Хората са склонни да създават различни общности, свързани от общи култури, различаващи се една от друга по артистични, лингвистични и духовни вярвания и предпочитания. Проблемът на културните общности не е това разнообразие само по себе си, а това че тези общности могат да се експлоатират една друга, да се атакуват или дори да се унищожат. Както Ноам Чомски обобщава: "в САЩ ... беше необходимо да се намери оправдание за елиминирането на местното население и задвижването на икономиката на робството (включително икономиката на Севера в по-ранни дни; памукът беше нефта на индустриалната революция от 19ти век). И единственото оправдание за това беше, че вие сте уникално величествени, а те са уникално ужасни".

В едно добро общество вероятно тези големи еднопосочни или понякога и взаимни нападения и унищожения ще бъдат премахнати.

Каква е връзката на икономиката, в частност ПарЕкон, към съществуването на тези културни общности, дали те ще са воюващи или са взаимно уважаващи се?


Нека първо да разберем накратко какви видове културни отношения бихме искали да имаме в доброто общество. Тогава бихме могли да опитаме да кажем нещо полезно относно отношенията на икономиките и културните общности, сега и в бъдеще.

Културна визия

Ние няма магически да се преродим в желаното общество, свободни от миналото и несвързани с историческите ни корени. Точно обратното, нашите исторически спомени, нашата чувствителност към минали и бъдещи процеси и нашето собствено разбиране и историята на нашето общество ще се подсилят по време на процеса за достигане на желаното общество. И вместо да потънат, различни ни културни корени ще израснат.

И така, докато Айнщайн много съдържателно е казал относно сегашното превъплъщение, "национализмът е инфантилна болест. Той е морбилито на човешката раса", все пак смисълът на културната визия не е да изтрие културните различия или да ги приведе до общ знаменател. Както Арундхати Рой осъдително се е обърнала към фундаменталиската наклонност за хомогенизиране на Индия: " Веднъж щом на мюсюлманите им бъде показано мястото им, ще потекат ли мляко и Coca-Cola по земята? Щом Рам Мандир бъде изграден, ще има ли риза на всеки гръб и храна във всеки стомах? Ще бъдат ли избърсани сълзите от всички очи? Можем ли да очакваме празнуване на годишнина следващата година? Или до тогава ще има друг, когото да мразим? По азбучен ред: Адивасите (малцинство в Индия, смятано за първоначалното население там), будистите, далитите, парсите, християните, шикстите? Тези, които носят дънки, или говорят английски, или тези които имат плътни устни, или къдрава коса? Няма да чакаме дълго... Каква развалена представа бихме могли да имаме за Индия без разнообразието, красотата и пищността на тези култури? Индия ще се превърне в гроб и ще вони на крематориум."

С други думи, вместо да хомогенизираме културите по време на прехода към по-добър свят, историческите приноси на различните култури ще бъдат оценени дори повече от преди и трябва да има повече, а не по-малко средства за тяхното по-нататъшно развитие, но без разрушителните взаимно враждебни действия..

Опитите да избегнем ужаса на геноцида, империализма, расизма, шовинизма, етноцентризма и религиозните преследвания като се опитваме да интегрираме отделни исторически общности в една културна ниша, са се доказали като почти толкова разрушителни като кошмарите, които този подход се опитва да избегне.

"Културната хомогенизация", била тя расистка, фундаменталистка или дори лява, игнорира позитивните аспекти на културните различия, които дават на хората чувството на самоопределение. Културната хомогенизация предлага малко възможности за разнообразие и културно самоуправление и се доказва като саморазрушителна във всеки аспект, тъй като повишава точно тези обществени безпокойство и антагонизъм, които се опитва да преодолее.

Да, в среда на съревнование или иначе казано в среда на взаимна вражда, религиозните, расистките, етническите и националните общества често се развиват в сектантски лагери, всеки мислещ първо и предимно за своята защита от реални и въображаеми врагове и поради тази причина обявяват война едни на други.

И да, в друг контекст по-неуловим и по-прикрит расизъм се появи, както Ал Шарптън отбелязва, коментирайки промените на лицето на расизма в САЩ, след победите на движението за граждански права: "Ние навлязохме в ера, в която хората са по-изтънчени и по-грижливо поддържани. Джим Кроу сега е Джеймс Кроу младши Ескуайр".

