mary-g-dietz

Основната ми позиция е следната: феминистите би трябвало да се обърнат към принципи, взаимоотношения и практики, които са откровено политически и, по-точно, прякодемократични. Това изисква, измежду много други неща, желание за следване на политики, нито либерални, нито матерналистични: като човешка дейност, която е несвеждаема до представително управление или „арогантна мъжка публична сфера”. В противен случай феминизмът рискува да пропусне ценна алтернативна концепция за политиката, която е исторически конкретна и до голяма степен част от женския живот. Тази концепция е най-правилно да се нарича демократична. Според нея политиката е колективно и пряко включване на гражданите в определянето на делата на тяхната общност. Общността може да бъде квартал, град или цял регион. Важното е, че всички въпроси, засягащи общността се възприемат като „работа на хората”. [1]

От малко по-различен ъгъл може да възприемем демокрацията като форма на политика, която събира хората заедно като граждани. Нейната сила идва от способността й да трансформира индивидите от учители, търговци, деца, спътници, работници, артисти, приятели или майки в специален сорт политически същества – граждани измежду други граждани. Следователно демокрацията ни предлага идентичност, която нито либерализма, с неговата склонност да гледа на гражданите като на индивидуални носители на права, нито матернализма, с неговото майчинство, предлагат. Радикалната демокрация ни предлага концепция за нас самите като „говорители на думи и извършители на дела”, заедно участващи в обществената сфера. С други думи, демократичната визия не легитимира преследването на всеки отделен, индивидуален интерес или трансформирането на частни дела в обществени. Тъй като извлича своето значение от колективното и обществено действие, тя не гледа на гражданите като на непознати (както прави либералния пазар), нито като „любящи близки” (както си представя матерналистичното семейство).

Да се върнем към първоначалната ми идея, демократичното гражданство е практика като никоя друга; има свои разграничими взаимоотношения, ценности и принципи. Неговите взаимоотношения са тези между свободни граждани; негова водеща ценност е взаимното уважение; негов основен принцип е „позитивната свобода” на пряката демокрация и самоуправлението, а не 'негативната свобода' на ненамесата. Да приемем тогава, че взаимоотношенията, които съпътстват капиталистическия пазар и ценностите, които се пораждат от интимните преживявания на майчинството са модели на гражданство, които размиват ясните характеристики на демократичния политически живот и интерпретират погрешно неговите взаимоотношения, ценности и принципи.

Матерналистите искат да повярваме, че това демократично политическо състояние ще произтече от включването на майчините добродетели в обществената сфера. Няма причина обаче да вярваме, че майчинството задължително поражда демократични практики. Нито има солидни доказателства за тезата, че принципи като „грижа за уязвимия човешки живот” (колкото и благороден да е този принцип) по дефиниция съдържа защита на партиципаторното гражданство. Един просветен деспотизъм, държава на благоденствието (welfare state), еднопартийна бюрокрация или демократична република могат да уважават майките, да защитават децата и да показват състрадание към по-уязвимите.

Политическият въпрос за феминистите не трябва да бъде само защитата на децата или постигането на който и да е друг желан резултат, а това как и от кой тези резултати се постигат. Моята позиция е следната: докато феминистите се фокусират само върху въпроси от социално и икономическо значение – въпроси относно деца, семейство, училище, работа, заплати, порнография, аборти, насилие – те няма да постигнат наистина политическа визия, нито ще засегнат проблема с гражданството. Само когато те подчертаят, че към тези социални и икономически въпроси трябва да се подхожда чрез пряко участие на гражданите в обществения свят и когато те обявят активността на гражданството за своя ценност, феминистите ще могат да създадат свои наистина освободителни политики.

Надявам се, че е ясно, че това, което адресирам е демократизацията на политиката, а не на дадена афинитетна група или на даден проблем. Феминистката отдаденост на демократичното гражданство не трябва да бъде бъркана нито с либералните политики на групи за натиск и представителни правителства, нито с идеята, че след постигане на победа или загуба по даден въпрос, играта свършва и можем да се прибираме „вкъщи”. Както един теоретик на радикалната демокрация някога написа:

Радикалният демократ не е съгласен с това,... че след решаването на даден проблем ще бъде безопасно да се изостави демократичната борба и да се разпуснат организациите... Радикалният демократ не вярва, че някоя институция или социално споразумение може да даде автоматично и перманентно решение на основните политически въпроси, или да премахне това, което е може би единствения научен закон, който политическата наука някога е произвела: властта корумпира. [2]

Ключовата идея тук е, че гражданството трябва да бъде разглеждано като постоянен процест и ценност, а не като моментно действие (като социалистическата революция например), насочено към дадена крайна цел или конкретна социална организация. Разбира се това не означава, че демократичните граждани не преследват специфични социални и икономически цели. Политиката се отнася до такива неща, въртящи се около въпроси от социално, политическо и икономическо естество, засягащи общността. Но в същото време демократичната визия е, и феминисткото гражданство трябва да бъде, повече от това. Може би е най-точно да кажем, че това е визия, която не е насочена към даден резултат, а е вдъхновена от принцип – свобода – и от политическо действие – позитивна свобода. Това действие е изискващ процес, който никога не приключва, защото той означава включване в обществените дела и споделяне на отговорността при самоуправление. Това за което настоявам, както на теория, така и на практика, е феминистка ревитализация на това действие.

Читателят, който е стигнал до тук вероятно се чуди дали не свеждам феминисткото политическо съзнание до демократично съзнание, неоставяйки нищо феминистко в тази визия за феминистко гражданство. В заключение на тези размишления ще обясня защо мисля, че ревитализацията на демократичното гражданство е особено подходяща задача за феминистите. Въпреки, че аргумента може да бъде изложен по-общо, аз ще насоча своите разсъждения към феминизма в САЩ.

Подобно на Офред от Разказ на слугинята, американците живеят в редуцирани обстоятелства, казано с политически термини. Това как ние разбираме себе си като граждани има малко общо с демократичните норми и ценности, които защитих дотук, и е справедливо да се каже, че повечето американци въобще не възприемат гражданството по този начин. Ние изглеждаме хипнотизирани от една либерална концепция за гражданството като права, непрестанен консумеризъм, който бъркаме със свобода, и капиталистическа етика, която приемаме за наша колективна идентичност. Шелдън Уолис отбелязва, че в американската политическа традиция съществуват две „тела”, вътре в историческото 'тяло на хората' – колективност, задвижвана от демократични практики от една страна и колективност, задвижвана от анти демократична политическа икономика от друга. Второто е „либерал-капиталистическото гражданство”, което днес е в своя епогей. Наистина демократичните практики почти престанаха да бъдат част от политиките в САЩ. Те съществуват единствено в покрайнините на обществото. Но намирам за още по-смущаващо, че дори споменът за тези практики изглежда започва да напуска нашето колективно въображение. Както Хана Аренд твърди, гражданството е „изгубеното съкровище” на американския политически живот.

Според мен можем да преоткрием това съкровище. Можем да вдъхнем нов живот в другото „тяло” на хората – в нашата демократична „същност”. Този проспект ни връща към феминизма, който според мен е потенциален източник за нашата реполитизация. Феминизмът е повече от социална кауза; той е политическо движение с ясни атрибути. През втората му вълна в Америка, феминисткото движение е задвижвано от демократични организации и практики – спонтанни събирания и протести, различни и разнородни активистки групи, прякодемократични асамблеи, взимане на решения с консенсус, нейерархични властови структури, отворени диалози и дебати. [3] Следователно част от близкото политическо минало на феминизма в тази страна са форми на свобода, далеч по-съвместими с „демократичното тяло” на американския опит отколкото с либерал-капиталистическия. [4] Тези феминистки форми са, поне потенциално, съвместими с идеята за колективно, демократично гражданство в по-широк мащаб.

Казвам „потенциално”, защото феминистите трябва първо да трансформират своите собствени демократични практики в по-дълбока теория за гражданство преди да достигнат до алтернатива на недемократичната либерална теория. Феминистката политическа практика няма автоматично да се превърне във вдъхновение за ново гражданство. Вместо това феминистите трябва да се превърнат в осъзнати политически мислители – защитници на демокрацията – в света на либерализма. Трябва да сме наясно обаче, че тази задача не е нито лесно изпълнима, нито краткосрочна, но е възможно феминистите да се заемат с нея в близко бъдеще, защото нейните основи вече са залегнали в самия опит на движението, в неговата последователна позиция спрямо властта, структурата и демокрацията и в историческия прецедент жени да действат като граждани в САЩ.

Въпреки това тук е нужно едно предупреждение. Това, което феминистката защита на демокрацията трябва на всяка цена да избягва е изкушението на „женизма”. Едно е да се обърнем към „жената от републиката” и феминистките организации за вдъхновение при издигането на демократични ценности, а съвсем друго е да заключим, че жената има „превъзхождаща демократична природа” или че тя има по-зрял политически глас. Една наистина демократична защита на гражданството не може да си позволи да излага своите доводи от позицията на полово противопоставяне и женско превъзходство. Такъв тип позиция е точно това, което радикалното демократично отношение трябва да отхвърля – че гласът на една група от граждани като цяло е по-добър, заслужаващ повече внимание и подражателство, по-морален, отколкото на друга. Феминисткият демократ не може да дава място на такъв тип изкушения, защото така демокрацията губи своя смисъл, а гражданството – своето специфично естество.

С това на ум, феминистите трябва да подсигурят политическа защита на своята теория за демократично гражданство не само на своя територия, но също и на различни други територии – исторически и съвременни, мъжки и женски. Можем да добавим към нея градските събрания и съвети от революционна Америка, народният Национален земеделски алианс, седящите стачки от 1930-те, движението за граждански права, съветите от руската революция, френските политически клубове от 1789 г., испанските анархистки афинитетни групи, КОР (Работнически защитен комитет) в Полша, „Майките на изчезналите” в Аржентина и т.н. На кратко целта на този политически феминизъм е да припомни и да изведе на светло множеството примери за вече съществуващи демократични практики и да използва тези примери като вдъхновение за форма на политически живот, който ще оспори настоящата либерална система. [5] Това, което тази цел изисква е не само феминистка решителност за избягване на „женизма”, докато остава грижлив спрямо жените, но също и отдаденост на гражданството, което включва и изисква участието и на мъже.

Започнах тези разсъждения съгласявайки се с Оффред, че „контекста е всичко”. Завършвам с това, което се надяваме да е изпълнима, а не твърде оптимистична бележка. Ние определено биваме повлиявани от контекста, в който живеем, но сме също и създателите на нашите политически и социални конструкции и можем да ги променим ако сме достатъчно решени. Съвременната история на демократичната политика в тази страна не е изцяло щастлива, с изключение на някои спонтанни движения и периодични успехи. Но вместо отчаяние, може би осъзнаването на това може да работи за заздравяването и възобновяването на нашето усещане за загриженост за нашето настоящо състояние и какво трябва да се направи.

Но преди всичко наложителността трябва да бъде усетена и духът, необходим за ревитализацията на гражданството трябва да бъде съживен в обществената сфера. С други думи демокрацията очаква своите „основни дейци”. Моята цел тук беше да обясня, че един такъв деец може да бъде феминизма и да изложа аргументите си за това, защо мисля, че феминизмът е подходящ за тази изискваща и трудна задача, от която можем да спечелим всички.

Мери Диец е професор по политическа теория в Северозападния университет (Илинойс). Автор на много статии и книги по феминистка теория, измежду които Between the Human and the Divine: The Political Thought of Simone Weil (1988) и Turning Operations: Feminism, Arendt, Politics (2002). Съставител на сборника Thomas Hobbes & Political Theory (1990). Редактор на списанието Political Theory: An International Journal of Political Philosophy в периода 2005-2012.

Бележки:

[1] Алтернативната концепция, представена тук – за политиката като участие и за гражданството като активно включване на хората в обществената сфера – представлява значителен интерес за политическите теоретици през последните двайсет години и се е развила като детайлна алтернатива на либералната визия. Сега феминистите трябва да вземат предвид значението на тази перспектива спрямо техните собствени теории. Може би водещият съвременен теоретик на политиката като активен живот на гражданите е Хана Аренд: The Human Condition, University of Chicago Press, Chicago 1958 иOn Revolution, Penguin Books, New York 1963. Но алтернативи на либерализма се изследват и в книгата на Дж. Покок, The Machiavellian Moment: Florentine Political Thought and the Atlantic Republican Tradition, Princeton University Press, Princeton 1975, както и в съвременния “комунитарен завой”, изразен от Майкъл Сандел в неговата критика на традицията мислители от Кант до Ролс: Liberalism and the Limits of Justice, Cambridge University Press, Cambridge 1982. За други ''демократични'' критики на либерализма вижте Бенджамин Барбер: Strong Democracy:Participatory Politics Jor a New Age, University of California Press, Berkeley 1984; Джошуа Коен и Джоел Роджърс: On Democracy: Toward a Transformation of American Society, Penguin, New York 1983; Ръсел Хенсън: The Democratic Imagination in America, Princeton University Press, Princeton 1985; Лорънс Годуин: Democratic Promise: The Populist Movement in America, Oxford University Press, New York 1976; Керъл Пейтмън: Participation and Democratic Theory, Cambridge University Press, Cambridge 1970; Майкъл Уолзър: Radical Principles, Basic Books, New York 1980; и Шелдън Уолин: Politics and Vision, Little, Brown, Boston 1963. Също така вижте полезния журнал Democracy (1981-83).

[2] C. Douglas Lummis, The Radicalization of Democracy', Democracy 2 (4), 1982, pp.9-16.

[3] Ще повторя, че въпреки историческата склонност на демокрацията да изпада в капиталистическа икономическа етика, либерализма има своите важни етични принципи (а именно индивидуална свобода и равенство), които демократите за беда игнорират. Задачата пред “етичните либерали”, както МакФерсън твърди вTheLifeandTimesofLiberal Democracy, е да откачат тези принципи от “пазарните предложения” на капитализма и да ги интегрират в наистина демократична визия за гражданство на участието. В същото време задачата пред радикалните демократи е да запазят принципите на своботата и равенството, които са наследство от либерализма.

[4] Шелдън Уолин, The Peoples' Two Bodies', Democracy 1 (I), 1981, pp. 9-24.

[5] Моята гледна точка тук не е, че съветите от 1917 или полският KOR от 1978 могат да служат като модели за гражданство на участието за 21 в., а че една алтернатива на либералното гражданство може да пусне корени само ако се вгради в рамка от кенцептуални понятия. Историческите моменти, които споменах (и други, които пропуснах) осигуряват опитната и практичната реалност за такава концептуална рамка. Различните практики, споменати по-горе трябва да бъдат разглеждани като отправни точки, които могат потенциално да вдъхновяват демократичен дух, вместо като буквални примери.

weta-for-all-women

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop