johann-hari-chasing.jpg

Докато президентът Обама разпределя 27,6 милиарда долара между федералните програми за контрол на наркотиците, британският журналист Йохан Хари говори за абсолютния провал на "войната срещу наркотиците" и как почти всичко, което знаем за наркоманията, е грешно. През последните четири години Хари пътува из Съединените Щати, Мексико, Канада, Уругвай и Португалия, събирайки материали за написването на своята книга "Преследвайки вика: Първите и последните дни на войната с наркотиците" (Chasing the Scream: The First and Last Days of the War of Drugs).

Йохан Хари, авторът на книгата "Преследвайки вика: Първите и последните дни на войната с наркотиците", обяснява буквално какво е това наркозависимост, и защо всички – от правителствата до нашите родители – лъжат на тази тема!

Минаха сто години, откакто бяха забранени първите наркотици, и в течение на този дълъг век на война с тях нашите учители и правителството създадоха за нас „историята за наркоманията“.

Тази история толкова дълбоко се е вкоренила в съзнанието ни, че започнахме да я възприемаме като естествена. Тя изглежда очевидна. Изглежда правдива.

Аз също вярвах в нея дотогава, докато преди 3 години и половина, след като излезе книгата ми "Преследвайки вика", не тръгнах да пътувам 30 хиляди мили, за да се опитам да изясня кое на практика движи войната с наркотиците. Но по време на пътуванията си разбрах, че голяма част от това, което са ни говорили за наркотиците, не е истина, а също така и че има друга истина. Ако, разбира се, сме готови да я чуем...

Ако ние действително приемем този нов поглед върху историята, ще ни се наложи да променим много неща, освен самата война с наркотиците. Ще ни се наложи да променим себе си.

Разбрах това благодарение на много хора, които срещах по време на своите пътешествия. От живите приятели на Били Холидей, които ми помогнаха да разбера как основателят на войната с наркотиците е допринесъл за нейната смърт. От еврейски лекар, който е бил изведен нелегално от гетото в Будапеща, а по-късно в живота си отваря кутията на Пандора и става зависим „на стари години“. От транссексуалния дилър на крек (crack – обработен по определен начин кокаин, предизвикващ особено силна физическа и психическа зависимост; бел.пр.) заченат, когато майка му, наркоманка на крек, е била изнасилена от биологичния му баща – офицер от полицията. От човека, когото две години са държали на дъното на кладенец (буквално) в период на мъчителна диктатура, успял да се измъкне чак след избора на нов президент в Уругвай, когато започват последните дни на войната с наркотиците.

Аз имам много лична причина да се опитвам да хвърля светлина върху тези отговори. Един от най-ранните ми детски спомени е как се опитвам да събудя един от моите роднини, но не мога...

Оттогава се опитвам да открия за себе си каква е природата на наркоманията: какво кара хората да се съсредоточават до такава степен в даден наркотик или поведение до момента, в който просто не могат да спрат, дори да искат. Как можем да помогнем на тези хора да се завърнат? Когато пораснах малко, друг мой близък роднина се закачи на кокаин, а аз започнах връзка с човек, зависим от хероин. Темата за наркоманията ми е доста позната.

Ако ме попитате кое кара хората да се пристрастяват към наркотиците, най-вероятно ще ви погледна като на идиот и ще кажа: "Ами наркотиците, какво друго!". Това не е трудно да се разбере. Мисля, че съм го виждал неведнъж в своя собствен живот. Ние всички можем да си го обясним.

Представете си че вие, аз и още двадесет човека, които сме срещнали на улицата, започнем да приемаме много силен наркотик в продължение на двадесет дни. Тези вещества имат способността да пристрастяват много силно химически. Така че, ако ние бихме искали да спрем на двадесет и първия ден, телата ни ще имат нужда от определеното химическо вещество. Ще изпитваме неустоимо привличане. Ще сме зависими. Ето какво означава наркозависимост.

Едно от първите изследвания в подкрепа на тази теория е било проведено с мишки през осемдесетте години в Америка. Може би някои от вас помнят това. Експериментът е прост. Поставят една мишка в изолирана клетка, в която има две панички с вода. В едната от тях има чиста вода, а в другата – вода с хероин или кокаин. Почти във всеки експеримент мишката, която пробва водата с наркотик, ще се завръща към нея отново и отново, докато не се самоубие.

Посланието е: "Само един от наркотиците предизвиква толкова силна привързаност, че девет от десет мишки ще го употребяват отново и отново, докато не умрат. Този наркотик е кокаинът. И с вас той може да направи същото."

Но през седемдесетте години професорът по психология от Ванкувър Брус Александър забелязал, че в експеримента има нещо странно. Мишката била поставена сама в клетката. Не й оставало нищо друго, освен да приема наркотици. "Какво би станало, - помислил си той – ако подходим по различен начин?". И професор Александър построил миши рай. Нещо като парк за развлечения за мишки – с цветни топки, най-добрата храна за мишки, галерия от тунели, по които да тичат, както и няколко приятели за компания. С две думи – всичко, за което мишката може да мечтае. "Какво ли ще се случи сега?" - казва си Александър.

В мишия парк всички мишки, естествено, опитали водата и от двете панички, просто защото не знаели какво има в тях. Това, което се случило след това било потресаващо.

На мишките с добър живот водата с наркотиците не се харесала.Общо взето те я избягвали, употребявайки по-малко от една четвърт от наркотичната доза, която употребявали техните изолирани събратя. И нито една мишка от щастливите не умряла. Тези мишки, които били изолирани и нещастни, станали силно зависими наркомани. Нито една от щастливите не развила зависимост.

Отначало аз си помислих, че това е нещо по-скоро присъщо на мишките, докато не узнах, че в човешка среда едновременно е ставал аналогичен, потвърждаващ тези факти, "експеримент". Той се нарича "война във Виетнам". Списание Time съобщава, че сред американските войници във Виетнам хероинът е бил използван толкова често, колкото и дъвката.

Има твърди доказателства, че повече от 20% от американските войници са станали хероинозависими по време на войната, по данни на изследвания, публикувани в Archives of General Psychiatry. Много хора изпаднали в ужас: очаквали, че огромен брой наркозависими се кани да се върне у дома след края на войната.

Но по данни на същото това изследване, след Виетнам 95% от наркозависимите войници просто са прекратили употребата на наркотици. Една малка част от тях са преминали през рехабилитация. Те просто са сменили ужасната клетка с приятна и... наркотиците станали излишни.

Професор Александър твърди, че това откритие хвърля едно доста сериозно предизвикателство към дясната догма, според която наркоманията се явява резултат от морално падение, предизвикано от твърде много партита и хедонизъм, както и към либералната гледна точка, че наркоманията е болест на атакувания с химия мозък. Според него наркоманията – това е адаптация. Това не сте вие. Това е вашата клетка (и то не в биологичен смисъл – бел.ред.).

След първия етап на експеримента с „мишия парк“ професор Александър продължил своите изследвания. Той повторил своите ранни експерименти, в които мишките са държани изолирано и насила са тъпкани с наркотици. Той им давал препарати в продължение на 57 дни – време, напълно достатъчно, за да "се зарибят". След това той взел една мишка от изолираните клетки и я поставил в мишия парк, за да разбере: дали ако сте попаднали в такова състояние на зависимост и мозъкът ви е атакуван от химията, действително не можете да се възстановите? Значи ли, че наркотиците изцяло са ви завладели? Това, което се случило по-нататък е удивително. Отначало „закачените“ мишки имали известни проблеми с въздържанието, но скоро се върнали към нормален живот. Добрата клетка ги спасила. (Всички препратки към експериментите са цитирани в моята книга)

Когато за пръв път чух това, бях озадачен. Как може това да е истина? Тази нова теория се явява радикална атака на всичко, което са ни казвали по-рано, това не може да е истина. Но колкото повече учени разпитвах, колкото повече разглеждах техните изследвания – толкова повече откривах за себе си неща, които, струваше ми се, бяха лишени от смисъл, ако не се вземе под внимание новият подход.

Ето един от примерите на експеримента, който се случва около вас, и може да се случи и с вас в един прекрасен ден. Ако се заемете с бягане и счупите ребро, могат да ви изпишат диаморфин – медицинското название на хероина. В болницата ще ви обкръжават хора, които също дълго употребяват хероин за облекчаване на болките. Хероинът, който вие ще получите от лекаря, ще бъде по-чист и ефективен от този, който приемат наркоманите на улицата. Те го получават от дилъри, които разреждат и примесват наркотика. И така, ако старата теория за наркоманията е вярна - препаратите, които я предизвикват, очевидно, ще принуди вашето тяло да изпитва нужда от тях. Тогава много хора, излизащи от болница, трябва веднага да се насочат към улицата, за да продължат със своя навик. Но странно: това никога не се случва. Както ми обясни канадският лекар Габор Мате, тези, които употребяват медицински наркотици, просто спират, независимо от месеците, през които са ги използвали. Този същият наркотик, използван през същия период от време, превръща хората, употребяващи "уличната версия" в тежки наркомани, но хората в болницата остават неподвластни на неговото влияние.

Ако вие все още вярвате (както бях свикнал да вярвам и аз), че наркоманията е предизвикана от пристрастяващите химични връзки, то това е лишено от всякакъв здрав смисъл. Ако обаче вярвате в теорията на Брус Александър, то всичко си отива по местата. Уличните наркозависими са като мишките в първата клетка: изолирани, самотни, с единствен източник на утеха. Пациентът от болницата е като мишките от втората клетка. Той се връща у дома, където ще бъде обкръжен от хора, които го обичат. Наркотикът е същият, но обкръжението е различно.

Това ни дава осъзнаване, което е далеч по-дълбоко, отколкото просто необходимостта да разберем зависимите. Професор Питер Коен твърди, че човешките същества имат дълбока потребност да общуват и образуват връзки. Така ние постигаме удовлетворение. Ако ние не можем да се свържем един с друг – то се привързваме към нещо, което можем да намерим: търкалянето на топчето в рулетката или убождането на спринцовката. Коен счита, че трябва да престанем да говорим за "наркомания", заменяйки я с думата "съединение". Хероиновата наркоманка е свързана с хероина, защото не може изцяло да се свърже с нещо друго.

Така че противовесът на наркоманията не е въздържание. Това е връзката с хората.

Разбирайки за това, аз признах новите доводи за убедителни, но, както и преди, не успявах да се освободя от съмнения. Всички тези учени казват, че „зарибяващите“ химическите връзки (hooks – буквално „куки“) нямат никакво значение. Oбясниха ми така: вие можете да сте зависими от хазартни игри, но никой няма да си помисли, че си инжектирате карти във вената. Вие можете да сте зависими от нещо без външни химически взаимодействия. Аз бях на среща на Анонимните играчи в Лас Вегас (с позволение на всички присъстващи, които знаеха кой съм аз и защо ги наблюдавам) и те бяха също толкова зависими, както кокаиновите и хероиновите наркомани, които съм срещал в живота си. А на игралната маса няма никаква химия.

Разбира се, аз попитах – химията не играе ли и тук поне някаква роля. Оказва се, че има експеримент, който ни дава отговор на този въпрос в точни термини. Узнах за него от книгата на Ричард Де Грандпре "Култът на фармакологията". Химическите „куки“ в тютюна се базират на наркотика, познат под наименованието "никотин".

Всеки ще се съгласи, че навикът да се пуши е най-разпространената зависимост. Затова с появата в началото на деветдесетте на никотиновите пластири, много хора изпитаха пристъп на оптимизъм: сега пушачите ще могат да си вземат всичко от никотина без негативните (даже смъртоносни) последствия. Те ще бъдат освободени.

Обаче медицинската институция, позната като Office of the Surgeon General установи, че само 17,7% от пушачите успяват да спрат своя навик с помощта на пластири. И това далеч не е всичко. Ако химическите вещества влияят на 17,7% на наркоманията, то това показва, че, както и преди, милиони животи се разрушават в цял свят. Това, което показва изследването е: химическите причини за наркоманията са напълно реални, но се явяват само върхът на айсберга.

Това има големи последствия за столетната война с наркотиците.

Нали тази грандиозна война, която, както аз видях, унищожава хора навсякъде - от търговските центрове на Мексико до улиците в Ливърпул, се основава на твърдението, че ние трябва физически да унищожим редица химически вещества, окупиращи мозъка на човека и предизвикващи зависимост. Но ако наркотиците не водят към наркомания? Ако към нея води отсъствието на връзка? Тогава твърдението е лишено от всякакъв смисъл.

Иронията е в това, че борбата срещу наркотиците увеличава броя на случаите на наркомания. Например, аз посетих затвора в Аризона, наричан „Tent City” където затворниците се намират в малки каменни изолирани клетки в течение на дълги седмици (познати като "Дупката"). Така те са наказани заради употребата на наркотици. Когато затворниците излязат от затвора, те ще бъдат признати за нетрудоспособни, което гарантира тяхната още по-голяма изолация. Наблюдавал съм такива човешки истории по цял свят.

Има алтернатива

Можем да построим система, създадена така, че да се помага на наркоманите да възстановят връзката със света и да оставят в миналото зависимостта си.

Това не е теория. Това се случва на практика. Аз самият съм го наблюдавал. Португалия бе една от страните в Европа, в която положението със зависимостта от наркотици бе най-тежко. Един процент от населението бе зависимо от хероин. Те пробваха войната с наркотиците, но проблемът само се задълбочаваше. Тогава те решиха да направят нещо съвсем друго: да отменят углавната отговорност за наркотици и да насочат парите, които се харчат за арест и задържане на наркоманите в затвора, за тяхната социализация.

Най-важната крачка бе в това, да се обезпечи нормално жилище и субсидирани работни места, за да имат тези хора нещо, заради което да стават сутрин - цел. Аз видях как на наркоманите се помага в топли и гостоприемни клиники, където ги учат да възстановят връзката със своите чувства след дълги години на травми и съществуване насаме с наркотиците.

Един от примерите, за които съм чувал, беше историята на група затворници, на които дали кредит за създаване на фирма по чистотата. Изведнъж те се оказали в група, свързани както един с друг, така и с обществото, отговорни за грижите един към друг.

Резултатите от всичко това можем да наблюдаваме в днешно време. Независимо изследване, проведено от British Journal of Criminology, е доказало, че след тоталната декриминализация, нивото на наркоманията е спаднало, а употребата на инжекционни наркотици е намаляла с 50%.

Повтарям: употребата на инжекционни наркотици е намаляла с 50%.

Декриминализацията е имала такъв успех, че само една малка част в Португалия са пожелали да се върне старата система. Един от най-върлите противници на декриминализацията в началото на процеса (около 2000 г.) се казва Жоао Фигуера, познат като „най-добрият полицай по наркотиците в страната“. Тогава той твърдеше, че едва ли не всички страшни прогнози на Daily Mail и Fox News ще се сбъднат, буквално. Впрочем, когато ние се оказахме наскоро заедно в Лисабон, той самият ми каза, че нищо от това, което е твърдял, не се е случило на практика и сега се надява, че целият свят ще последва примера на Португалия.

Това не се отнася само за наркоманите.

Това касае всички нас, доколкото ни заставя да мислим различно за самите себе си. Човешките същества са свързани помежду си. На нас ни е нужна връзка и любов. Най-мъдрото изречение на двадесети век, написано от Е.М.Форстър, звучи така: "само връзка". Но ние сме създали обстановка и култура, които ни откъсват от общуване или ни предлагат като опция само неговата пародия, под названието "интернет". Ръстът на наркоманията – това е симптом на много по-дълбока болест на целия ни начин на живот, когато ние отделяме повече внимание на привлекателните предмети, които могат да се купят, отколкото на истинските, живите хора около нас.

Писателят Джордж Монбио е нарекъл това "векът на самотата". Ние сме създали общества от хора, в които за човека е по-лесно да бъде разделен от своите събратя, отколкото когато и да е било преди. Брус Александър, създателят на „мишия парк“, ми каза, че ние твърде дълго сме говорили за индивидуалното избавление от наркоманията. Ние трябва да говорим за социалната рехабилитация, за да се излекуваме всички заедно от болестта на изолацията, в която потъваме буквално като в гъста мъгла.

Но това заявление не е само политически призив. То не само ни заставя да променим нашите умове. То ни заставя да променим нашите чувства.

Да обичаш наркоман е много сложно. Когато аз гледах моите зависими близки, които обичах, бях силно изкушен да последвам съветите от някое реалити-шоу като Intervention и да кажа на наркомана да „се стегне”, да събере сили, и просто да го зачеркна от живота си когато не успее. Същността на такива съвети е проста и коварна: наркозависимият, който не може да се оправи, трябва да бъде избягван. Това е логиката на „бойците“, водещи войната с наркоманията - същата война, която влиза във вашия личен живот. Но на практика аз разбрах, че това само ще усили пристрастеността на наркоманите, а ние – които гледаме отстрани – можем да ги загубим, изцяло.

Ние трябва да сме пълни с решимост да приобщим всички наркомани още повече към себе си и да им покажем, че ги обичаме, независимо от това дали могат да спрат ли или не.

Превод: Петя Стоянова
Редакция: Иван Шентов

 

prohibition

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop