ekofashizum-i-demokraciq

Проектът за изграждане на едно автономно и пестеливо общество се посреща с широко одобрение, макар привържениците му да са обединени около различни каузи: отрицателен икономически растеж, отказ от продуктивност, преквалифицирано и дори устойчиво развитие. Лозунгът на Зелените против продуктивността например съответства напълно на това, което "противниците на растежа", членове на Мрежата на противниците на растежа за постразвитие (ROCAD) [1], разбират под отрицателен икономически растеж. Същото съвпадение се наблюдава и с позицията на движението Attac, което в една от брошурите си пледира за преминаване към постепенно и разумно забавяне на материалния растеж, при конкретни социални условия, като първи етап към отрицателен растеж на всички опустошителни и грабителски форми на производство [2].

Преоценяване, преосмисляне, преструктуриране, прелокализиране, преразпределяне, намаляване, повторно използване, рециклиране осем са взаимозависимите цели, които могат да задействат добродетелния кръг. И наистина, споразумението по стойностите, наложени от необходимата "преоценка", обхваща не само привържениците на отрицателния растеж, защото някои от застъпниците на устойчивото или на алтернативното развитие правят сходни предложения. Препоръчваните още през 1975 г. от фондация "Даг Хамарскьолд" мерки за самоограничаване съвпадат с тези на поддръжниците на отрицателния растеж: да се ограничи консумацията на месо, да се постави горна граница на потреблението на петрол, сградите да се използват по-икономично, да се произвеждат стоки за по-трайна употреба, да се премахнат частните автомобили, и т.н. [3].

Никой не оспорва необходимостта от силно намаляване на показателя "екологичен отпечатък", а колкото до останалото, всеки е съгласен с написаното от Джон Стюърт Мил в средата на XIX в.: "Всяка човешка дейност, която не води до неразумно потребление на невъзстановими суровини или не разрушава необратимо околната среда, би могла да се развива безкрайно. В частност дейностите, които много хора смятат за най-желани и най-удовлетворителни образование, изкуство, религия, фундаментални изследвания, спорт и човешки отношения могат да достигнат до истински разцвет" [4].

Да отидем по-далеч. Кой е против защитата на планетата, опазването на околната среда, съхраняването на флората и фауната? Кой препоръчва климатични аномалии и разрушаване на озоновия слой? Във всеки случай, нито един политик на отговорен пост. Намират се дори директори на предприятия, висши ръководни кадри и икономически фактори, взимащи решения, благоприятно настроени към радикална смяна на ориентацията, за да се спаси човешкият род от екологичната и социалната криза.

Следователно е необходимо да се идентифицират по-точно противниците на една политическа програма за отрицателен икономически растеж, пречките за нейното прилагане, както и политическата форма на едно "екосъобразно" общество.

Кои са "враговете на народа"?

Да се определи лицето на противника е доста трудна задача, защото нито икономическите субекти, нито транснационалните компании, които реално държат властта, не са способни да я упражняват пряко. Както отбелязва Сюзън Стрейндж, някои от основните отговорности на държавата в условията на пазарна икономика (...) в днешно време не се поемат от никого [5]. От една страна, "Биг Брадър" е анонимен, а от друга зависимото положение на субектите повече от всякога е плод на собствената им воля, защото манипулативното въздействие на рекламата е много по-коварно от това на пропагандата... При тези условия как да се изправиш "политически" срещу мегамашината?

Крайната левица дава следния традиционен отговор: капиталистическата същност е в основата на всички пречки и на всички наши прояви на безсилие. Възможен ли е отрицателен икономически растеж, без да се излезе от капитализма [6]? За да дадем отговор на този въпрос, трябва да избегнем всякакъв догматизъм, ако искаме ясно да определим трудностите.

Немският Wuppertal Institute предложи доста игри от типа "всеки печели", в които участват природата и капиталът. Такъв е сценарият "Нега Ват" [7], който предлага четирикратно намаляване на консумираната енергия, задоволявайки същите потребности. Данъци, стандарти, бонуси, стимули, находчиво субсидиране биха могли да направят примамливо добродетелното поведение и така да се избегнат значителни разхищения. В Германия например успешно са изпробвани системи за заплащане на сградите, обвързани не толкова с разходите за построяването им, колкото с енергийната им ефективност. Голяма група стоки (копирни машини, хладилници, автомобили и др.) биха могли да се наемат, вместо да се купуват, което ще прекрати непрестанната производствена надпревара и ще създаде условия за постоянно рециклиране. Дали това би довело и до избягване на "ефекта на отскока", т.е. увеличаването в крайна сметка на потреблението на суровини? Едва ли.

