В едно общество със справедлива, кооперативна (основаваща се на взаимопомощта) и свободна икономика, каквото е обществото на Икономиката на участието (ПарЕкон), проблемите свързани с взаимодействието между различните култури и идентичности в съзвучие с принципите на равенството, солидарността и свободата все още биха съществували. Изложените мисли по-долу са адресирани към тези проблеми.

Дефиниции
 
Дискутирането на проблеми, свързани с обществото и идентичността в едно "добро общество" налага дефинирането на някои термини. Моите дефиниции са близки до тези, които аз мисля че хората имат предвид, когато използват даден термин, но ще си позволя да определя точните значения, за да бъда по-лесно разбран.

Под "общност" имам предвид група от хора, които споделят нещо общо. Кой е във и кой извън дадена общност се определя от хората, които са във или извън нея. Чернокожата общност, например, не се основава само на само-отъждествяването. Кой е "черен" исторически е било дефинирано от "белите", а не от самите "чернокожи". Журналистическата или научната "общност", която е друг вид общност, не се дефинира от външни хора или ако е дефинирана от външни за нея хора, то това е в много по-малка степен.

Идентичността най-просто казано е членство в дадено общност или група. Както общността, така и идентичността е двупосочна. Собственото самоосъзнаване е важно. Същото важи и за групите – в повечето случаи, за да си член на група, означава да бъдеш приет от нея. В добавка, идентичността може да бъде "наложена" отвън, например от държавата, давайки определен "статут" на хората.

Ще дефинирам култура по различен начин от антрополозите. Антропологията дефинира култура като всичко, което не се дефинира от биологията. Но аз ще дефинирам културата като споделен език - не само език, чрез който се говори, но и невербалните изрази, навиците, нормите, обичаите – това, което осигурява комуникацията между членовете на дадена група и това, което заздравява идентификацията на индивидите в общността. Но възможността за комуникация се модерира чрез различни институции като: медиини, учебни, религиозни и други. Наистина всяка институция има културен елемент, което е причината за фразата "култура на работническата класа" ("working class culture").

Расата е точно определена групова индентификация, свързана с континента, в който се е появила групата или идентификация спрямо някакви физически белези като например цвета на кожата. В Северна Америка "расовите" групи се разделят предимно на: Азиатска (понякога разделяна на: Източна, Западна, Южна), местно население, латино-американска, група на чернокожите и група на белите.

Етносът е по-финно разграничение въз основа на мястото на зараждане на дадената група и неиния език.

Следващият термин е расизъм. Левите имат "контрол" над дефиницията на тази дума, но като че ли са го загубили и това води до някои наши проблеми. Общоприетото значение на думата "расизъм" е тесногърдие, предубеждение и прибягване към стереотипи. В този смисъл на думата чернокожите могат да бъдат толкова "расисти" колкото и белите. Друга представа за расизма, е че това е неоправдана омраза към чернокожите. В този смисъл на думата "расизма" е предубеждение против "чернокожите" хора, и се различава от анти-семитизма, ислямофобията и омразата към другите групи. Това значение води до идеята за "обратен расизъм", която се използва често за описване на дискриминация към "бялите" хора и често се използва като аргумент за предприемането на активни действия.

Левите влагат в думата "расизъм" друго значение. За тях расизмът значи, че някаква група от хора (най-често белите) имат власт над друга група, или всяко индивидуално и институционално поведение, което подпомага поддържането на тази власт. Това е най-точната и полезна дефиниция за "расизъм", но е отречена в полза на общоприетата заради своите ограничения. Ще обсъдя тези ограничения по-надолу.

Мултикултурализмът е предложение за решение на проблема с расизма.

Заключения:

В рамката на мултикултурализма, всички култури са равни и са еднакво уважавани. Различните групи имат правото свободно да изразяват своите културни предпочитания и доминиращите групи трябва да уважават по-малките такива. Толерантността и разнообразието са основните правила. Целта е между-културното разбиратество. Мултикултурализмът се използва като контра-форма на общоприетото значение за расизъм.

Мултикултурализмът не е решение на расизма (както левичарите дефинират термина "расизъм"). В действителност ако все още съществува властова система, идеите на мултикултурализма за уважение, толерантност и разнообразие могат да бъдат използвани като аргументи срещу мобилизациите насчени срещу властовите центрове и небалансираности. Идеите за справедливост и равенство, развити като опозиция на тесногръдието и фанатизма, се превръщат в аргумент срещу преките действия срещу предразсъдъците. Мултикултурализмът е официална политика на западна Канада и там тя действа по обратен начин: тя представлява таблица на лишенията, в рамките на които "пазачите" на различните общности трябва да се конкурират за ресурси въз основа на тяхната способност да убедят останалите, че те "представляват" своите общности. Резултатът е, че доминиращата група твърди, че няма "култура" (като вместо това разполага с власт и богатсво) и има строго справедливи и равностойни аргументи против тези "култури", които се борят за "специални права". В същото време, левите помагат за развитието на мултикултурните анализи и мултикултурния идеал. Това, че мултикултурализмът е станал част от мейстриима говори за неговите добри ценности (справедливост, равенство, разнообразие). Това, че се използва като оръжие против подтиснатите, говори за неговите ограничения и проблеми.

Ограничеността на мултикултурализма според "левите"

Ограниченото разпространение на дефиницията на левите за расизма е свързано с ограничеността на мултикултурализма. И двете са разгледани съобразно предложените решения на проблема. Ако сме против различията във властта на различните групи, ние елиминираме ли тези различия и запазваме ли групите ? Или елиминираме различните групи?

Ако искаме да запазим групите непроменени и разделени, ние имаме сепаратиско решение.
Ако искаме да премахнем групите, ние целим асимилиране.

И двете решения (мултикултурализмът в своята най-груба форма също е сепаратиско решение, макар и с ударение върху "толерантността" между отделните групи) са решения, основани на културната хегемония. Те са базирани на грешната идея, че хората изживяват живота си като членове на една единствена група.

Този дефект и последствията му върху мултикултурализма са описани от Виджай Прашад в книгата "Everybody was Kung Fu Fighting"1:

"Дали културите са отделни, но свързани помежду си? Имат ли културите история или те са статични? Кой определя границите на една култура и разрешава промените в нея? Просмукват ли се културите една в друга? ... Да се уважи фетишизирането на една култура означава да я увековечим в музея на човечеството, вместо да открием в нея потенциал за освобождение или за промяна. Ние трябва да приемем хомофобията и сексизма, класовата жестокост и расизма, само за да уважим нечия извратена дефиниция за култура."

Към риторичните въпросите на Виджай Прашад, можем да добавим още въпроса, представен от Майкъл Рабиндър Джеймс в книгата "Deliberative Democracy and the Plural Polity"2: Всеки индивид сам ли избира културната си идентичност, наследява ли я или тя му се налага отвън? Нуждата на дадена група от ресурси и обезщетение или възмездие зависи от този въпрос. Когато говорим за ресурси, ние говорим за икономика, класа и може би за конфликт между различните класи. Защо една група, базирана на самоопределянето ще има специални изисквания за ресурси? Истината е че, както Рабиндър Джеймс обяснява, изборът и онаследяването, възприемането като част от група и външното въздействие всъщност играят важна роля при формирането на идентичността във всички случаи.

Повечето от гледните точки за културата и мултикултурализма подценяват разнообразието в една група. Те гледат само как границите на една група се променят с времето.

Книгата на Амартия Сен, "Identity and Violencе"3, също разкрива този аргумент. Той представя две основни точки. Първо, индивидите имат множество идентичности, които се преплитат и могат да се изменят с времето. Второ, винаги има някакъв избор за това коя идентичност ще действа в определена ситуация.

Това не е материя, която изисква голямо въображение. Просто изисква разпознаване на реалността. Тя е пред всички нас. Но има някои важни последствия.

Поликултурализъм

През 1999 в "ColorLines"4, Робин Кели описва това разпознаване на реалността като "поликултурализъм", който той противопоставя на "мултикултурализма":

" ... ние бяхме и сме "поликултурни". Под "ние", не говоря просто за моето семейство или за обкражението ми, за всички хора в Западния свят. Не цвета на кожата или косата, не как ходим или говорим определя цветнокожите като различни. По-скоро фактът, че повечето чернокожи в Америка са "продукт" на различни "култури"- живи култури, а не мъртви. Тези култури са пред нас всеки ден, почти без самосъзнанието за тяхното значение или йерархия. В този смисъл мисля, че терминът "поликултурен" работи по-добре от термина "мултикултурен", като се има предвид, че думата обяснява това, че културите съществуват неразривно свързани една с друга - нещо като биологично приближение на култура. Погледнато по такъв начин, мултикултурализмът не само не премахва властовите връзки, но и често предефинира расовите и половите различия..." "...Може би това изглежда логично, но за някои хора това е опасна концепция. Много европейци не искат да признаят факта, че цветнокожите имат голяма роля в изграждането на Западната цивилизация, тъй като те са потомци на робите, използвани от европейците. Те не искат да видят света като едно цяло - малко кълбо, в което хората и културите са в постоянно движение, където нищо не е в статично положение, независимо от това какво твърдим. Да признаем нашето поликултурно наследство и културния динамизъм, не означава да кажем това, че ние сме "цветнокожи" или да изразим любовта си към цветнокожите. Означава да разширим значение на термина "цветнокож", да приемем историята си по-сериозно и да погледнем на голямото разнообразие в самите нас с други очи."

Последици за бъдещето

Политическите и икономическите условия изискват премахването на властта и класовите различия между групите. Така възстановяването (програми, обръщащи внимание на историята от гледна точка на елиминирането на равенството и справедливостта в днешно време) е важно, например в Северна Америка за чернокожите и местното население. Неравенството не може да бъде оправдавано на базата на толериране на разнообразието. Програмите за обезщетения, които целят намаляване на неравеството не бива да бъдат възприемани като "специално отношение". В този случай е необходимо да се направят две възражения. Първо, такива програми трябва внимателно да се изработват, за да могат наистина да намалят нивото на неравенство. И второ, това че искаме да елиминираме неравенството между различните групи не означава, че толерираме неравенството в самите групи.

Тук може е би мястото, където се появява напрежение между културната автономия и солидарността. Това не е молба за межукултурен толеранс, защото ние не живеем в една идентичност. Можем да сме солидарни с други въз основата на това, че споделяме една идентичност, дори ако общото между нас е само това, че сме хора. Но ако не искаме да използваме културния релативизъм като извинение да толерираме несправедливостта в една група, то също не искаме и да позволяваме на по-силните групи да нарушават автономията на по-слабите и малки групи, въз основа на техните ценности и норми.

Но какво означава в реалния свят на институции, групи и населения това, че "не позволяваме на по-силните групи" да правят нещо? Каква защита има малцинството в едно общество или малката независима общност в голямото семейство от народи? Съществуват легални, политически и медиини протекции, които могат да помогнат на дадено общество да се справи с този проблем - формална легална защита, съществуваща в конституциите и международните закони - протекция, изискваща консенсус или големи мнозинства за промени.

Избирателните системи могат да се уредят да предоставят стимул на политиците и на политическите действия да протягат ръка през очевидните разделения в обществото. Но това също може да доведе до конфликти.

Масовите медии могат да бъдат насърчавани да работят въз основа на справедливи критерии. Тези критерии включват:
  • Представяне на всички подгрупи на обществото
  • Да представят различните позиции на обществото
  • Да са отворени за всички
  • Да подпомагат и улесняват комуникацията или преводите между различните групи
  • Да изработят "обща култура" за обществото
По-малките, обществени медии могат да изпълняват по-специална роля. Може да не се придържат към същите стандарти за справедливост. Нито да имат същото ниво на публична подкрепа или достъп. Те ще са просто независими медии, достъпни за всички и под протекцията на договореностите за свободата на словото.

Това кратко скициране на медиините институции показва важния принцип за поликултурната рамка. Широката общественост има задължението да превърне институциите в представителни за разнообразието от общности в самото него. Но също така би трябвало да насърчава и подпомага създаването на автономни институции за тези общности: институции, които не спазват същите критерии за справедливост, защото (за разлика от обществото като цяло) хората могат свободно да ги напуснат, когато пожелаят.

Майкъл Рабиндър Джеймс, в своята книга "Deliberative Democracy and the Plural Polity"5, предлага справедлив критерий за оценяване на демократичните процеси: масово равенство (всеки човек има еднаква тежест на гласа си при гласуване), обмислено/съвещателно равенство (всяка позиция се представя независимо от своята популярност), масова автономия (избор между различните кандидати и позиции), обмислена/съвещателна автономия (шанс да се изгради позиция без насилие и с достъп до цялата нужна информация), масово взаймодействие (възможност за равностойно изграждане на коалиции) и обмислено/съвещателно взаймодействие (възможността да погледнеш на другите като на потенциални партньори и да разбереш тяхните позиции). Той също така предлага системи за гласуване, които да окуражават хората да участват независимо от своята групова идентичност.

Правните, политическите и медийните протекции могат да улеснят поликултурната рамка. Но въпреки тях, големи групи могат да получат контрол над ресурсите и да представят по различен начин или да премахнат алтернативните гледни точки, или да ги маргинализират.

Извън институционалната протекция, най-добрата защита е изграждането на "съвместно общество", в което хората не "гласуват", и дори не мислят за себе си като за част от общност, което се съревновава с друго по-голяма такава (т.е. Премахване на конкурентния алчен принцип на пазарната икономика – бел. Прев.). Това е най-добрата защита, против системата от различни общини със самоуправление и в Индия това е основната пречка, за изграждането им. Хората не гласуват и не живеят в една единствена идентичност. И останалото общество не изисква това от тях.

Ами проблемите в самите общества? Какво ако се появят случаи на подтисничество и насилие в самите общности или общества? Кога широката общественост - или семейството на народите, или някой външен агент от какъвто и да е вид - има право да се намеси?

В най-екстремалните случаи, тези проблеми могат да се решат, чрез едно просто правило предложено от Артър Уаскоу в книгата си "Keeping the World Disarmed" (1965)6. Правилото е следното: намесването е разрешено, но по-засилена намеса изисква по-голямо съгласие и консенсус. Така че всяка общност може да изпрати невъоражен наблюдател или изследовател, за да провери до каква степен дадената страна нарушава правата на хората, живеещи в нея. Ако иска да изпрати повече от това, ще се нуждае от по-голямо единодушие, а за да изпрати въоражени сили ще се нуждае от супер-мнозинство.

Последствия днес

Обясних по-горе, че хората не гласуват или живеят в една идентичност. Нито бъдещото общество, нито политическите движениея би трябвало да ги карат да правят това. За съжаление, "левите" карат хората да го правят и това е грешка.

Няма такова нещо като хомогенна група или движение. Идеята за представителство в общото общество и изграждането на автономни пространства почти винаги може да бъде приложена. Критериите за единодушна и обща автономия, взаимност и равенство винаги могат да се приемат. Левите институции и действия, трябва да оценяват и да работят спрямо тези критерии. Антирасисткото действие само ще спечели от множеството преплитащи се идентичности и елемента на избор в тях, а също и то избягването на грешката хората да бъдат молени да мислят или живеят с една идентичност.

Тази рамка води до скептицизъм относно етикета, който използват левите: "хората на цвета"("people of color" - популярен американски термин) или "цветнокожи". "Хората на цвета" е повърхностна идентичност, наложена отвън. В нея липсват елементите на обща история, език, опит и територия, които водят до образуването на кохерентни общности. Този етикет размива властовото разграничение и подтисничеството в тесните си граници. Анти-расистите трябва да се осланят за изграждането на по-здрави връзки чрез солидарност, чрез изграждането на кохерентни общества или общества на принципа на общи принципи и занимания. Не мисля, че изключването на белите ще донесат повече ползи отколкото загуби. Относно расовите идентичности, аз лично съм привърженик на по-точни етикети: чернокожи, коренните населения, източно-, западно- и южно- азиатци, латиноамериканци и бели - те обаче също са обект на промяна относно границите и вътрешните (класа, власт, пол) разделения.

Също така мисля, че анализът на левите относно "привилегиите" е или прекалено често, или прекалено селективно използван. Особено поради липсата на положителни цели и политическа стратегия често срещано е левите да нападат хора на базата на груповата идентичност и привилегии. Без позитивни цели и обективни критерии, критиката въз основа на идентичността има потенциала да унищожи всяка група или групово начинание, което не е хомогенно или атомизирано. Докато това не е аргумент, който да се пренебрегне, да се премълчи в лицето на неравнството и лицемерието, подобна атака трябва да се оцени случай по случай, въз основа на стратегическата им ценност и въз основа на възможността тези атаки да доведат до позитивните анти-расистки цели като намаляване на властовата диференциация, усилване на солидарността, разширяване на свободата. Много от тях се предприемат заради само-изявяването или заради това, че са лесно постижими. Критиците най-честно не отчитат своите собствени привилегии. Този опит го имат много леви, които се опитват да действат в активистки кръгове, особено в привилигирования северно-американски контекст. Майкъл Рабиндър Джеймс представя критерии, според които групите от малцинствата ще бъдат оправдани в политическите си борби срещу мнозинството. Мнозинството трябва да се провали в тестовете за всеобщо равенство, взаимопомощ и автономия. Трябва да имаме това в предвид ако решим да се борим един срещу друг.

Материалното и политическото неравенство между индивидите и групите липсват в "доброто общество", но културните и идентичностните различия - не. Нито разделението, нито асимилацията са жизнеспособна рамка за междукултурните взаимодействия. Алтернативата е "поликултурната" рамка, в която мултиелементният състав, застъпването за идентичностите са налице и малцинствата са защитени не само от договорености (или конституционалните мерки), а чрез изграждането на "обща култура". Институциите могат да оценяват чрез справедливи критерии, за да улеснят справедливостта, равенството и поликултурализма. Признаването на многоелементността, застъпването за идентичността и елемента на избор, в който всеки индивид избира идентичността си могат да спомогнат за защитата на отделните индивиди от групите, на по-малките от по-големите групи, и на всеобщите интереси от индивидуалните.

БЕЛЕЖКИ:

(1) Vijay Prashad: "Everybody was Kung Fu Fighting: Afro-Asian Connections and the Myth of Cultural Purity" (Western Boston: Beacon Press, 2001)
(2) Michael Rabinder James: "Deliberative Democracy and the Plural Polity" (University Press of Western Kansas, 2004)
(3) Amartya Sen: "Identity and Violence: The Illusion of Destiny" (W. W. Norton, 2006)
(4) Robin Kelly: "ColorLines" (1999)
(5) Ibid.
(6) Arthur I Waskow: "Keeping the world disarmed" (Center for the Study of Democratic Institutions. Papers on peace, 1965)

автор: Джъстин Подур
превод: Марто

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop

Cookies make it easier for us to provide you with our services. With the usage of our services you permit us to use cookies.
More information Ok Decline