Но почти повсеместното разпространение на расизма и други културни йерархии в обществото и историята вече не означава, че трябва да елиминираме културното многообразие, както и разпространението на половата, сексуалната, икономическата и политическата йерархии не означава че трябва да премахнем различията в тези области. Задачата е да премахнем потисничеството, а не различията.

Расизмът със сигурност често има много глупава и материална компонента. Както Дезмънт Туту коментира опита в Южна Африка: "Когато те дойдоха ние имахме земя, а те Библия и ни казаха да си затворим очите. Когато ги отворихме те имаха земя, а ние Библия." Но кражбата не винаги е доминираща тема в културните насилия, въпреки че е широко срещана, тя е само част от цялостната културна картина. Голяма част и дори повечето от расизма, етноцентризма, национализма и религиозния фанатизъм се основават и репродуцират от културните дефиниции и вярвания, различни и дори отвъд материалното положение.

Доминиращата културна група рационализира своята привилегирована позиция чрез митове за своето превъзходство и приемането на малоценността на тези, които потиска. Но тези често материално мотивирани митове след време придобиват собствен живот, често извън променливите имуществени отношения. Ефектите са брутални. За потиснатите, с думите на американския романист Ралф Елисон: "Аз съм невидим. Не, аз не съм призрак като тези обитаващи Едгар Алан По, нито съм една от вашите холивудски ектоплазми. Аз съм човек от материя, от плът и кости, фибри и течности - дори може да се каже, че имам разум. Аз съм невидим, разберете, просто защото хората отказват да ме видят. Като главите, към които няма тяло, точно каквито виждате в представленията в цирковете, като че ли съм заобиколен от изкривени огледала. Когато ме доближат, те виждат само моето обкръжение, себе си или фрагменти от тяхното въображение - наистина всичко, но не и мен."

Някои сектори в потиснатите общества приемат митовете за тяхната малоценност и се опитват да имитират или поне да пригодят доминантните култури. Айнщайн пише: "изглежда, че е универсален факт това малцинствата – особено когато индивидите изграждащи ги се различават с физически характеристики – да бъдат третирани от мнозинството, сред което живеят, като по-низши човешки същества. Трагедията от подобна съдба е не само несправедливото отношение към малцинствата, които автоматично са превърнати в икономически и социални предмети, но също така и това, че голяма част от потиснатите след време се поддават на същите предразсъдъци и отношения." Или както американския активист от коренното население Уард Чърчил по-агресивно обяснява: "Доминирането на белите е толкова пълно, че децата на американските индианци искат да станат каубои. Това е все едно еврейски деца да искат да станат нацисти."

Други в потиснатите общества отговарят като защитават целостта на собствените си културни традиции като се борят с най-доброто, което имат срещу расистките идеологии, използвани да оправдаят потисничеството. Но както Уйлям Е. Б. Дьо Боа отбелязва: "Това е особена сензация, тази двойна загуба на съзнание, това чувство на постоянно търсене на самостоятелност в очите на другите, измерването на душата чрез мярката на света, който гледа развеселено и с презрение и съжаление." И както Фредерик Дъглас написа в друг контекст: "За един бял да защити приятеля си до кръв е похвално, но ако един чернокож направи това, то това е престъпление. Славно е за американците да напояват почвата и да оцветяват морето с кръв, за да избегнат допълнителната такса от 3 пенита върху чая; но е престъпление да се застреля чудовище в защита на свободата на чернокожите и спасението от робство, една минута от което (според думите на Джеферсън) е по-лоша от векове на това, срещу което нашите бащи са се посветили да се противопоставят."

Във всеки случай културното спасение не се корени в опитите за заличаване на културните различия. Вместо това единственото дългосрочно решение се основава на елиминирането на расистките институции, премахване на расистките идеологии и промяна на обстановката, така че историческите общностни връзки да поддържат и да се радват на различията без да нарушават солидарността.

Алтернатива на расизма, етноцентризма, религиозния фанатизъм и другите форми на обществено потискане е това, което ние наричаме "интеркомунализъм" или "мултикултурализъм", което набляга на уважението и запазването на разнообразието от общностни форми, с които сме благословени точно чрез гарантиране на задоволяването на материалните и социални ресурси, нужни за репродукция.

Не само, че всяка общност притежава определени знания, които са уникален продукт на собствения им исторически опит, но и взаимодействието между различните култури чрез интеркомунализма подобряват вътрешните характеристики на всяка от тях, но и предоставят богатство, което никоя култура не може да достигне сама. Идеята е негативните вътрешно-общностни отношения да бъдат заменени с позитивни такива.  Ключът е да се елиминира заплахата от културно унищожение, която много общности чувстват, чрез гарантиране на това, че всяка общност има нужните средства за своите традиции и само-определения.

Индивидите трябва да избират културните общности, които предпочитат, а не да оставят възрастните или някой друг да взима тази решения вместо тях, особено ако са резултат от предубеждения. И докато тези, които са извън дадена общност могат да критикуват общността, когато според тях се нарушават хуманните норми, то външна намеса извън критиката не трябва да се разрешава, освен за да се гарантира, че всички членове на общността имат правото на несъгласие и да не допусне материални и по-широки социални загуби.

Най-важното, докато дълга история от автономия и солидарност преодолее подозрението и страха между общностите, изборът коя общност да отстъпи при споровете между две общности трябва да бъде определен според това коя от тях е по-силна и следователно реално по-малко заплашена.

Интеркомунализмът, като този, представен в настоящия текст, предвижда, че следователно най-силната общност, която е най-малко застрашена от доминация ще започва еднопосочно процес на де-ескалация на спора. Това просто правило е очевидно и разумно, независимо че до днес рядко пъти е прилагано.

Целта е да се създаде среда, в която да няма общност, която да се чувства застрашена и по този начин всяка общност ще бъде свободна да се учи от другите и да споделя. Но като имаме предвид историческото наследство на интеркомуналността, то нямаме основание да вярваме, че това ще стане за една нощ. Интеркомуналността ще се изгради бавно, дори по-бавно от други промени, стъпка по стъпка докато едно различно историческо наследство и набор от поведенчески очаквания се установят. Нито ще бъде лесно винаги да се реши кое се включва в  "необходимите средства", за да може да се гарантира културната репродукция на общността и какво свободно от "неопределени външни влияния" развитие е нужно за определени ситуации.

Но интеркомуналният критерий за оценяване на различните виждания ми се струва вероятно да бъде следния: на всяка общност да бъдат гарантирани достатъчно материални и комуникационни средства за самодефиниране и саморазвитие на собствените си културни традиции и за представяне своята култура на други общности в контекста на ограничените общи ресурси и равни права върху тези ресурси за всички.

Раса и капитализъм

Нищо в дефинициите на институциите на капитализма не казва, че хора от една културна общност трябва да бъдат третирани икономически по различен начин в сравнение с други хора, както не казва че и хората с различна височина или по-нисък глас трябва да бъдат третирани икономически различно.

Точно обратното, капитализма в същността си е това, което ние можем да наречем експлоататор на равни възможности. Ако имаш необходимите късмет, бруталност или в редки случаи талант плюс нужната коравосърдечност да се изкачиш във властта, то тогава независимо от културните или биологичните характеристики ти започваш да владееш и печелиш или, едно ниво по-ниско, да монополизираш овластяващи обстоятелства и да се наслаждаваш на това, че си координатор, а не част от работническата класа.

От друга страна ако нямаш нужните изисквания за успех в капитализма, независимо от твоята раса, националност, религия и т.н., то ти трябва да продаваш себе си като наемен роб и да извършваш рутинна и подчиняваща работа, да изпълняваш наредби и да прибираш в джоба си само дребни монети.

По-малко пренебрежително представяне на този аспект е направено например от нобеловият лауреат за икономика Милтън Фридман, когато той казва: "Най-голямата добродетел на свободния пазар е, че той не се интересува от цвета на кожата на хората, не се интересува от религията им, интересува се само от това дали те могат да произведат нещо, което вие ще купите. Това е най-ефективната система, която сме измислили, за да накараме хората, които се мразят да правят сделки помежду си и да си помагат."

Първата част от наблюдението на Фридман е вярна за капитализма като цяло, но не и за капитализъм между хора, които се мразят помежду си, което прави втората част на твърдението му манипулативна лъжа.

Полезната част от анализа на Фридман е, че капитализмът не е сляп расово, религиозно, етнически или сляп по който и друг културен критерий всеки път, когато обществено по-широки социални структури извън икономиката подложат притежателя на тези характеристики на подчинителна културна позиция или доминантна такава. В тези случаи икономическата логика на капитализма ще забележи големите икономически различия и ще действа имайки ги предвид, вместо игнорирайки ги. Омразата извън икономиката не се преодолява от капитализма, както Фридман подчертава, а се репродуцира и увеличава от капитализма.

Ако например расизмът в обществото или религиозният фанатизъм, или каквото и да е друго предизвикат някое общество да има по-малко влияние, то тогава членовете на капиталистическите икономически на това общество няма като цяло да могат да се издигат над "висшестоящите" им, а ще се превръщат в техни подчинени. Икономиката ще използва съществуващите очаквания на членовете на обществото, като например очакването, че белите са по-висши от чернокожите, за да приложат и дори да увеличат своята икономическа йерархия на експлоатацията. Тя няма да наруши тези външни йерархии за евентуална своя сметка.

Така капиталистическия работодател, дори този който не е обременен от расистки вярвания и дори този, който се противопоставя на расизма, ако расизмът се издига в обществото, то той няма да назначи чернокожи да властват над белите като мениджъри или на някоя друга уважавана позиция, а ще назначи бял да властва над чернокожите. Първата възможност се премахва, защото може да породи неподчинение и разногласия. Капитализмът, с други думи, използва изпитани методи от културния живот, за да засили определени модели в икономиката.

По същия начин, ако на една общност се плаща по-малко поради културните ѝ характеристики, то дори и работодателят да е против това, той ще плаща по-малко в името на пазарната борба.

В същото време също е вярно, че с растящото противопоставяне на расизма и расовата йерархия и увеличаващото се несъгласие и съпротива против тях, капиталистическите работодатели ще прикрият своята явна форма на расова експлоатация, но ще продължат да изтискват всеки фут плът, ако може да им се размине, когато продават продукти или купуват човешката способност за работа. Поради това, че се засилва опозицията на расизма в обществото, ще видим преминаване от расизма на Джим Кроу към расизма на Джеймс Кроу Младши Ескуайр, както отбеляза Шарптън по-рано.

Статистиките и другите отчети относно расизма и други културни потисничества и икономическия живот са добре представени в безброй източници и проучвания. Как желаната икономика обръща подобен феномен?

ПарЕкон и раса

Ако ПарЕкон съществува в общество, което има културна йерархия на раса, религия и т.н., какво ще допринесе ПарЕкон? Ако вместо това съществува в общество, което има желаните общности без йерархии, тогава какво? Като цяло, налагат ли нуждите на ПарЕкон относно операциите на тази икономическа система ограничения върху културите?

Ако променим икономиката на САЩ към пареконска без да променим расисткия, религиозния и етническия пейзаж, ще имаме противоречие. Съществуващите расизъм и други динамики насочват групите едни срещу други и дават на хората очаквания за превъзходство и незначителност. Икономиката на участието обаче нарушава тези предвиждания и създава солидарност.

ПарЕкон осигурява доход и положение, които не пасват на културни йерархии. ПарЕкон се опитва да премахне културните йерархиите чрез овластителни и материални средства, които предоставя на тези на дъното на всички йерархии.

Хората в ПарЕкон няма и наистина не могат систематично икономически да експлоатират расизма и други културни несправедливости. Индивидите в ПарЕкон може да се опитат да направят това разбира се и те могат да имат ужасни поведения разбира се, но не съществува механизъм, по който расисти да придобият власт и богатство дори като индивиди, а още по-малко като членове на дадена общност.

Ако си чернокож или бял, латиноамериканец или италиански американец, евреин или мюсюлманин, презвитерианец или католик, южняк или северняк или какъвто и да си – независимо от културните йерархии, които могат да съществуват в по-широкото общество, то в ПарЕкон ти ще имаш балансиран работен комплекс и толкова доход и самоуправление върху твоята работа, както всеки друг. Просто няма по-ниска позиция.

Продължителен расизъм или дори продължителна репродукция на расизма или други културни несправедливости вероятно биха могли да проникнат в ПарЕкон в ролевите дефиниции на актьорите, но те не биха създали условия за предоставяне на икономическа власт или материално богатство, или икономически комфорт нечестно. По този начин чернокожите, латиносите, азиатците и т.н. в едни трансформирани САЩ могат да имат статистически различни характеристики в техните балансирани работни комплекси, но тези различия няма да нарушават баланса на тези комплекси. Подобни диспропорционално разпределени работни характеристики могат да имат в други случаи опетняваща функция, това е вярно, макар че някои биха си помислили, че ако това се случваше, самоуправленческата динамика на икономиката би се погрижила за тези несправедливости.

Наистина, някои биха си представили и дори биха очаквали, че в ПарЕкон членовете на малцинствата биха се срещали на помежду си на работните места в така наречените "съвети", за да си организират колективна охрана срещу расова или друга омаловажаваща динамика, която иначе би се появила, или да се борят срещу тези, които присъстват като остатък от миналото или като продукт на друга сфера от социалния живот. Това може би е най-доброто, което може да се иска от една икономика по отношение на възпрепятстване на продължаването или възникването на културни несправедливости.

Ами по отношение на ПарЕкон и желаните култури в желаното общество? Няма причина, поради която културните норми, установени в други части на обществото, да не могат да влияят на икономическия живот в ПарЕкон и ние можем да предвидим, предполагам, че те ще го правят. Ежедневните практики на хора от различни културни общности, които имат различни обичаи, религии, начини за празнуване и морални вярвания, несъмнено биха се различили не само по това кога работниците биха си взели отпуск поради празници например, но и във всекидневните им практики по време на работа или консумация като време за молитва или диспропорционално участие в задължения, които са културно забранени или културно предпочитани. Може да има цели индустрии или сектори от икономиката, които членове на общности биха избягвали като при Амишите в САЩ например.

В ПарЕкон ограниченията на подобно културно налагане в икономика ще бъдат, че специалните икономически нужди на културните общности ще трябва да са съвместими със самоуправляваните желания на хората извън тези общности, както и на тези в тях.

Една възможност например е, че в по-взискателните случаи може да е логично членовете на работното място да бъдат от една общност, така те биха могли лесно да имат споделени празници, работни графици и норми за различни дневни практики, които други биха намерили за невъзможни. Самоуправлението не изключва подобен аранжимент и може понякога да го направи идеален.

Или може да се направи по алтернативен начин – работните места да включват членове от много различни общности, както ще бъде в по-големи и понякога в по-малки потребителски единици. В подобен случай може да има взаимни минимални приспособявания – някои членове празнуват Коледа, а други Ханука или някои други празници и разписанията са съгласувани – или може би ще има по-разширени приспособявания, свързани с по-чести разлики в графиците или с други практики, засягащи какъв тип работа някои хора могат да поемат.

Идеята е, че пареконските работни места, потребителските единици и процесите на планиране са много гъвкава инфраструктура, чиито характеристики са проектирани да са безкласови, но чиито детайли могат да варират в безкрайни изменения, включително приспособяване към различни културни налагания поради практиките и вярванията на хората от общностите.

Накрая, как ПарЕкон се налага на културите? Дали нуждите и изискванията на роли на работници, потребители и хора, правещи планове в ПарЕкон поставя ограничения на това какви практики една култура може да издигне в своите вътрешни дейности?

Отговорът в известен смисъл е "да". Културните общности в общество с пареконска икономика не могат безпроблемно да въведат вътрешни норми и разпоредби, които призовават за материални облаги или повече власт за неколцина на гърба на много други.

Може да съществува култура, която да речем издига малък брой свещеници или астролози, или възрастни, или каквито и да е други и изисква всички останали членове да се подчиняват или да ги обливат с подаръци и т.н. Но вероятността подобна културна общност дълго да съществува в ПарЕкон е доста малка.

Причината е, че хората, участващи в тази общност, ще прекарват своето икономическо време в среда, която създава справедливост, солидарност и самоуправление, както и разнообразие и това ги учи да уважават, но не и да се подчиняват на други. Защо тогава те биха се подложили на несправедливи условия и изопачено вземане на решения в други сфери на живота?

Като приемем, че в доброто общество хората ще бъдат свободни да напуснат културни общности, е трудно да си представим ПарЕкон да израсне в общество, което забранява подобна лична свобода и тъй като хората ще имат едновременно икономически средства, образование и възможност да се самоуправляват, то ние бихме могли да предположим, че мнозина биха решили да упражнят свободата да напуснат общностите, които им отказват плодовете на техния труд или им отричат самоуправлението. Поне такива са моите очаквания.

Допълнение: Религията и левите

Преди да приключим тази част, бих искал да коментирам доста накратко отношенията между религията и ПарЕкон и между религията и доброто общество.

Добавянето на отношенията между религия и ПарЕкон не внася усложнения към това, което казахме по-горе относно връзките между (общо казано) култури и ПарЕкон. Каквито и религии да съществуват в пареконското общество, то техните членове разбира се ще бъдат третирани както всички други членове на останалите религии и културни общности. Те ще имат балансирани работни комплекси, ще се наслаждават на справедливо възнаграждение, ще взимат решения въз основа на самоуправление и т.н.

ПарЕкон няма да има икономически причини или средства да издига или да омаловажава хора на базата на принадлежност към културна общност, нито ще бъде лесно или дори възможно хора с враждебни културни намерения да ги упражняват. По същия начин, няма нищо в ПарЕкон което да се бори против зачитането на празници и практики на определени общности в по-широката рамка за постигане на икономическа кооперация. Но въпроса за религиите и доброто общество, в сравнение с въпроса за религиите в доброто общество и в ПарЕкон е по-комплексен.

Много от левите мислят, че тази комбинация е просто невъзможна. Те смятат, че религията е точно противоположно на справедливост, равенство и особено на самоуправление. Заради тези критики на религията, ПарЕкон няма да се намесва с добра религия в доброто общество, защото в доброто общество няма да има религии, добри или лоши.

Анти-религиозните аргументи първо се обръщат към миналото и откриват безкраен списък от религиозни нарушения на човешкото поведение—и никой не може да отрече тази тъжна история. Тогава критиките, в зависимост от това кои от тях отчитаме, могат или не да направят още една стъпка и да погледнат към различните писания, показващи различни изключително грозни предписания и изисквания. Критиките могат да продължат към осветяване на това как религията възпрепятства логиката и изкуството, нарушавайки не само свободните социални отношения, но също честността и достойнството. И накрая критиците ще затвърдят позицията си с аргумента, че веднъж щом някой инвестира изключителна власт в бог и изисква от себе си и останалите подчинение на тази власт, то това е малка и неумолима стъпка към противопоставянето на своя бог на другите богове и на противопоставянето на хората, вярващи в един бог на хора, вярващи в други и след това изместване от вярата в бог във вяра в представител на бог, и в края на краищата вяра във власти от всякакъв тип.

Този аргумент, трябва да се признае, не е слаб, нито по отношение на предсказателната си логика, нит о по отношение на историческата си обусловеност, но мисля също, че в крайна сметка е преувеличен, тъй като прехвърля от някои религии към всички, както и от авторитарни религии към духовност от всякакъв тип.

Аз съм склонен да мисля, че доброто общество ще има добра религия вместо никаква, точно както доброто общество ще има добра икономика вместо никаква, както и добра политическа форма вместо никаква и т.н.

Що се отнася до това каква форма биха имало подобни добри религии – мога да си представя, че те много ще варират, произлизащи от религиите, които познаваме днес, но и издигащи се оригинални и нови форми, но основно ще имат общото желание да установят морал и чувство за място във вселената, без обаче да нарушават морала и договорените роли на останалата част от едно справедливо общество.

Дори не мога да започна да говоря за това как ще изглежда, а и е извън пределите на тази част и тя със сигурност е област в която моите виждания не внимателно изчистени и тествани, но все пак бих искал да кажа още нещо за религията и левите.

Според мен движение в САЩ и без съмнение в много други страни по света, в което членовете имат презрително и дори враждебно отношение към религиите като цяло и още повече движение, което очерня тези, които са религиозни е просто губещо движение.

Дори ако някой не е убеден, че една добра религия в едно добро общество ще бъде позитивно нещо в живота на много хора и смята, че вместо това най-добрата позиция е да си агностик или да си силно критичен към религия от всякаква форма и дори ако човек не е достатъчно скромен да задържи тази визия и едновременно уважава различията на другите, то със сигурност сериозните леви би трябвало да могат да видят че всички неща, очернящи религията са пагубни за едно религиозно общество като това в САЩ. Каквото и виждане да имате, ако някой иска да помогне за изграждането на голямо движение на участието и самоуправлението, то той трябва да действа взаимно с други, които имат различни вярвания и да ги уважава. Алтернативата е да се затвори не само религията, но и голяма част от обществото, което я приема. Да се опитваш да бъдеш организатор в САЩ като изключиш тези, които са религиозно е все едно да бъдеш организатор във Франция и да се опитваш да изключиш тези, които говорят френски.

Във всеки случай, дори да нямаме пълна визия за бъдещата културна сфера на живота, изглежда че можем да завършим с доста добра увереност, че Икономиката на участието ще насърчи и ще спечели от такива нововъведения, вместо да ги забранява.

Превод: Марто

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop