Кой ще построи Ноевия ковчег? (Майк Дейвис)

Следващите редове доста напомнят на прословутата сцена в кралския двор в "Дамата от Шанхай" (1947 г.)[1] на Орсън Уелс. В мрачната алегория за добродетелите на пролетариата, прегърнати от упадъчната управляваща класа Уелс играе моряк с леви убеждения на име Майкъл О’Хара, който се търкулва в сеното с фаталната жена Рита Хейуърт, след което бива набеден за убиец. Съпругът на Рита, Артър Банистър, най-прочутият криминален адвокат в Америка – изигран от Евърет Слоун, – убеждава О'Хара да го назначи за свой защитник, за да подсигури присъда и екзекуция на своя съперник. В решаващия момент на процеса, заклеймен от прокурора като "поредния от прочутите номера на Банистър“, адвокатът Банистър призовава опечаления съпруг Банистър на свидетелската скамейка и за забава на заседателите разпитва сам себе си в канонада от бързи, шизоидни реплики. Това есе е структурирано в духа на "Дамата от Шанхай“ – като дебат със самия себе си, умствен турнир между аналитичното отчаяние и утопичната възможност, който е субективно – а вероятно и обективно – неразрешим.

В първия раздел, "Песимизмът на интелекта“, привеждам аргументи защо вярвам, че вече сме загубили първата епохална фаза от битката срещу глобалното затопляне. По самодоволните, но за съжаление точни думи на един от главните му опоненти протоколът от Киото не постигна нищо "значимо“ за промяната в климата. Емисиите на въглероден двуокис в световен мащаб се покачиха със същия процент, с който се очакваше да паднат след приемането му[2]. Твърде малко вероятно е количеството парникови газове да бъде стабилизирано под всеизвестната "червена линия“ от 450 частици на милион към 2020 г. Ако това не се случи, и най-отчаяните усилия на поколението на децата ни няма да са достатъчни, за да предотвратят радикалното преобразуване на екосистемите, водните ресурси и земеделските системи. Още повече, в един по-топъл свят социално-икономическото неравенство ще добие и метеорологично измерение, като богатите страни от северното полукълбо, чиито емисии на въглерод са виновни за нарушеното климатично равновесие на холоцена, няма да са особено заинтересовани да споделят ресурсите си за адаптация с бедните държави от субтропиците – най-уязвимите от сушата и наводненията.

Във втората част на есето, "Оптимизмът на въображението“, ще опровергая сам себе си. Ще разгледам парадокса, че най-съществената причина за глобалното затопляне – човешката урбанизация – съдържа в себе си и потенциално разрешение на проблема за оцеляването на човечеството в края на 21-и век. Разбира се, оставени на произвола на мрачните политически тенденции на настоящето бедните градове почти със сигурност ще се превърнат в ковчези на надеждата; което може единствено да ни даде още по-голямо основание да приемем позицията на Ной. Предвид че повечето гигантски дървета в историята вече са отсечени, отчаяното човечество ще трябва да изгради новия ковчег от наличните материали – в отцепническите общности, пиратските технологии, контрабандните медии, революционно настроената наука и забравените утопии.

I. Песимизмът на интелекта

Старият ни свят, който сме населявали в последните 12 000 години, изчезна, въпреки че научният му некролог все още не е отпечатан в нито един вестник. Решението е на Стратиграфската комисия на Геоложкото дружество в Лондон. Дружеството е основано през 1807 г. и е най-старата общност на учени, изследващи Земята. Стратиграфската комисия играе ролята на колегия от авторитети по въпросите за геологичните времеви измерения. Стратиграфите правят разрез на историята на Земята, както е запазена в седиментните слоеве, и я разделят на еони, ери, периоди и епохи, белязани от "златните точки“ на масово изчезване, поява на видове или резки промени в химичния състав на атмосферата. Периодизацията в геологията – както и в биологията и в историята – е сложно, противоречиво занимание; най-горчивата вражда в британската наука от 19-и век – и до днес наричана "Голямото девонско противоречие“ – избухнала заради съперничещи си интерпретации на непретенциозната уелска сива глина и на английския стар червен пясъчник. В резултат на това науката за Земята задава необичайно непреклонни стандарти за признаването на каквото и да било ново геологическо деление. Въпреки че идеята за епохата на "антропоцена“ – определена от формирането на градско-индустриалното общество като геологическа сила – отдавна циркулира в литературата, стратиграфите така и не са признали основанията ѝ.

Поне що се отнася до Лондонското дружество тази позиция вече е преосмислена. На въпроса "В момента в антропоцена ли живеем?“ двадесет и единият членове на Комисията отговарят единодушно с "Да“. В доклада си за 2008 г. те привеждат необорими доказателства в подкрепа на хипотезата, че епохата на холоцена – междуледниковият период на необичайно стабилен климат, позволил бързото развитие на земеделието и градския тип цивилизация – е приключила и че Земята вече е навлязла в "стратиграфски промеждутък без близки сходства“ в последните няколко милиона години[3]. Освен натрупването на парникови газове стратиграфите посочват и преобразуването на ландшафта вследствие дейностите на човека, което "в момента превишава [годишното] естествено натрупване на седименти в сериозни величини“, зловещото повишаване на киселинността на океаните и безмилостното унищожаване на живота.

Тази нова епоха, обясняват те, се определя както от тенденцията на затопляне – чийто най-близък аналог може би е катастрофата, известна като Палеоценско-еоценският термален максимум отпреди 56 милиона години, – така и от радикалната нестабилност, която се очаква да характеризира околната среда в бъдещето. Те предупреждават с мрачна прозаичност:

"Съчетанието от изчезващи видове, световни миграции на видове и широкомащабната замяна на естествената растителност със земеделски монокултури води до оформянето на отчетлив съвременен биостратиграфски сигнал. Тези ефекти са постоянни, тъй като бъдещата еволюция ще се случва на базата на оцеляващите (и често пъти преместени вследствие на антропогенни фактори) суровини.“[4]

С други думи, самата еволюция е принудена да поеме в нова посока.

Спонтанна декарбонизация?

Признаването на антропоцена от страна на Комисията съвпадна с нарастващото научно противоречие относно Четвъртия оценъчен доклад, издаден от Междуправителствения експертен съвет по климатичните промени (МЕСКП). Разбира се, задачата на МЕСКП е да оцени възможния мащаб на промените в климата и да установи подобаващите цели за намаляването на емисиите. Решаващите основни принципи включват оценка на "климатичната чувствителност“ към увеличеното натрупване на парникови газове, както и социално-икономически картини, които очертават различните бъдещи тенденции в използването на енергията и оттам – в емисиите. Внушителен брой уважавани учени обаче, в това число и ключови участници от работните групи на самия МЕСКП, напоследък изразяват недоволство от или несъгласие с методологията в четирите тома на Четвъртия доклад, която – твърдят те – е неоправдано оптимистична в своите геофизични и социологически заключения.[5]

Най-коментираният противник на Четвъртия доклад е Джеймс Хансес от института "Годард“ към НАСА. Предвестникът на глобалното затопляне първи предупреди Конгреса за опасността от парниковите газове в прочутото си изказване от 1988 г., но се върна във Вашингтон с тревожната вест, че МЕСКП – заради неуспеха си в измерването на жизненоважни данни за системите на Земята – е отпуснал прекалено голям аванс за бъдещите емисии на въглерод. В противовес на червената линия от 450 частици въглероден двуокис на милион, предложена от МЕСКП, изследователският му екип открил убедителни палеоклиматични доказателства, че безопасният праг е едва 350 ч./млн., а дори по-малко. "Потресаващото заключение“ от тази преоценка на климатичната чувствителност – казва той – е, че "често споменаваната цел за задържане на глобалното затопляне под два градуса по Целзий гарантира не спасение, а световна катастрофа“[6]. Действително, при положение, че настоящите стойности са около 385 ч./млн., може би вече сме прехвърлили злокобната "превратна точка“. Хансен мобилизира отчаяна армия от учени и еколози-ативисти, за да спаси света с помощта на авариен въглероден данък, с който до 2015 г. концентрацията на парникови газове би спаднала до стойностите си отпреди 2000 г.

Нямам научна квалификация, за да се произнеса относно протестите на Хансен или относно настройките на термостата на планетата, но все пак като човек, занимавал се със социология или поне следил редовно макротенденциите, ще си позволя да се включа по-смело в дебата относно другия пораждащ противоречие основополагащ камък на Четвъртия доклад: социално-икономическите му проекции и свойството им на "политическа неосъзнатост", да речем. Настоящите прогнози бяха възприети от МЕСКП през 2000 г., за да създадат модели на бъдещите световни емисии на базата на различни "сюжети“ на демографския прираст, както и на развитието на технологиите и икономиката. Основните прогнози на Съвета – от семейството на А1, B2 и така нататък – са добре познати на политиците и на активистите, борещи се срещу парниковите газове, но малцина извън научната общност всъщност са чели редовете с малки букви, в частност героичната самоувереност на МЕСКП, че подобрената енергийна ефективност ще се превърне в "автоматичен" вторичен белег на бъдещия икономически ръст. И действително всички прогнози, дори и вариантите, предвиждащи "бизнесът да продължи обичайното си развитие", допускат, че почти 60% от бъдещите намаления на въглерода ще се реализират независимо от експлицитните мерки за намаляване на парниковите газове.[7]

На практика МЕСКП залага бъдещето на цялата планета на стимулирана от пазара еволюция, която се движи към след-въглеродна световна икономика: преход, който изисква не само международни ограничения на емисиите и търговията с въглерод, а и доброволно приемане от страна на корпорациите на технологии, които не съществуват дори в прототипен вариант – например улавянето на въглерод, чисти въглища, водородни и други напредничави двигатели, както и целулозни горива. Както критиците са отбелязали отдавна, в много от тези прогнози приложението на системи за осигуряване на енергия без отделяне на въглерод "надхвърля размерите на световната енергийна система през 1990 г.“[8]

Проектираните споразумения и пазари на въглерод от типа на Киото са почти пълен аналог на икономическата стимулация на Кейнс и целят да компенсират разминаването между спонтанната декарбонизация и емисионните цели, нужни за всяка от прогнозите. Въпреки че МЕСКП не го заявява открито, целите за намаляване, които поставя, са основани на допускането, че допълнителните приходи от по-високите цени на твърдите горива за следващото поколение ще се вложат ефективно в технологии за възобновяема енергия, а няма да бъдат пропилявани за високи по два километра небостъргачи, ненужна собственост и разплащания в голям мащаб с акционери. Общо взето Международната агенция по енергията пресмята, че намаляването наполовина на изхвърляните парникови газове до 2050 г. ще струва около 45 милиарда долара.[9] Но без сериозен коефициент на "автоматичен" прогрес в енергийната ефективност мостът никога няма да бъде завършен и целите на МЕСКП ще останат непостижими; в най-лошия случай: праволинейната екстраполация на настоящото потребление на енергия, емисиите на въглерод биха могли спокойно да се утроят до средата на века.

Критиците цитират зловещата въглеродна статистика за последното (пропиляно) десетилетие в демонстрация на това, че основополагащите заключения на МЕСКП за пазара и технологиите са почти единствено изблици на обнадежденост. Въпреки прехваленото решение на ЕС да възприеме системата cap and trade, емисиите на въглерод в Европа продължават да се покачват, в някои сектори драстично. Също така, в последните години има оскъдни свидетелства за автоматичен прогрес в енергийната ефективност – sine qua non за прогнозите на МЕСКП. До голяма степен ефективността на новите технологии, за която те говорят, всъщност е резултат от закриването на тежки индустрии в САЩ, Европа и бившия съветски блок. Пренасянето на енергоемкото производство в Източна Азия придава приемлив вид на въглеродния баланс на някои от държавите от ОИСР, но деиндустриализацията не трябва да се бърка със спонтанната декарбонизация. Голяма част от изследователите са на мнение, че от 2000 г. насам енергийната интензивност всъщност се е покачила; с други думи, емисиите на въглероден двуокис в световен мащаб са вървели редом, ако не и по-бързо от енергийното потребление.[10]


Завръщането на цар Въглища

Освен всичко това въглеродният бюджет на МЕСКП вече е нарушен. Според проекта Глобален въглерод (Global Carbon Project), който следи показателите, емисиите се покачват по-бързо от предвиденото дори и в най-мрачните прогнози на МЕСКП. За периода 2000-2007 г. въглеродният двуокис се е покачвал с 3.5% годишно, докато МЕСКП предвижда 2.7% (покачването в 90-те години на 20-и век е с 0.9%).[11] Това означава, че вече сме надхвърлили прогнозите на МЕСКП, като до голяма степен виновник за непредвиденото увеличение на емисиите на парникови газове са въглищата. В последното десетилетие добивът на въглища преживява значителен ренесанс и кошмарите от 19-и век се завръщат, за да ни тормозят и през 21-ви. В Китай 5 милиона миньори се трепят в опасни условия, за да извличат проклетия минерал, който – според някои – позволява на Пекин да отваря по една нова ТЕЦ всяка седмица. Потреблението на въглища е във възход и в Европа, където в следващите няколко години се планира отварянето на 50 нови ТЕЦ[12], и в Северна Америка, където се планират 200. Количествата въглерод, които ще бълва гигантската централа, която се строи в Западна Вирджиния, са еквивалентни на изгорелите газове от един милион автомобила.

Във внушителното си изследване "Бъдещето на въглищата" инженерите от Масачузетския технологичен институт заключават, че всяка реалистична прогноза включва покачване на потреблението, дори и при въвеждането на високи данъци върху въглерода. При това инвестициите в технологиите за улавяне и секвестиране на въглерода са "напълно неадекватни"; дори и да допуснем, че те имат практическа стойност, улавянето и секвестирането на въглерод не би могло да бъде реалистична алтернатива преди 2030 г., ако не и по-късно. В САЩ законодателството за "зелената енергия" е постигнало само появата на "изопачена стимулация" за изграждането на нови ТЕЦ с "надеждата, че емисиите от тях биха могли да бъдат включени в гранта за допустими безплатни емисии на въглероден двуокис като част от бъдещите правила за въглеродните емисии."[13] В същото време консорциум от производители на въглища, индустрии-потребители на въглища и железници, движени с въглища – които наричат себе си "Американска коалиция за чисто електричество от въглища" – похарчи 40 милиона долара на изборите през 2008 г., за да бъде сигурен, че и двамата кандидат-президенти пеят една и съща песен за предимствата на най-мръсното, но и най-евтино гориво.

Именно поради популярността на въглищата – твърдо гориво с доказани запаси за двеста години напред – съдържанието на въглерод на единица енергия може всъщност да се увеличи.[14] Преди колапса на американската икономика Енергийният департамент на САЩ проектираше увеличение на енергийното производство с поне 20% в следващото поколение. В глобален план се предвижда общата консумация на твърди горива да се покачи с 55%, като международният износ на нефт ще удвои обема си. Програмата за развитие на ООН, която поръча свое собствено проучване на целите за възобновяема енергия, предупреждава, че за постигането им ще е нужно 50%-ово намаление в емисиите на парникови газове на световно равнище до 2050 г. спрямо нивата от 1990 г., за да остане човечеството под червената зона на необратимото затопляне.[15] При все това Международната агенция по енергията предсказва, че по всяка вероятност тези емисии всъщност ще се увеличат в следващите петдесет години с близо 100% – достатъчно парникови газове, че да ни изстрелят през няколко точки на необратимост напред. МАЕ прогнозира също, че възобновяемата енергия, с изключение на водната такава, ще осигурява едва 4% от произвежданата през 2030 г. електроенергия – от 1% в днешно време.[16]

Зелена рецесия?

Настоящата световна рецесия – непоследователно явление от типа, пренебрегван в прогнозите на МЕСКП – може и да осигури временна отсрочка, особено ако понижените цени на нефта забавят отварянето на кутията на Пандора – новите мега въглеродни резервоари от типа на нефтените пясъци и шисти. Икономическият спад обаче надали ще забави унищожението на амазонската тропическа гора, тъй като бразилските земеделци – логично – ще се стремят да защитят брутния си приход с разширяване на продукцията. И предвид, че търсенето на електричество е по-нееластично от употребата на автомобили, делът на въглищата в емисиите на въглерод ще продължи да се покачва. Всъщност в САЩ производството на въглища е една от малкото цивилни индустрии, които в момента продължават да наемат работна ръка, вместо да съкращават служители. И още по-важно: понижението в цените на твърдите горива и стегнатия кредитен пазар подкопават стимулите за предприемачите да развиват крупните като инвестиция алтернативи с вятър и слънце. На Уол Стрийт акциите на екологичната енергия падат по-бързо от пазара като цяло и инвестиционният капитал практически се е стопил, което поставя някои от най-известните проекти за чиста енергия, например Тесла Моторс и Клиър Скайс Солар, в опасност от внезапна смърт в зародиш. Предлаганите от Обама данъчни кредити надали ще успеят да сложат край на тази зелена депресия. По думите на един мениджър на търговски капитал пред "Ню Йорк Таймс", "цената на природния газ от 6 долара прави вятъра спорна идея, а слънчевата енергия неизразимо скъпа."[17]

Ето как икономическата криза осигурява убедителен претекст за младоженеца за пореден път да изостави булката пред олтара: сериозните компании не спазват обществените си ангажименти за възобновяема енергия. В САЩ тексаският милиардер Ти Бон Пикенс оряза плана си да изгради най-голямата в света вятърна плантация, а "Роял Дъч Шел" изостави плана за инвестиране в Лондон Арей. Правителствата и управляващите партии са също толкова жадни да си спестят въглеродния дълг. Канадската консервативна партия, подкрепяна от "Уестърн ойл" и от интересите на въглищната индустрия, отхвърли плана "Зелена промяна" на либералите, основан на националния данък върху въглерода от 2007 г. точно както Вашингтон изостави основната си инициатива за технологии за улавяне на въглерода.

От уж по-зелената страна на Атлантическия океан режимът на Берлускони – който е в процес на прехвърляне на италианската енергийна мрежа от нефт на въглища – отхвърли целта на ЕС за намаляване на емисиите с 20% до 2020 г. като "недопустима жертва"; а немското правителство, по думите на "Файненшъл таймс", "нанесе сериозен удар върху предложението компаниите да бъдат принудени да плащат за въглеродния двуокис, който излъчват" като подкрепи почти пълно опрощаване за индустрията. "Кризата променя приоритетите ни", обясни простоватия външен министър на Германия.[18] В момента цари огромен песимизъм. Дори и директорът на Рамковата конвенция за промените в климата на ООН Иво де Бор признава, че докато кризата не приключи, "и най-разумните правителства няма да са склонни да въвеждат нови разходи [за промишлеността] под формата на ограничения за емисиите на въглерод." И така, дори и нечия невидима ръка или склонни към промяна ръководители да успеят да запалят отново двигателите на икономическия ръст, те надали ще успеят да свалят показанията на световния термостат навреме, за да предотвратят необратимата промяна в климата. Също така, не бива да се надяваме Г7 или Г20 да проявят желание да почистят бъркотията, сътворена от самите тях.[19]

Екологични неравенства

Дипломацията по въпросите за климата, основана на шаблона Киото-Копенхаген, допуска, че веднъж щом основните играчи приемат единозначните резултати от докладите на МЕСКП, те ще признаят и неопровержимия общ интерес за овладяването на ефекта от парниковите газове. Глобалното затопляне обаче не е романът "Война на световете" на Хърбърт Уелс, в който марсианските нашественици унищожават човечеството демократично, без оглед на класа или етнос. Напротив, промяната в климата ще доведе до драстично разнородни въздействия в различните региони и социални класи, като най-големи ще са щетите за бедните държави с най-малко ресурси за осезаема адаптация. Географското разделение между източника на емисията и последиците за околната среда подкопава проактивната солидарност. Както се подчертава в програмата за развитие на ООН, глобалното затопляне е преди всичко заплаха за бедните и бъдните, "двата фактора с малък или никакъв политически глас".[20] Ето защо координираните глобални действия в тяхно име предполага или революционното им добиване на власт – което не се включва в прогнозите на МЕСКП, – или преобразуването на собствените интереси на богатите държави и класи в просветена солидарност, за каквато почти няма исторически прецеденти.

От гледната точка на разума вторият сюжет изглежда реалистичен единствено ако може да се демонстрира, че привилегированите групи не притежават преференциален вариант за "изход", че интернационалистическото обществено мнение определя политическите решения в ключовите държави и че смекчаването на парниковите газове може да бъде постигнато без сериозни жертви за жизнения стандарт в северното полукълбо – нито едно от които не е вероятно. Освен това изобилстват изявени апологети от типа на йейлските икономисти Уилям Нордхаус и Робърт Менделсон, които разпалено обясняват, че е далеч по-разумно стягането на режима да се забави, докато по-бедните страни не забогатеят и оттам – не станат по-способни сами да се справят с щетите. С други думи, вместо да подбужда към героична иновация и международно сътрудничество, увеличаващият се екологичен и социално-икономически смут може просто да доведе елитните общества до по-ожесточени напъни да се изолират от останалата част на човечеството. Намаляването на емисиите в световен мащаб в този неразвит, но не и невъзможен сценарий ще бъде мълчаливо изоставено – както в известна степен вече се е случило – в полза на ускорени инвестиции в подборната адаптация за пасажерите в първа класа на Земята. Целта ще бъде създаването на оградени зелени оазиси на вечно охолство на една иначе изнемогваща планета.

Разбира се, споразуменията, въглеродните кредити, борбата с глада, хуманитарните акробатики, а вероятно и пълното прехвърляне на някои европейски градове и малки държави към алтернативни източници на енергия: всичко това все пак ще се случи. Адаптацията към промените в климата в световен мащаб обаче предполага инвестиции на милиарди долари в градските и междуградските инфраструктури на бедните и среднозаможните държави, както и осигуряването на миграцията на десетки милиони хора от Африка и Азия, и по необходимост ще наложи революция от почти митологични измерения за преразпределението на доходите и властта. В същото време човечеството неизменно се движи към съдбовна среща около 2030 г., а дори и по-рано, когато сборът от въздействия от климатичните промени, върховото потребление на нефт и вода, както и допълнителните 1.5 милиарда жители на планетата ще доведат до негативен кумулативен ефект, който вероятно надхвърля въображението ни.

Основният въпрос е дали богатите държави изобщо ще успеят да мобилизират политическата воля и икономическия ресурс, нужни за постигането на целите на МЕСКП, или за спомагането на по-бедните държави в превъзмогването на неизбежния, вече "признат" коефициент на глобалното затопляне. И по-важно: дали електоратите на богатите страни ще изоставят настоящото си тесногръдие и опасаните си със стени граници, за да приемат бежанци от очакваните епицентрове на суша и опустяване – Северна Африка, Мексико, Етиопия и Пакистан? Дали американците – най-стиснатият народ, когато задграничната помощ се измерва на глава на населението – ще изявят желание да си наложат данък за преселването на милионите хора, които вероятно ще бъдат застигнати от наводнения в гъсто населените делтови райони от типа на Бангладеш? И дали северноамериканското земеделие, сектор, който вероятно ще се облагодетелства от глобалното затопляне, доброволно ще приеме като най-висок свой приоритет не трупането на печалба като продавач, а осигуряването на храна за населението на целия свят?

Пазарно ориентираните оптимисти разбира се ще посочат демонстрационните модели на програми за компенсация на въглерода от типа на Механизма за чисто развитие, който – според тях – гарантира зелените инвестиции в Третия свят. Въздействието на механизма обаче засега може да бъде пренебрегнато; той финансира повторно залесяване в малки мащаби и пречистването на промишлените емисии, а не фундаменталното инвестиране в домашната и градската употреба на твърди горива. Освен това становището на развиващите се страни е, че Северът трябва да се признае като причинител на екологичната катастрофа и да поеме отговорността по поправянето на последствията от нея. Бедните държави с право негодуват от идеята, че най-големият товар от привикването към живота в епохата на антропоцена ще падне върху онези, които са допринесли най-малко за емисиите на въглерод и са извлекли минимални облаги от двете столетия след Индустриалната революция. Скорошна оценка на екологичната цена на икономическата глобализация от 1961 г. насам – измервана в обезлесяване, промени в климата, прекалено интензивен риболов, изчерпване на озоновия слой, преобразуване на мангровите гори и земеделската експанзия – установява, че най-богатите държави са отговорни за 42% от деградацията на околната среда по целия свят, като в същото време осигуряват едва 3% от произлизащите от нея разходи.[21]

Радикалистите от Юга с право ще посочат още един дълг. В последните трийсет години градовете в развиващите се страни се развиват със стремителна скорост, без да са съпътствани със съответните инвестиции в инфраструктура, жилища и здравеопазване. Това отчасти е в резултат от чуждестранните дългове, натрупани от диктатори, с принудителни плащания от МВФ, както и от намаляването или преориентирането на обществените харчове чрез спогодбите за "структурна адаптация“ на Световната банка. Този световен дефицит на възможности и социална правда се обобщава от факта, че според UN Habitat над един милиард души понастоящем обитават бедни предградия, като се очаква броят им да се удвои до 2030 г. Сходен брой (или по-голям) се препитават в така наречения "неформален сектор“ – евфемизъм на развитите страни за масовата безработица. В същото време огромния демографски порив ще увеличи градското население в света с 3 милиарда души в следващите четиридесет години; 90% от тях ще живеят в бедни градове. Никой – нито ООН, Световната банка, Г20... – никой няма представа как една планета, пълна с бедни предградия и задълбочаваща се криза с храната и енергията може да осигури биологичното просъществуване на жителите си, да не говорим за надеждите за елементарно щастие и достойнство.

Най-сложните изследвания за настоящия момент за вероятните въздействия на глобалното затопляне върху тропичното и полу-тропичното земеделие се обобщава в изследването държава по държава на Уилям Клайн, в което той съчетава предвижданията за климата със земеделския процес и неорикардианските модели за производителност, като допуска различни нива на наторяване с въглероден двуокис, за да потърси възможно бъдеще за изхранване на човечеството. Положението е мрачно. Дори и при най-оптимистичните симулации на Клайн земеделските системи в Пакистан (минус 20% от настоящата земеделска производителност) и в Северозападна Индия (минус 30%) най-вероятно ще рухнат, заедно с голяма част от Близкия изток, Северна Африка, пустинята Сахел, части от Южна Африка, Карибския басейн и Мексико. Според Клайн двайсет и девет развиващи се страни ще изгубят 20% или повече от настоящата си земеделска производителност заради глобалното затопляне, докато земеделието във вече забогателия Север най-вероятно ще получи средно увеличение от 8%.[22]

Потенциалната загуба на земеделски капацитет в развиващите се страни звучи още по-злокобно в контекста на предупреждението на ООН, че за издържането на населението на Земята в средата на века ще е необходимо производството на храна да се удвои. Кризата с достъпността на храната от 2008 г., утежнена от разцвета на биогоривата, е само скромен предвестник на хаоса, породен от комбинацията от изчерпване на ресурсите, неконтролируемо неравенство и промяна в климата, който може да пламне скоро. В лицето на тези рискове самата човешка солидарност може да се пропука и подобно на ледената покривка в западна Антарктика да се пръсне на хиляди парченца.

2. Оптимизмът на въображението

Научните изследвания закъсняха в ролята си на конфронтация на синергистичните възможности за върхово нарастване на населението, земеделски срив, резки промени в климата, върхова консумация на нефт, а в някои региони и на вода, и акумулираните последици от градското невежество. Това, че изследванията на немското правителство, Пентагона и на ЦРУ за последиците за националната сигурност при световна криза, предопределена от множество фактори в задаващите се десетилетия, имат холивудски привкус, далеч не е учудващо. Както се отбелязва в един от последните доклади за човешкото развитие на ООН: "Няма непосредствени исторически аналогии за неотложния характер на проблема с климатичните промени."[23] Палеоклиматологията може да помогне на учените да предвидят нелинеарното физично естество на затоплящата се Земя, но няма исторически прецедент или подходяща гледна точка за прозирането на това какво ще се случи през 50-те години на 21-ви век, когато върховата популация на вида ни от 9 до 11 милиарда с мъка ще трябва да се приспособи към климатичния хаос и изчерпаните залежи от твърди горива. На странния екран на бъдещето на нашите внуци можем да прожектираме почти всякакви предвиждания, от срива на цивилизацията до нова златна ера на ядрената енергия.

В едно обаче можем да бъдем сигурни – градовете ще останат основополагащ фактор. Въпреки че разчистването на горите и износните монокултури са изиграли ключова роля в прехода към новата геологическа епоха, основният двигател е било почти експоненциалното увеличение във въглеродния отпечатък на градските зони в северното полукълбо. Само затоплянето и охлаждането на сградите в градската среда е отговорно за приблизително 35-45% от настоящите емисии на въглерод, а градските индустрии и транспорт допринасят с още 35-40%. В известен смисъл градският живот бързо унищожава екологичната ниша – климатичната стабилност на холоцена, – позволила собствената му сложна еволюция.

При все това тук се натъкваме на странен парадокс. Характеристиките, които правят градските зони толкова неустойчиви по отношение на околната среда, дори и в най-големите мегаградове, са онези, които са от най-"анти-градско" или "суб-градско" естество. Първа сред тях е могъщата хоризонтална експанзия, която съчетава деградацията на жизненоважни природни услуги – осигуряването и съхраняването на вода, ферми, гори, крайбрежни екосистеми – с високата цена на осигуряването на нужната инфраструктура. В резултат се стига до гротескно уголемени екологични отпечатъци, съпътствани от нарастване в трафика и замърсяването на въздуха и – най-често – с изхвърлянето на отпадъци в системата. На местата, където градските форми се диктуват от спекулатори и предприемачи, които не зачитат демократичния контрол на планирането и ресурсите, предвидимият социален изход е крайна пространствена сегрегация според доходите или етноса, както и несигурна среда за децата, възрастните и хората със специални потребности; развитието на вътрешната градска част се постига чрез обновяване и изгонване на някогашните жители и унищожението на градската култура на работническата класа в процеса. Към това може да прибавим и социално-политическите характеристики на мегаполиса в условията на капиталистическа глобализация: нарастването на бедните предградия и неформалната работна ангажираност, приватизацията на общественото пространство, слаба по интензитет борба между полицията и съществуващата престъпност и ограждане на богатите в стерилни исторически центрове или оградени предградия.

Противно на това качествата, които в същността си са най-присъщи на града, дори и на малкия и среден град, се комбинират в по-здравословен цикъл. По местата, където границата между града и извънградското пространство е ясно изразена, градският ръст може да запази откритите пространства и жизненоважните природни системи, като в същото време развива екологична икономика по отношение на мащабите на транспорта и строежа на жилища. Придвижването от периферията до центъра на града става достъпно и трафикът се контролира по-ефективно. Отпадъците не просто се изхвърлят, а се рециклират ефикасно. В класическата визия за град общественият лукс заменя приватизираната консумация чрез социализация на желанието и идентичността в рамките на колективното градско пространство. Големите владения на обществени жилища или такива с нетърговска основа възпроизвеждат етническата и икономическата хетерогенност в различна степен в целия град. Еднозначната достъпност на обществените услуги и пространства предизвиква планирането им с мисъл за децата, възрастните и хората със специални потребности. Демократичните контролни механизми имат могъщ капацитет за прогресивно облагане с такси и гражданско участие, като приоритетът пада върху гражданската памет, а не върху символите на собствеността, както и върху пространствената интеграция на местата за работа, отдих и живот.

Градът като решение сам по себе си

Подобно рязко разграничение между "добри" и "лоши" характеристики на градския живот напомнят за прочутите опити от двайсети век за оформянето на каноничен урбанизъм и антиурбанизъм: Луис Мъмфорд и Джейн Джейкъбс, Франк Лойд Райт и Уолт Дисни, Корбусие и манифеста на Международния конгрес за модерна архитектура, "Новият урбанизъм" на Андре Дюани и Питър Калторп и прочее. Ясно изразеното мнение на теоретиците на урбанизма по отношение на добродетелите и пороците на изградената от човека среда, както и за типовете социални взаимодействия, които пораждат или потискат те, не е необходимо никому. Онова, което често остава незабелязано в подобни морални инвентаризации, е логичната близост между социална и екологична правда, между общностна етика и зелен урбанизъм. Взаимното им привличане е магнетично, ако не и неизбежно. Опазването на градските зелени пространства и водните площи например служи едновременно за опазването на жизненоважните природни елементи на градския метаболизъм, като в същото време осигурява ресурси за отдих и култура на средните класи. Намаляването на проблемите в предградията посредством по-добро планиране и по-голям преход към обществената сфера превръща оживените артерии на трафика обратно в квартални улици и в същото време намалява емисиите на парникови газове.

Безброй са примерите, които сочат към един общ принцип: именно, че крайъгълният камък на идеята за град с ниски емисии на въглерод е превръщането в приоритет на общественото благо пред частното богатство в далеч по-голяма степен от който и да бил зелен проект или технология. Известно е, че за да може всеки представител на човечеството да живее в семейна къща с морава и две коли, ще са нужни още няколко планети като нашата; този очевиден недостиг понякога се привежда като оправдание за невъзможността за осъвместяване на ограничените ресурси и повишаването на жизнения стандарт. Голяма част от съвременните градове както в богатите, така и в бедните държави, потискат потенциалните плюсове за околната среда, присъщи на гъсто населените човешки селища. Екологичният гений на града е огромна, но все още скрита сила. Но планетата може да стигне за всички ни: нужно е само да проявим желанието да изберем демократичното обществено пространство, а не модулната частна консумация за двигател на устойчивото равенство. Общественото благо – в лицето на големи градски паркове, безплатни музеи, библиотеки и неограничени възможности за човешко взаимодействие – представлява алтернативен маршрут към богат жизнен стандарт, основан на социална система, която щади Земята. Въпреки че академичните теоретици на урбанизма рядко ги забелязват, студентските градчета често напомнят малки райски кътчета, почти като в социализма, за обучение, изследване, изпълнение и човешко възпроизвеждане.

Утопичната екологична критика на съвременния град е прокарана за първи път от социалистите и анархистите, започвайки с мечтата на Гилдията на социализма – повлияна от био-регионалистичните идеи на Кропоткин, а по-късно и на Гедис – за градове-градини за английските работници, превърнали се отново в занаятчии, и завършвайки с бомбардировките на жилищната сграда Карл Маркс – великият експеримент на червена Виена за общностно съжителство, по време на Австрийската гражданска война през 1934 г. Междувременно се случва измислянето на кибуца от руските и полските социалисти, модернистичните проекти за социално настаняване на Баухаус, както и необичайният дебат за урбанизма, воден в Съветския съюз през двайсетте години на 20-и век. Радикалното градско въображение става жертва на трагедиите от трийсетте и четирийсетте години. От една страна сталинизмът се обръща към монументализма в архитектурата и в изкуството – нечовешки по мащаби и тъкан, доста напомнящи вагнеровите хиперболи на Алберт Шпеер по време на Третия райх. От друга страна следвоенната социална демокрация изоставя алтернативния урбанизъм в полза на политиката на Кейнс за масово настаняване, което поставя акцента върху икономиите от мащаба във високите жилищни сгради в евтините предградия и по този начин изкоренява градската идентичност на работническата класа.

При все това в края на деветнайсети и началото на двайсети век се повеждат разговори за "социалистическия град", които осигуряват безценна отправна точка за размисъл върху настоящата криза. Да вземем например конструктивистите. Ел Лисицки, Мелников, Леонидов, Голосов, братя Веснин и други изключителни социалистически проектанти – въпреки че са под хомота на ранносъветската градска мизерия и огромния недостиг на обществени средства – предлагат да облекчат напрегнатия живот в квартирите с дивно проектирани работнически клубове, народни театри и спортни комплекси. Те поставят категоричен акцент върху еманципацията на жената на пролетариата чрез организирането на обществени кухни, дневни детски градини, обществени бани и кооперации от всякакво естество. Въпреки че в техните представи работническите клубове и социални центрове, свързани с огромни фабрики от типа на Форд и – в крайна сметка – с издигането на високи блокове, играят ролята на "социални кондензатори“ на новата пролетарска цивилизация, те имат отношение и към практическата стратегия за повдигането на жизнения стандарт на бедните работници от градовете в иначе суровите условия.

В контекста на належащата нужда от мерки за глобалната околна среда, този конструктивистки проект би могъл да се пресъздаде в предложението егалитарните аспекти на градския живот да осигуряват най-добрата социологическа и физическа подкрепа за опазването на ресурсите и намаляването на въглерода. Действително, надежда за намаляване на емисиите на парникови газове или за адаптация на човешкото пространство към антропоцена почти няма, освен ако движението за контрол на глобалното затопляне не се обедини с борбата за повишаване на жизнените стандарти и премахването на бедността по света. А в истинския живот, отвъд опростените сюжети на МЕСКП, това означава участие в борбата за демократичен контрол върху градското пространство, движението на капитала, ресурсите и едромащабните средства за производство.

Вътрешната криза в екологичната политика днес се състои именно в липсата на смели концепции, насочени към проблемите на бедността, енергията, биоразнообразието и промените в климата в рамките на една интегрирана идея за човешки прогрес. Разбира се, на микро равнище са правени огромни стъпки към разработване на алтернативни технологии и пасивни жилищни пространства, но демонстрационните проекти в богаташките общности в богатите държави няма да спасят света. По-имотните хора определено могат да избират от цял спектър екологични проекти за жилище, но каква е крайната цел: да се позволи на добронамерените звезди да се фукат с нулевите си въглеродни имоти, или да се осигури соларна енергия, тоалетни, педиатрични клиники и свободно движение за бедните градски общности?

Отвъд зелената зона

Справянето с проблема за устойчива градска среда в световен мащаб, а не само за няколко привилегировани държави или социални групи, изисква огромен напън на въображението, какъвто се засвидетелства в изкуствата и познанието в Майските дни във Вхутемас и Баухаус. Този напън приема за даденост радикалното намерение да се мисли отвъд хоризонта на неолибералния капитализъм в посока на глобална революция, която реинтегрира труда на неформално работещите класи, както и този на селските бедни слоеве, в устойчивата реконструкция на установената среда и препитание. Разбира се, това е напълно нереалистичен сюжет, но човек трябва или да се довери на надеждата си с убеждението, че сътрудничеството между архитекти, инженери, еколози и активисти може да изиграе малки, но ключови роли за доближаването до един алтернативен свят, или да се подчини на бъдеще, в което проектантите са просто наемните мислители за алтернативното съществуване на елита. Зелените зони на планетата може и да предложат кралски възможности за монументализацията на индивидуалните идеи, но моралните въпроси пред архитектурата и планирането могат да се разрешат само в границите и разширението на "червените зони".

От тази гледна точка единствено експлицитното завръщане към утопичното мислене може да онагледи минималните условия за запазването на човешката солидарност в лицето на съвкупността от планетарни кризи. Мисля, че разбирам думите на италианските архитекти-марксисти Тафури и Дал Ко, когато предупреждават срещу "завръщането към утопията"; но за да разчитаме на силата на въображението си за предизвикателствата на антропоцена, трябва да сме способни да съзрем алтернативните конфигурации от фактори, практики и социални връзки. А за това – на свой ред, се изисква да изоставим политическо-икономическите основи, които ни приковават към настоящето. Утопизмът обаче не е задължително милениаризъм, нито пък е ограничен само до импровизираната трибуна или амвона. Една от най-обнадеждаващите тенденции в новозародилото се интелектуално пространство, в което учените и активистите обсъждат въздействието на глобалното затопляне върху развитието, е новото желание за подкрепа на Необходимото, а не на чисто и просто Практичното. Все по-силен става гласът на учените, които предупреждават, че или трябва да се борим за "невъзможни" разрешения на все по-вплетената маса от кризи на градската бедност и промените в климата, или самите ние да се превърнем в съучастници в една де факто селекция на човечеството.

Ето защо мисля, че е време да се ободрим с едно писмо на редактора в Nature. Обяснявайки, че "предизвикателствата на буйната урбанизация изискват интегрирани, мултидисциплинарни подходи и ново мислене", редакторите отправят апел към богатите страни да финансират революция за зануляване на въглерода в градовете в развиващия се свят. "Може би звучи утопично, пишат те,

да промотираме подобни иновации в оформящите се мегаполиси в развиващите се страни, множеството от жителите на които едва могат да си позволят покрив над главата. Но тези страни вече демонстрират дарба за технически напредък, например като прескочиха нуждата от наземна инфраструктура с директното си ориентиране към мобилните телефони. В много от по-бедните държави съществува дълга традиция за пригаждането на сгради за местните практики, среда и климат – местен подход към интегрирания дизайн, който отдавна е изчезнал на Запад. Днес те разполагат с възможност да съчетаят тези традиционни подходи с модерните технологии."[24]

По подобен начин докладът за човешко развитие на ООН предупреждава, че бъдещето на човешката солидарност зависи от солидна програма за взаимопомощ, която да помогне на развиващите се страни да се справят с климатичния шок. В доклада се призовава към премахването на "препятствията пред бързото въвеждане на ниско въглеродните технологии, нужни за избягването на опасни промени в климата" – "не можем да оставим бедните в света да потънат или да се задържат на повърхността, като разчитат само на собствените си ресурси, докато богатите държави защитават гражданите си зад укрепления против промените в климата. Накратко казано – продължава докладът, – бедните жители на света и бъдните поколения не могат да си позволят самодоволството и половинчатото поведение, които все още характеризират международните преговори за климатичните промени." Отказът от решителни мерки в името на цялото човечество би бил "морален провал в мащаб без прецедент в историята".[25] Ако това звучи като сантиментален призив към барикадите или като ехо от училищата, улиците и студията отпреди четиридесет години, така да бъде; тъй като на базата на доказателствата, с които разполагаме, ако приемем "реалистична" гледна точка към бъдещето на човечеството – подобно на главата на Горгона Медуза – просто ще се превърнем в камък.

Превод: Александър Маринов


БЕЛЕЖКИ:

[1] Докладът бе изнесен като беседа в Центъра за социална теория и сравнителна история в Колумбийския университет, Лос Анджелес, през януари, 2009 г.
[2] Презреният Патрик Майкълс от Института "Кейто“ за "Вашингтон Таймс“, 12 февруари, 2005 г.
[3] Jan Zalasiewicz et al., ‘Are We Now Living in the Anthropocene?’, gsa Today, vol. 18, no. 2, февруари, 2008 г.
[4] Zalasiewicz, ‘Are We Now Living in the Anthropocene?’
[5] Действително трима от основните участници в Работна група едно предявиха претенции, че докладът умишлено подценява рисковете от покачването на морското равнище и пренебрегва новите научни разкрития за нестабилността на ледения слой в Гренландия и в Западна Антарктика. Дебатът може да намерите в "Letters“, Science 319, 25 януари 2008 г., стр, 409-410
[6] James Hansen, ‘Global Warming Twenty Years Later: Tipping Point Near’, изказване пред Конгреса, 23 юни 2008 г.
[7] Научна комисия по проблемите на околната среда (преглед), The Global Carbon Cycle, Washington, dc 2004, стр. 77–82; и IPCC, Climate Change 2007: Mitigation of Climate Change: Contribution of Working Group III to the Fourth Assessment Report, Cambridge 2007, стр. 172 и 218–24.
[8] SCOPE, The Global Carbon Cycle, стр. 82.
[9] International Energy Agency, Energy Technology Perspectives: In support of the G8 Plan of Action—Executive Summary, Paris 2008, стр. 3.
[10] Josep Canadell et al., ‘Contributions to Accelerating Atmospheric co2 Growth’, Proceedings of the National Academy of Sciences 104, 20 ноември 2007, стр. 18,866–70.
[11] Global Carbon Project, Carbon Budget 2007, стр. 10.
[12] Elisabeth Rosenthal, ‘Europe Turns Back to Coal, Raising Climate Fears’, New York Times, 23 април, 2008 г.
[13] Stephen Ansolabehere et al., The Future of Coal, Cambridge, MA 2007, стр. xiv.
[14] Център за глобалните промени в климата, цитиран в Matthew Wald, ‘Coal, a Tough Habit to Kick’, New York Times, 25 септември 2008 г.
[15] UN Human Development Report 2007/2008: Fighting Climate Change: Human Solidarity in a Divided World, стр. 7.
[16] Доклад на МАЕ, цитиран в Wall Street Journal, 7 ноември 2008 г.
[17] Clifford Krauss, ‘Alternative Energy Suddenly Faces Headwinds’, New York Times, 21 октомври 2008 г.
[18] Peggy Hollinger, ‘EU Needs Stable Energy Policy, edf Warns’, Financial Times, 5 октомври 2008 г.
[19] Срамното фиаско в Копенхаген, увенчано от отчаяно извъртяната спогодба на Обама, изкара наяве не толкова политическата пропаст между нароците, колкото моралната бездна между правителствата и човечеството. В същото време прословутите 2 градуса допълнително затопляне, които президентът и премиерът се заклеха да предотвратят, вече оказват влиянието си върху световния океан: към едно бъдеще, което ще се случи дори и всички емисии на въглерод да спрат още утре. (Относно "допуснатото“ затопляне и залегналите в Копенхаген илюзии виж странно озаглавената, но покъртителна статия на учените от института Скрипс В. Раманатан о И. Фенг: ‘On Avoiding Dangerous Anthropogenic Interference with the Climate System: Formidable Challenges Ahead’, Proceedings of the National Academy of Science 105, 23 септември 2008 г., стр. 14,245–50.)
[20] UN Human Development Report 2007/2008, стр. 6.
[21] U. Srinivasan et al, ‘The Debt of Nations and the Distribution of Ecological Impacts from Human Activities’, Proceedings of the National Academy of Science 105, 5 февруари 2008 г., стр. 1,768–73.
[22] William Cline, Global Warming and Agriculture: Impact Estimates by Country, Washington, DC 2007, стр. 67–71, 77–8.
[23] UN Human Development Report 2007/2008, стр. 6.
[24] ‘Turning blight into bloom’, Nature, 11 септември 2008 г., vol. 455, стр. 137.
[25] UN Human Development Report 2007/2008, стр. 6, 2.