Екосъобразният капитализъм е възможен на теория, но е нереалистичен на практика. Той наистина би довел до силни регулиращи механизми, най-малкото за да наложи намаляване на екологичния отпечатък. Зависимата от гигантските транснационални фирми всеобща система на пазарна икономика няма спонтанно да се насочи към "добродетелния" път на "екокапитализма". Анонимните и функционални машини за дивиденти няма да се откажат от вредителската си дейност без принудителни мерки. Дори да са привърженици на саморегулирането, техните ръководители не разполагат със средствата да го наложат на "самотните ездачи", т.е. на огромното мнозинство, обсебено от мисълта за бързи и максимални печалби от акциите си. Ако някаква институция има подобни регулиращи правомощия (държава, народ, синдикат, неправителствена организация, ООН, и т.н.), тя ще държи цялата власт и ще може да предефинира правилата на социалната игра. С други думи, тя би "преинституирала" обществото.

Би могла да се обмисли възможността за ограничаване на властта от самата власт, както по времето на регулациите на КейнсФорд и на социалдемократите. Класовата борба изглежда (временно?) неактуална. Проблемът е, че капиталът излезе победител, прибра на практика всички залози, докато ние наблюдавахме безпомощно, дори безразлично, последните дни на западната работническа класа. Свидетели сме на триумфа на "всеобщата маркетизация" на света. Всеобхватният капитализъм не може да не унищожи планетата, както унищожава обществото, тъй като въображаемите основи на пазарното общество се опират на свръхизобилието и необузданото господство.

Така че обществото на икономическия отрицателен растеж не може да се мисли без излизане от капитализма. Но тази удобна формула показва историческо развитие, което е всичко друго, освен просто... Ликвидирането на капиталистите, забраната на частната собственост върху средствата за производство, премахването на наемния труд или на парите биха запратили обществото в хаос с цената на масов тероризъм, който обаче няма да успее да унищожи пазарните представи. Да се избяга от развитието, икономиката и растежа не означава отказ от всички социални институции, които икономиката си е присвоила (пари, пазари и дори наемен труд), а "вграждането" им в друга логика.

Какво да се прави? Реформа или революция?

Някои прости, наглед дори безобидни мерки са в състояние да задействат добродетелните кръгове на отрицателния икономически растеж [8]. Една преходна реформаторска програма от няколко точки би позволила да се извлекат "разумни" поуки от поставената диагноза.

Например:

  • Да се върнем към показател "екологичен отпечатък", равен или по-малък от една планета, т.е. към материално производство, равно на това от 19601970 г.;
  • интернализация на транспортните разходи;
  • прелокализиране на дейностите;
  • възстановяване на селското земеделие;
  • стимулиране на "производството" на колективни блага;
  • четирикратно намаляване на преразхода на енергия;
  • предприемане на сериозни санкции срещу разходите за реклами;
  • въвеждане на мораториум върху технологичните иновации, извършване на сериозна равносметка и преориентиране на научнотехническите изследвания в зависимост от новите насоки.

Поставената в центъра на тази програма интернализация на "външната неикономичност" (щети, породени от дейността на субект, който прехвърля върху обществото разходите за тази дейност), съобразена с ортодоксалната теория на икономиката, би позволила постепенно да се премине към общество на икономически отрицателен растеж. Всички екологични и социални последици би трябвало да са за сметка на предприятията, които са ги причинили. Да си представим въздействието на интернализацията на разходите за транспорт, образование, безопасност, безработица и т.н. върху начина на функциониране на нашите общества! Тези "реформаторски" мерки, чийто принцип е формулиран още в началото на ХХ в. от либералния икономист Артър Пигу, биха довели до истинска революция.

Защото предприятията, подчинени на капиталистическата логика, ще бъдат доста обезкуражени. Знае се, че никоя застрахователна компания вече не се съгласява да покрива ядрени и климатични рискове или такива, свързани с ГМО. Можем да си представим до какво парализиране би довело задължението да се покрива санитарният, социалният (безработицата), естетическият риск. На първо време, поради "нерентабилността" на много дейности, системата ще блокира. Но нали това е допълнително доказателство за необходимостта да се излезе от положението, както и възможен преход към алтернативно общество?

Програмата за политика на икономически отрицателен растеж е парадоксална, защото перспективата за прилагане на реалистични и разумни предложения има слаби шансове да бъде приета и още по-слаби да успее, без тотална подривна дейност, минаваща през осъществяването на една утопия тази на изграждане на алтернативно общество. Такова общество изисква безброй конкретни мерки, нещо, което Маркс е отказал да направи кухнята в кръчмите на бъдещето. Например необходимостта от ликвидиране на гигантските компании. Веднага изникват безчет въпроси: до какви размери трябва да се свият тези гиганти? Въз основа на какви показатели оборот, брой на работниците трябва да стане това? Как техническите макросистеми да се усвоят от звена с малки размери? Трябва ли веднага да се изключат някои видове дейности или някои методи [9]?

Във всички случаи ще възникнат многобройни и деликатни проблеми на прехода. Една мащабна програма за конверсия например би могла да превърне автомобилните заводи във фабрики, които да произвеждат машини за енергийна конверсия [10]. Благодарение на подобна програма много немски жилищни сгради от потребители са се превърнали в чисти производители на електроенергия. Накратко, липсват не решения, а условия за приемането им.

Глобална диктатура или местна демокрация?

Растежът е необходим на консумативните общества, защото без перспективата на масовото потребление неравенствата биха били непоносими (те вече са започнали да стават такива в резултат на кризата в икономиката на растежа). Тенденцията към изравняване на условията е въображаемата основа на съвременните общества. Неравенствата се приемат само временно, защото достъпът до блага, до вчера приоритет само на привилегированите, днес става масов, а това, което днес е лукс, утре ще бъде достъпно за всички.

Ето защо не са малко тези, които се съмняват в способността на т.нар. демократични общества да предприемат наложителните мерки и виждат изход от трудностите само в някаква авторитарна екокрация: екофашизъм или екототалитаризъм. Някои мислители от най-висшите сфери на империята обмислят подобни решения, за да спасят системата [11]. Изправени пред угрозата за жизненото им равнище, масите от Севера като че ли са склонни да се оставят в ръцете на демагозите, които обещават да го запазят в замяна на тяхната свобода с цената на задълбочаване на неравенствата на планетата и в крайна сметка с ликвидиране на значителна част от човешкия род [12]. Облогът при отрицателния икономически растеж е съвсем друг: привлекателността на хубавата утопия и тежестите на принудителната промяна могат да доведат до "деколонизация на колективното въображение" и да породят добродетелни поведения в полза на едно разумно решение местна екологична демокрация.

Съживяването на местното начало е наистина възможен път към спокоен отрицателен икономически растеж, много по-сигурен от някаква проблематична универсална демокрация. Мечтата на едно обединено човечество, като условие за хармонично функциониране на планетата, напуска колекцията от фалшиви добри идеи, които носи обикновеният западен етноцентризъм. Разнообразието на културите е несъмнено условие за мирна социална търговия [13].

Вероятно демокрацията може да съществува само ако полисът е с малки размери и силно привързан към собствените си ценности [14]. Според Такис Фотопулос генерализираната демокрация предполага конфедерация на демоси, т.е. малки хомогенни единици с около 30 000 жители [15]. Според него при такова население е възможно повечето основни потребности да се задоволяват от местни източници. Вероятно ще се наложи много от съвременните гигантски градове да се раздробят на няколко демоса [16]. Ще се сформират малки "квартални републики", докато се осъществи новото териториално устройство, за което мечтае Алберто Маняги. Той предполага сложна и дълга фаза (петдесетсто години) на оздравяване, през която няма да се създават нови обработваеми зони, няма да се изграждат нови комуникационни пътища чрез усвояване на пустеещи земи и блата, а наистина ще се оздравят и реконструират екологичните и териториалните системи, разрушени и заразени от човешкото присъствие, и така ще се създаде нова география [17].

Утопия, ще кажете? Така е. Но местната утопия е може би по-реалистична, отколкото се смята, защото от това, което гражданите конкретно са преживели, произтичат очакванията и възможностите. Да се явиш на местните избори, твърди Такис Фотопулос, дава възможност да започнеш да променяш обществото отдолу нагоре, което е единствената демократична стратегия за разлика от държавническите методи (които искат да променят обществото отгоре надолу, като заграбват държавната власт) и от т.нар. подходи на "гражданското общество" (които изобщо нямат за цел да променят системата) [18].

В една "множествена" представа отношенията между различните полиси в планетарното село биха могли да бъдат решени чрез "демокрация на културите". Тук би ставало дума съвсем не за някакво световно правителство, а за минимален арбитражен орган между суверенни политики с най-различен статут. Алтернативата, която се стремя да предложа (на световното правителство), отбелязва Раймон Паникар, е биорегионът, т.е. естествените райони, в които стадата, растенията, животните, водите и хората образуват уникално и хармонично цяло. (...) Ще трябва да се стигне до някакъв мит, който да направи възможна универсалната република, без участието на правителство, без контрол, без световна полиция. Това изисква друг вид взаимоотношения между биорегионите [19].

Както и да е, създаването на "демократични" местни инициативи е по-"реалистично" от това на световна демокрация. Ако е изключено директно да се свали господството на капитала и на икономическите сили, остава възможността да се действа дисидентски. Такава е стратегията на сапатистите и на субкоманданте Маркос. Повторното завладяване или изобретяване на commons (комунални, общи блага, пространство на общността) и организацията на автономията в биорегиона на Чиапас са възможна илюстрация, макар и в различен контекст, на дисидентския местен подход [20]

Бележки:

[1] www.apresdeveloppement.org.
[2] Attac, Le Developpement atil un avenir ?, Mille et une nuits, Paris, 2004, p. 205206.
[3] Camille Madelain, "Brouillons pour l’avenir: contributions au debat sur les alternatives", Les nouveaux Cahiers de l’IUED, n° 14, PUF, ParisGenиve 2003. p. 215).
[4] John Stuart Mill, Principes d’economie politique [Основи на политическата икономия], Dalloz, Paris, 1953, p. 297.
[5] Susan Strange, Chi governa l’economia mondiale ? Crisi dello stato e dispersione del potere, Il Mulino, coll. " Incontri ", Bolognа, 1998.
[6] Дискусия по тази тема бе проведена в: La Decroissance, Lyon, n° 4, septembre 2004.
[7] Предложение, направено от сдружението Nega Watt, в което членуват около двайсет експерти и практически участници в контролираното търсене на енергия и в развитието на възстановими източници на енергия. Вж.www.negawatt.org/index.htm
[8] Без това да пречи да се вземат други здравословни за обществото мерки, като облагането на финансовите операции, или налагане на максимален доход.
[9] Иван Илич смята, че някои оръдия на труда са дружелюбни, а други не, и никога няма да бъдат такива: вж. Ivan Illich, La Convivialite [Дружелюбието], Seuil, Paris, 1973, с. 51.
[10] Вж. Maurizio Pallante, Un futuro senza luce ?, Editori Riuniti, Roma 2004.
[11] Това се обсъжда съвсем сериозно от едно полутайно сдружение на елита на планетата, групата от Билдерберг.
[12] Вж. William Stanton, The Rapid growth of Human Population 17502000, Histories, Consequences, Issues, Nation by Nation, MultiScience Publishing, Brentwood, 2003.
[13] Вж. последната глава на Justice sans limites, Fayard, 2003.
[14] Takis Fotopoulos, Vers une democratie generale. Une democratie directe, economique, ecologique et sociale (Към всеобща демокрация. Пряка, икономическа, екологическа и социална демокрация), Seuil, 2001, p. 115.
[15] В древна Гърция естественото политическо пространство е градът, който включва отделни квартали и махали.
[16] Пак там., с. 215.
[17] Alberto Magnaghi, Le projet local, Mardaga, Bruxelles, 2003, p. 38.
[18] Takis Fotopoulos, цит. съч., с. 241.
[19] Raimon Pannikar, Politica e interculturalita, L’Altrapagina, Citta di Castello, 1995, p. 2223.
[20] Поне такъв анализ прави Густаво Естева в Celebration of Zapatismo, Multiversity and Citizens International, Penang, 2004.

Източник: http://bg.mondediplo.com/article94.html

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop