Настоящият световен ред се крепи на безмерните неравенства в богатството и властта. В опозиция на настоящия ред стоят различни социални движения - които в по-голямата си част се приближават в мисленето и целите си.

Въпросът пред нас в сесиите на Z-Net е как може да изглежда бъдещият международен ред и как можем да стигнем до там, ако ценностите, които ние, събиращите се заедно тук, споделяме трябва да бъдат изразени както като наши средства, така и като наши цели.

Измеренията на глобалните кризи са много. Три все по-назряващи човешки кризи са въпрос на цялото човешко оцеляване: предизвикателството на оцеляването от причиненото от човека екологично унищожение; предизвикателството от оцеляването на самоубийствения милитаризъм; и предизвикателството на световната бедност и глад.

Лесно е да кажем, че крайната форма, към която се стремим е свят, в който се наслаждаваме на устойчива планетарна икономика, свят на мирни взаимоотношения между коопериращи се общества, свят, в който гладът и лечимите болести ще бъдат премахнати.

Не по-малко трудно е и да кажем, че основната пречка пред достигането на тази мечтана форма е системата на транснационални корпорации и могъщите държави, които защитават и разширяват контрола на тези корпорации; а крайната ни цел е тези корпорации и държави да бъдат свалени.

В една формула, това би означавало, че производствените ресурси на всяко общество трябва да бъдат под прекия контрол на тези, които извършват производствената работа. Икономическите и други взаимоотношения между обществата предполагаме ще станат по-малко насилствени и конфронтационни, и не толкова застрашаващи самото човешко оцеляване.

По-голямото предизвикателство и вероятно от по-голямо човешко значение е да се опитаме да дефинираме някои от основните стъпки по пътя към тази утопия.

Що се отнася до един друг мир, по-трудно е – и може би ще е по-полезно да изработим стратегия – да дефинираме как световното общество би могло да изглежда в политически план, отколкото отвъд него.

В една широко дискутирана разработка на тази тема ("The Age of Consent" – "Ерата на съгласието") Джордж Монбиот предлага, че основният въпрос е демокрацията (популярното разбиране за "представителна демокрация в гражданската, но не и в икономическата сфера"). Ключовата междинна цел, предлага той, трябва да е стремежът към световно правителство.

Това би имало смисъл ако крайната форма, към която се стремим беше глобализация на Западния модел на капиталистка демокрация.

milan_rai_bigАко, обаче, ние сме убедени, че транснационалните корпорации са ключово препятствие пред необходимите промени, а тяхното премахване е необходимо за осигуряването на справедлив и устойчив свят, то тогава някаква междинна цел би била по-полезна за нас, както и друга дефиниция за вида "глобална демокрация", към която се стремим.

Какви ограничения на транснационалния капитализъм можем да си представим, че могат да бъдат приложени в настоящите основни властови структури? Откъде могат да дойдат тези ограничения?

Изглежда ясно, че на политическия хоризонт има само три възможни източника на такива ограничения: грасруутс движенията; националните държави; и транснационалните власти, получаващи своята сила и власт едновременно от държавите и грасруутс движенията.

С "грасруутс движения" аз имам предвид всички видове народни обединения, работнически синдикати и други форми на "гражданското общество" (бел.прев. - както и всички, които политическата терминология нарича "групи за натиск"). Вероятно е ограничителното влияние, упражнявано от националните държави и глобалните организации на националните държави да бъде инициирано от и пропорционално на комбинираната сила на грасруутс движенията и на онези държави, които са или потиснати от сегашния ред или искат да го променят по други причини.

За какви видове ограничения говорим?

Говорим за ограничения върху войната, държавния тероризъм, ядрените оръжия и други оръжия за масово унищожение, военната продукция и износ.

Говорим за ограничения върху използването на икономически санкции, международен дълг, монополна сила върху икономически пазари, хуманитарна помощ срещу услуги, нечестни търговски правила, рестриктивни патентни закони и други форми на изнудване и експлоатация.

Говорим за ограничения върху унищожителното летене на капитали през финансови пазари и национални индустрии на цената на екологични и социални катастрофи за безсилните местни общности.

Как може тези видове ограничения да бъдат упражнявани?

От международни институции, подкрепяни от колективната сила на повечето тихоокеански и най-бедни държави, и от грасруутс мобилизация както вътре, така и извън "великите сили".

Нуждаем се от международни организации, както на държавно, така и на народно ниво, които са отдадени на борбата срещу доминацията, дали на регионални потисници, свръхсилни хегемони или транснационални корпорации.

Тези международни организации трябва да бъдат колкото се може по-демократични, вероятно базирани на някакви международни икономически/финансови спогодби, които са споделени според възможностите за плащане, с най-големия възможен процент на народна подкрепа, надзор и надеждност отвъд националните граници.

Има стари традиции, които могат да бъдат полезни тук. Избирането на делегати, които не са "представителни", а които са надеждни проводници на информация и мнения между техните избиратели и форумите за дискусии или вземане на решения, те се явяват там от името на техните общности. Правото за отзоваване на делегатите при желание от общностите; фиксиран мандат в офиса; условия за ротация на администрацията в офиса; и т.н.

Към тези неща може да добавим нови идеи, които често са просто разработки на стари принципи, познати ни от ПарЕкон литературата.

Международните грасруутс организации могат да са толкова силни и демократични, колкото са националните и местните организации, от които са изградени. (Тук имам предвид нещо доста широко – организации, обхващащи признати групирования (само)-дефинирани по географски, етнически, езиков или друг признак от (само-дефинирано) значение.)

Основната ни цел следователно е да изградим грасруутс движения, които са силни и демократични вътре в самите тях (свободни от сексизъм, расизъм, хомофобия, класизъм и други форми на деление); свободни от "авангардизъм" и авторитарен контрол; способни да се кооперират ефективно отвъд езиковите и националните граници; отдадени на радикални реформи (или отхвърляне) на институции като транснационалните корпорации и имперските държави; и желаещи и способни да правят жертви в борбата за ограничаване на тези разрушителни организации.

На международно ниво има нещо като коалициите, които описах по-горе, що се отнася до търговската справедливост (макар и в не такава степен по отношение на войните и екологичните кризи, поне до колкото ми е известно). В момента, както аз го разбирам, неправителствените организации (НПО), фондациите и синдикатите играят основна и жизнено важна роля в тези коалиции.

Изхождайки от горния анализ, две цели за бъдещия свят могат да са от една страна да реформираме тези институции (НПО-та, фондации, синдикати и т.н.), за да ги направим по-прозрачни, демократични и овластяващи и от друга страна да изградим други независими национални и международни грасруутс организации, които могат да ги допълнят и мобе би евентуално да ги заместят или да се слеят с тях.

Според мен ще бъде добре да предложим здрави корени в организираните работнически движения, съставени от ревитализирани и радикални работнически организации, които ще бъдат критични за успеха на нашите движения за радикална социална промяна.

Съществува негласно правило (според мен), че най-малко от гледна точка на работническите права, властта на транснационалните корпорации може да бъде парирана ефективно само от транснационални работнически синдикати или коалиции от синдикати.

И така грубата скица тук би била на кошница от рестриктивни мерки, които можем да описват като "Тобин плюс" или "Хартата на ООН плюс"), които могат да оказват ограничително влияние върху големите корпорации и върху държавите, използващи насилие; както и международни институции, все по-грасруутс повлияни и доминирани, които са отдадени на справедливостта и оцеляването и следователно към реформа (и евентуално подмяна) на транснационалната корпорация и имперските държави.

При липсата на истинско равенство, световното мнозинство може да поиска сметка за разхищенията на властимащите, да институционализира ограниченията срещу тях и да сформира институциите за контрол и възпиране на експлоатацията, които биха донесли забележимо революционно вдъхновение.

Тези нови организации и институции - дали на национално ниво, НПО/синдикално ниво или на егалитарно (грасруутс) ниво - трябва все повече да обхващат ценностите на бъдещия свят, който строим.

------------------
Justice Not Vengeance http://www.j-n-v.org

Милан Рай е британски писател и антивоенен активист от индийски произход, който става активен в антивоенните и кампаниите за ядрено разоръжаване в Англия през 80-те. Съавтор и редактор е на месечното антивоенно списание Peace News. Участва в Британското плъгшерско движение (1988-1993), ARROW (Активна съпротива срещу корените на войната, 1990-2003), CND (Кампания за ядрено разоръжаване, 1992-1997), Voices in the Wilderness UK (Антивоенна грасруутс кампания срещу несправедливостите в Ирак, 1998-2003) и основател на кампанията Justice Not Vengeance (2003-до сега). Милан Рай е автор на книгите Chomsky's Politics (Verso, 1995), War Plan Iraq (Verso, 2002), Regime Unchanged (Pluto, 2003), 7/7 The London Bombings and the Iraq War (Pluto, 2006), автор е на памфлети като Britain, Maastricht and the Bomb (1993) и Tactical Trident (1995). В първите 6 месеца на 1991 прави журнала Gulf Crisis Weekly, а в момента е в редакторския борд на The Journal of Chomskyan Studies (Сеул). Активно пише есета относно западната интервенция в Близко-източните конфликти и ядрената военна програма на Иран.

 

Превод: Димитър и Петър

http://www.zmag.org/znet/viewArticle/3832