремеж (с който нашето по-добро общество все още не се е справило) в мъжете да приемат жените като "другост", на която искат да въздействат чрез сексуалнен тормоз и/или изнасилване? Няма нужда от уточнение, че секс без съгласието на страните от какъвто и да е вид ще бъде незаконен. Ами порнографията или еротиката, които внушават секс без съгласие или показват такива сцени – с ясната цел да възбуждат. Очевидно е, че може и трябва да има забрани срещу определени действия (като секс без съгласие), но трябва ли да има забрани срещу фантазии, истории, изображения?

Отговорите на тези въпроки изискват открит диалог и търсене на решения в цялото общество. Имаме нужда от положителни хора, утвърждаващи секса и сексуалността, които да обмислят разумните параметри на секс бранша. На сайта си Сузи (сексперта) Брайт разказва за някаква порнография, след която се е чудила дали да плаче или да мастурбира. Ясно е, че цяло общество (дори и по-добро общество) от хора "с преднамереност" по отношение на сексуалността ще трябва да се мъчат в същата тази сива зона, за да осмислят параметрите на утвърждаващата секса преднамереност.

Грижи за децата, възрастните, един за друг

Негативните последици от сексистки разделения в труда са големи, а в едно добро общество, всичките сфери - политическа, икономическа, обществена, семейна – ще стои въпроса как да не позволяваме на сексизма да избуи в нашите институции и ежедневни дейности. Семейството е мястото, където децата изпитват първите си впечатления от "джендър" поведението.

http://lifeaftercapitalism.info/images/stories/kinship2.jpgМоже би семействата в едно по-добро общество ще се стремят към балансирани работни комплекси вътре в семейството – стремейки се да направят така, че мъжете и жените по равно да си поделят задачите, които сега са превърнати в полово-ролеви стереотипи, такива като грижите за децата. Дори ако семействата разпределят споделянето на родителските задължения отвъд половите стереотипи, то все още може да съществува настиск над жените да правят повече от това и родителската работа да не бъде разпределена справедливо. Последиците от този дисбаланс са големи. Жените притежават себеотрицанието, което изглежда е фундаментална част на майчинството. Техните сензори перфектно настроени да улавят и отговарят на чуждите нужди. Мъжете, в същото време, изглежда остяват някои от настоящите задачи. Те имат повече време за себе си.

Няма нищо лошо в никое от тези качества; всъщност, те и двете са необходими. Всички родители, независимо дали жени или мъже, всички се нуждаят от време, през което да бъдат изцяло отдадени и настроени към своите деца. Те също се нуждаят и от почивка от това – възможността да се грижат за себе си и/или да следват цели извън родителската роля. Проблемът с тези качества е, когато те биват монополизирани (или почти монополизирани) от единия или другия пол.

Как (в по-добро общество) можем да осигурим възможности на всички да имат равен достъп до грижите – както да ги отдават, така и да ги получават? ПарЕкон описва по великолепен начин как трябва да бъде структурирана работата в едно по-добро общество, така че да не се създава несправедливо концентриране на власт или възможност за взимане на решения в ръцете на малцинство. Трябва да се направи подобен опит за визия и в семейната сфера. Как семейният живот може да бъде организиран, така че със сигурност родителските задължения да не се концентрират само в ръцете на жени?

Принципите, които водят пареконското общество могат да свършват много от най-тежката работа, когато адресираме половите дисбаланси извън дома. В икономиката на участието, ако има някакво неравенство в заплащането, то ще бъде в услуга на тези, които вършат най-тежката и трудоемка работа. Тогава няма да съществува като въпрос жените да бъдат финансово зависими от мъже, а така основна причина за систематичен натиск върху жените да се съгласят да се оправят в домакинството и водеща до несправедливост и дисбаланс ще се елиминира. Структурата на институциите ще осигури равен достъп до правенето на решения, така че жените и мъжете биха били по равно придобили опит във вземането на упълномощени роли. ПарЕкон би създал отношения извън системния натиск, които биха помогнали да сложат мъжете и жените на равна основа в дома, но аз не съм сигурна дали могат изцяло да адресират интимността и силно джендърираната природа на грижовността в дома.

Част от проблема е намирането на структурни решения за частните, семейни конфигурации. Едно нещо, за което се надявам в едно добро общество е, че има различни семейни конфигурации – с много малка обществена намеса по въпроса кое е правилно и кое не, що се отнася до това какво е семейството. [Въпреки това, вижте по-нагоре, където говоря относно групи за обществена подкрепа или мрежи, които предлагат начини за хората да изложат публично различни теми за коментари, перспективи, или каквото и да било...] Трябва да има забрани за определени неща, разбира се, за такива неща като изоставяне на деца, насилие и тормоз над деца, и т.н. Но аз се надявам, че можем да прескочим предразсъдъците да нареждаме на хората как да се обичат, правят връзки помежду си, отглеждат децата си заедно или не, остаряват заедно и т.н. Надявам се да прегърнем разнообразни модели, да повярваме, че вероятно има почти безкрайно много начини, по които хората могат позитивно да взаимодействат в кратко- и дългосрочен период.

Дори не бих се опитала и да си представя равносилни усилия за споделяне на майчината и бащината работа в хетеросексуални двойки. Дори и да е доказано, че споделеното по равно майчинство и бащинство отвъд половите роли може да генерира цяло поколение от грижовни родители без джендър роли, аз все още не бих го подкрепила. Коя съм аз (или който и да е, в този смисъл) да знае кое е правилно и подходящо за което и да е семейство и в който и да е момент? Когато бебето се роди, кърмещата майка ще върши по-голяма част от майчинската работа. Това е очевидно и е продиктувано от биологията (защото бебето бива закърмено). Бащите могат да вършат голяма част от санитарните и възпитателни грижи в този смисъл, така че дисбаланса може да не е толкова голям, но все още остава фактът, че кърмещата майка задоволява основните жизнени нужди на своето чадо по пряк биологичен начин, който мъжете по никакъв начин не могат да изпитат. Възможно е майката да избере да не кърми с естествената си майчина кърма, възможно е бащата да отдава най-много грижи, да прояви много силна връзка на загриженост, която идва от това да бъдеш непрестанно загрижен за нуждите на бебето. Или може би родителите ще разделят по равно тази работа, може би дори ще я споделят също и с други хора.

Не е работа на обществото да се меси в решаването на това как семействата да си разпределят тези роли.

Но работата на обществото е да направи така, че всяко следващо поколение да има нещо повече от едно частно семейство, от което то да е зависимо. Защо? Защото това ще помогне да се избегне превръщането на родителската грижа в занимание на определен пол, което е ключово за репродуцирането на сексизма. Социализирането на родителските грижи, но запазването на индивидуалната свобода в семействата ще бъде началото на процес по разпадането на структурата на сексистките семейни и родствени отношения като по същото време ще спомага за увеличаване на свободата на индивида в семействата (виж „Новите семейни ценности” от Карен Щрунинг). Това е процес, който ще отнеме поколения и ще изисква (очевидно) други усилия и в други сфери на обществото, но трябва да бъде ключов аспект на внимание за общество, което е отдадено да развие несексистки практики във всички сфери на всекидневния обществен живот. Ето пет причини, поради които трябва да социализираме родителските грижи:

1. Децата представляват бъдещето.

Новото поколение – независимо дали твоето потомство се включва или не – ще наследи нашите колективни грешки и триумфи. Те ще бъдат инженерите на нашия свят и ще се опитат да оправят бъркотията, която сме оставили след себе си. Те ще се опитат да съхранят добрите неща, които сме създали. Те се тези, които ще се грижат за нас щом остареем. Те са родени със задължението да продължат напред. Не само е тяхно право да бъдат родени в общество, което се грижи за тях, но по-добре да помислим да им осигурим такова общество, дори само от наш собствен интерес.

2. Нуждаем се от женско участие в обществената сфера.

Също така е от наш интерес да се надяваме да открием ефективни начини да се освободим от половите роли при родителските грижи. Ако жените вършат по-голямата част от тях, то е прост факт, че те ще бъдат по-изтощени и няма да успеят да участват активно в другите аспекти на обществото, а по този начин ще се лишим от тяхното участие. По същия начин по който не може да има истинска демокрация ако някои групи от хора са лошо подготвени да участват в демократичния процес, защото вършат тежка и затъпяваща работа всеки ден, така не може да участват активно в демокрацията и хора, които страдат от недоспиване и са заляти от лични отговорности по отглеждането на своето дете/деца. Ние се интересуваме от демокрацията не само защото нейните принципи казват, че всеки *трябва* да има глас, а защото можем да успеем само с нашето колективно въображение и воля в задачата ни да направим света по-добър.

3. Без значение от половата конфигурация на родителските грижи във всяко семейство, всеки индивид не се нуждае от достъп до подобна работа чрез обществените институции (по същия начин, по който се нуждаят от достъп до мотивираща и овластяваща работа).

Майкъл Албърт и Робин Ханел защитават идеята, че балансирания работен комплекс трябва да включва справедлив микс от приятни и неприятни работни задачи, така че всеки да се чувства еднакво овластен да участва във вземането на решения. Но какво ще стане ако в това не включим още една цяла категория работа - родителската?

Родителските грижи не са нито досадни и неприятни, нито овластяващи дейности. Те са и двете, а в същото време и нито едното. Те изискват както креативна енергия, така и безкрайно търпение. Те стоят сами по себе си по своя характер, защото човека, който върши грижите често изпълнява механични дейности и повтарящи се задачи, но е в същото време в позиция на отговорност и вземане на решения относно емоционален жив индивид, за който трябва да полага грижи. Тази отговорност несправедливо в повечето случаи пада върху жените. Нанси Фолбър пише в „Невидимото сърце”, че "грижовния труд" е работа, която "се върши на принципа човек-към-човек, във взаимоотношения, при които хората наричат себе си на първи имена и изпитват емоции и уважение. (...) По-голямата част от тази работа се върши в името на членовете на семейството (...) Голяма част обаче има и силно откроена състрадателна същност" (стр. 11).

Нуждаем се от обществено структурирани начини за споделяне на родителските грижи или в противен начин биологичния/полов натиск към жените ще ги монополизира и ще спечели. Не можем да диктуваме на всяко семейство какво да прави, но можем да направим така, че всички индивиди, без значение колко са "майчински" или "бащински" ще имат възможност да изпълняват родителски грижи – и така ще се научат сами как да се справят и да развиват тези умения.

Дали всеки ще има възможност непосредствено да изпълнява родителски грижи? Вероятно не. Някои хора няма да могат да имат тази възможност, но тези хора могат да могат да се включат по много начини в непреки актове на такива грижи. Според мен всеки може да намери толкова много начини да участва и в преките родителски задължения. Съществуват много аспекти на родителските грижи, просто няма как да не се намери нещо, в което да получиш възможност да участваш. Дали ще е сменяне на памперси, да бъдеш треньор на спортния отбор, да учиш децата как се игар на шах, да организираш чиракуване на своето работно място или просто да предоставиш чифт допълнителни свободни ръце, които да подържат бебето на съседа, когато има нужда от това, по всички тези начини се задоволяват човешки нужди.

В този процес всички млади хора ще имат възможност да се включат в грижите за децата чрез много различни институции. По този начин те ще изпитат процеса като лишен от полови стереотипи и роли, а докато се развиват като личности ще могат по-добре да разберат своите собствени възможности и склонности в тази област, по начин, който най-малкото няма да бъде дефиниран от техния пол.

4. Колкото повече се социализира родителската работа, толкова по-малко невидима ще стане тя.

http://lifeaftercapitalism.info/images/stories/kinship3.jpgОще едно позитивно неща от включването на родителската работа в балансираните работни комплекси е, че ще стане структурно невъзможно работата по отдаването на грижи към деца да остане невидима за обществото. Това не трябва да значи, че всеки ще трябва да помага в отглеждането на всяко чуждо дете, а че ще може да участва в създаването на безопасни, изпълнени с грижовност, образователни пространства, в които да растат новите поколения. Те трябва да бъдат част от мрежа, която ще прави така, че нуждите на всички да бъдат посрещнати и удовлетворени. По този начин те ще бъдат запознати и въвлечени в механиките по отдаването на грижи. Това ще доведе до по-добро вземане на решения по същия начин, по който може да стане ако изпитваш удовлетворение и чувстваш мотивация от своята работа, ще можеш да вземаш по-добри решения относно организацията на своята работа, защото ще чувстваш по-голямо задоволство и т.н.

Общество, което разглежда грижата за децата като колективна отговорност и създава институции, които споделят родителската работа, ще прави по-добри решения свързани с организирането на ежедневния живот, икономиката, политиката и пр. (Сега аз се фокусирам върху децата, но е очевидно, че има още много други възрастови групи и типове хора, които ще се облагодетелстват от грижовността. Всъщност е по-трудно да се сетя за група или тип хора, които няма.)

5. И накрая, ако идващите поколения получат добри грижи (в една или друга форма) от възрастните, родителската работа ще става все по-слабо и по-слабо ориентираната само към жените.

Дори в общество, което насърчава разнообразието в семействата жените ще продължат да са тези, които раждат нов живот и имат способността да кърмят. Тези биологични характеристики сами по себе си вероятно ще значат, че повече жени ще изпълняват в много по-голяма степен родителските задачи в ранните месеци или години на детето. Потенциалът на жените да изпълняват основните родителски задачи обаче не трябва да означава, че на грижовността трябва да се гледа и да се смята като "женска работа". Майките-кърмчаки трябва да получават и да им бъде готвена храна от мъже. Мъже (или жени), чиито балансирани работни комплекси включват подкрепа и социални грижи за семейства с новородени деца в голяма степен ще подкрепят и ще се грижат за майката и/или други членове на семейството - чистене, готвене, грижа за останалите членове на семейството, четене на глас, пускане или свирене на музика, да попречат на изолацията на новата майка и т.н.

Ако съществува социална подкрепа към старите хора да стоят до своите семейства, тогава ще има още някой, който да им подаде ръка, още грижовни ръце, още един извор на приказки и истории за децата – старите хора биха били от чудесна полза за всяко едно семейство с дете.

Извън дома може да съществува емоционална подкрепа за хора с новородено дете. Някои хора могат да работят като наглеждат детските площадки, помагат в разрешаването на спорове между децата, да се грижат за тяхната безопасност и да прибират децата у дома, когато са уморени. Добри учители, педагози и ментори могат да направят така, че вече по-порасналите деца да се прибират вкъщи отпуснати, придобили нови знания и увересни в себе си, а не отчаяно нуждаещи се от майчина подкрепа.

Грижовната майка ще представя един елемент от майчинството, който ще бъде основен за самата идея на майчинството. Децата отглеждани в този контекст ще възприемат майчинството като полово неутрално, дори и ако понякога, донякъде обусловено от биологията (както е при естественото кърмачество). Децата ще научат, че уменията по отдаване на грижи за присъщи за мъже и жени. Ще бъдат възприемани като ценна и интегрална част от работата на всеки гражданин. Това ще бъде вярно без значение от семейната конфигурация – самотна майка, хетеросексуални родители, хомосексуални родители, полигамни родители, разширени семейства или каквото и да е.

Остават много въпроси и идеи...

Ще може ли семейната визия да се реализира (според визията на Стивън Шалом) в гнездовидни групи? Обществото би подкрепило семейството, разширеното семейство, суперразширеното семейство; обещавайки, че грижовността ще се върши в този контекст, вместо в рамките на по-социализирана база, както аз предложих по-нагоре.

Да обсъдим идеята на Лидия Саргент (която ми бе обяснена лице в лице и по имейл), според нея трябва да говорим за „балансирани жизнени комплекси" вместо за "балансирани работни комплекси" – целяща баланс, който включва участие във всички сфери и не взима задължително платената работа като начална точка.

Трябва ли социалните грижи да бъдат платена работа?

Какви са другите начини, по които можем да създадем институционален/систематичен натиск върху обществото, за да се стреми към равенство, справедливост, разнообразие в по-частните сфери, като семейството?

Какви основни защити за всеки индивид трябва създадем, когато изпитваме нови практики и политики, отнасящи се за личния живот на хората?

Благодарности на многото другари, които говориха с мен по тези въпроси и/или коментираха по различни точки: Майкъл Албърт, Пол Кифър, Джъстин Подур, Лидия Саргент, Стив Шалом, Карън Стрюнинг. Също така, прочетох или си припомних следните книги, докато се опитвах да събера тези идеи:

  • Allison, Dorothy: Talking About Sex, Class and Literature
  • Carnes, Patrick, Sexual Anorexia: Overcoming Sexual Self-Hatred
  • Folbre, Nancy, The Invisible Heart: Economics and Family Values
  • Muscio, Inga, Cunt: A Declaration of Independence
  • Struening, Karen: New Family Values: Liberty, Equality, Diversity
  • Thurer, Shari, The Myths of Motherhood: How Culture Reinvents the Good Mother

Този текст е подготвен за първата Z Сесия за Визии и Стратегии от 1 до 6 юни 2006 в Уудс Хол, Масачузетс. Тази среща събира активисти от цял свят с цел да споделят идеи и опит в областта на социалните визии и стратегии.

Превод: Димитър Райков и Веселка Дойчинова

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop