За институцията на общото благо (Антонио Негри и Жудит Ревел)

1. Искаме да започнем като дадем представа за една скорошна рефлекция върху определението за „институция на автономните работници“ (ИАР) – определение, което сме обсъждали, в опит да развием историографски очерк на институционалността на работническите комитети в Порто Маргера и техните дейности в края на 60-те и 70-те години. При този случай чрез ИАР ние имахме предвид организация, характеризирана от

(а) независим капацитет да изявява теми за борбата, заедно с последващото и координирано указание за инструментални действия, и следователно е във владение на собствения си нормативен капацитет;

(б) автономен капацитет да се организират и провеждат политически и наднични борби в значими индустриални и/или социални сектори и, следователно, автономен капацитет да се упражнява легалната сила в подкрепа на организираното действие;

(в) действителното признаване от други институции (профсъюзи, политически институции, работници, шефове), съсъществуващи в същите индустриални и/или социални сектори и, следователно, определено социално легитимиране на нейния нормативен капацитет и употреба на сила.

Ако искаме да задълбочим това определение, трябва да подчертаем че нормативният капацитет на ИАР се образува чрез процеси на самообучение, движещи се от дъното към повърхността, от политически и технологичен опит към алтернативна концептуализация и планиране, от езиково производство до конструирането на един (или множествен) подходящ праксис. Когато говорим за нормативния капацитет на ИАР ние сочим към колективния интелект. Това е вече имплицитно в процесите на самообразуване, които възприемат „съ-изследването“ като основата за конструирането на общите понятия, които могат да бъдат трансформирани в средства на действието.

Що се отнася до политическата легитимност на ИАР, от една страна тя отстоява себе си като институтивен капацитет (който е рефлексивен, тенденциозно нормативен), от друга – от политическата гледна точка – тя отстоява себе си като конститутивна власт [1] и може да бъде развита до политически субект. И правото, и социологията на труда (от Зинцхаймер то Еуген Ерлих, да не споменаваме теорията за Съветите, особено в люксембургистката им версия) в продължение на повече от век са показали производителността на тези определения.

2. В какво се превръща ИАР при прехода към нов модел на производство? В какво се превръша при преминаването от фордизъм към постфордизъм? Тя трябва да стане една далеч по-обща институция от това, което е била при предшестващия модел на производство, защото формата на производство също е станала по-обща. Ние поставяме като хипотеза, следователно, една нова институция: обща автономна институция (ОАИ) или множествена автономна организация.

Първо, тази нова институция се основава на новия релационен хоризонт (комуникационен, информационен и т.н.), характеристичен за новия модел на производство. Това хоризонтално измерение по-нататък се характеризира чрез своята мрежова форма. Така мрежата става основата на нова обша институция. При този преход и това ново образуване не е лесно (всъшност е невъзможно) да се разпознаят автономните характеристики в смисъла, посочен по-горе. ОАИ може да започне да се определя като „мрежеста институция“, разширяваща се, но също и разпръскваща се доколкото разглежда себе си и/или бива разпозната като „номадска“ [„esodante“] институция (в която, обаче, тази последна детерминация се разглежда само от една интензивна гледна точка). След като сме казали това, напълно очевидно е че в този пръв елемент на институционалността (омрежена, „номадична“) липсва каквато и да е специфично нормативна конотация. Това означава че онова, което липсва е кой и да било елемент, който може да ни позволи да настояваме (освен хоризонталното определение) на един вертикален преход, институиран на основата на автономен организационен капацитет и действителното признаване от други институции и следователно властта за себелегитимация.

3. Ние предлагаме една схоластична хипотеза. Коя да е форма на институция и/или правителство (от най-концентрираната до най-дифузната) се основава на властови отношения, които се развиват генеалогически върху хоризонтално измерение, за да се озоват след това отново във вертикално отношение. Можем да добавим, че всяко определене на ИП [институтивна практика] се дава като равновесна точка върху правоъгълно табло, което по ординатата си вкючва хоризонталния елемент, а по абсцисата – вертикалния, който е мрежестият консенсус и нормативната сила, съгласието за структура и изпълнението на заповед.

В предходно определената схема публиката се появява като момент на равновесие между мрежестия комплекс сингуларности, сведени то епистемичната единица по оста на ординатата и концентрацията на сила, установена по вертикалната ос. В този момент това определение на ИП не е задоволително от гледната точка на ИАР: то не успява да обхване разширяващия се момент на мрежата. То схваща, както казахме, изходът само в своето интензивно измерение (вж. по тази точка „слабите“ интерпретации на мисълта на Дельоз). Второ, това определение не може да пренесе разширяващата се власт на сингуларността от формите към силите, от епистема към онтология, то не е способно в такъв случай да образува силата.

Нека следователно заключим: всичко това се случва зашото този начин на разсъждаване – и тази реалност – не е способен да се снижи от формите към силите. Но дори това е измислица. В действителност, в тази криза, ние винаги си въобразяваме нещо, което не съшествува. Това нещо е публичното: публичното не съществува, защото определението за публичното не е нищо друго освен мистификацията на общото благо.

4. Да се опитаме да проверим това допускане. Нека започнем от факта, че от гледната точка на това, което ние наричахме „техническото композиране“ на труда-власт производството е станало общо. От гледната точка на „политическото композиране“ трябва да кореспондират нови юридически и политически категории на това общо композиране, способни да органзират това „общо благо“, да изразяват неговата централност, описвайки институционалните му фигури и вътрешното му функциониране. В момента тези нови категории все още не съществуват. Но те ни липсват. Фактът, че ние маскираме новото измерение на общото благо и продължаваме да размишляваме в отживели термини – сякаш главното местонахождение на производството все така е само във фабриката или сякаш мрежата не е нищо друго, освен водоравна фигура на комуникацията – фактът, следователно, че ние продължаваме да постъпваме сякаш нищо не се е променило (що се отнася до техническото композиране на труда-власт): ето в това се състои най-ужасната мистификация на властта.

Тази мистификация почива в частност на идеологическото предлагане за втори път на два термина, които функционират като примамка и капан, измислици и илюзии, но в съшото време кореспондират на два начина на присвояване на „обшото благо на хората“. Първият от тези два термина е прибягването до категорията на „частното“, вторият е прибягването до категорията на „публичното“. В първия случай собствеността (Русо dixit: „…и първият човек който каза ‚това е мое‘...“) е присвояване на общото благо от един-единствен човек, което е съшо така и отчуждаване на всички други. Днес частната собственост се състои именно в отричането на общото право на хората до това, което едиствено кооперирането им е способно да произведе.

Втората категория, която ни занимава е тази на „публичното“. Добрият Русо, който е бил толкова строг по отношение на частната собственост (превръщайки я – с добра причина – в източника на всяка корупция и човешко страдание) тук се свлича. Това е пролемът за обществения договор, проблемът на модерната демокрация: като се има предвид че частната собственост поражда неравенства, как да изобретим политическа система, в която всичко, докато принадлежи всекиму, все пак не принадлежи никому? „…n‘appartienne pourtant a personne...“ [2].

Капанът се затваря при Жан-Жак, както, от друга страна, и при нас. Ето какво е публичното: то е това, което принадлежи всекиму, но никому, което е, т.е. което принадлежи на Държавата. И имайки предвид че съшо така ние би трябвало да сме Държавата (но очевидно не сме, над всичко когато не можем да се справим да изкараме до края на месеца), то необходимо е да изобретим нещо, за да подсладим горчивия хап от кражбата на общото благо: нещо, което ни кара да почувстваме, че то ни представлява, а ако Държавата отстоява права върху това, което ние произвеждаме, то тя го прави защото това „ние“ (това, което в действителност сме) не е това, което произвеждаме из-общо, това, което изобретяваме и организираме като общо благо, а това, което ни позволява да съществуваме. Общото благо, казва ни Държавата, не принадлежи на нас, защото ние не го създаваме наистина: общото благо е нашата почва, нашата основа, това, което имаме под краката си, природата ни, нашето тъждество. И ако това общо благо не принадлежи наистина на нас – да бъдеш не е да имаш, – то кражбата на общото благо от страна на Държавата няма да бъде наречена присвояване, отчуждаване, а икономическо управление, делегиране и политическо представителство. Изравнителното мито [3]: неумолимата красота на политическия прагматизъм, трансформацията на това, което сме и на това, което е общо благо, в природа и тъждество.

5. В този момент можем да се свържем отново с формалното на картезианските координати, с които започнахме нашето обсъждане: това формално трябва да бъде разбулено.

(а) На първо място, това формално, какво видяхме, е много реално. Тази точка на равновесие е една утопия на властта в опита да кастрира общото благо, да го сведе до система на лишение, до модел на частното, което се нарича публичното. В това се състои реакционното ръждясало скеле, приютено в демокрацията – континуитета на собствеността и реторическата традиция на индивидуализма, (Бурдийовия) хабитус в господарските класи и навика на баналния живот. Тук съшо съществува изключение, не като митология на екстремната, вбесена власт, а като изражението на един властен, добре захранен с цялото юридическо право и предшестващи обичаи екстремизъм на центъра (хубавите индустриални и военни инструменти на Гьоринг, а не безразсъдството на Хитлер). Това равновесие, следователно, е много реално, и то е веднагически враждебно към нас. По същия начин, по който всички координати, повече или по-малко трансцендентални или религиозни, са наши врагове, от еклесисаткото право до quacquaraquá на kathechon [4].

(б) На второ място, това формално е противоречиво в себе си, защото, за да предотврати изместването на подривния и кооперативен потенциал на мрежата от отношения от хоризонталното към вертикалното ниво на властта, то е принудено да отрече всеки възможен превод и следователно всяка власт на сингуларността. То е принудено да отрече, сиреч, не само релационният, кооперативен елемент, но също и иновативния, който лежи в биополитическата детерминация на мрежата. (Тук би трябвало да започнем обсъждане на различните линии на интерпретация на мисълта на Фуко).

(в) Следователно природата и тъждеството представляват мистификацията на модерната парадигма на властта. За да присвоим отново общото благо, ние първо трябва да произведем драстична критика към него.

Ние по никакъв начин не сме част от него и не искаме да сме част от него. „Ние“ не е „същност“, „нещо“, за което е необходимо да се обяви че е публично. Точно обратното, нащето обшо благо не е нашата основа, а е едно произвеждане, изобретяване, което постоянно е започнало отначало. „Ние“ е името на един хоризонт, името на едно ставане. Общото благо е винаги пред нас, един процес. Ние сме това общо благо: да правим, да произвеждаме, да участваме, да се движим, да разделяме, да циркулираме, да обогатяваме, да изобретяваме, да пренасочваме и т.н.

В продължение на почти три века ние сме мислили демокрацията като публична админстриране на публичната вещ [res publica], сиреч като институционализацията на присвояването на общото благо. Днес демокрацията не може повече да бъде мислена освен с радикално различни термини: като общо управление на общото благо. Това управление влече със себе си едно предефиниране на пространството: мрежесто (без предели – но това не значи без йерархии и вътрешни граници – до точката на ставането космополитическо) и предефиниране на темпоралността: конститутивна. Това не е въпрос на определяне нова форма на договор според който всичко, принадлежейки всекиму, не принадлежи никому. Не, всичко, произведено от всеки принадлежи всекиму.

Както е очевидно от казаното от нас, това „принадлежейки всекиму“ е ставане. То е същото нещо като конституирането на институциите на множеството, в тяхната нетелеологична динамика (една финалност, конституирана чрез средства, които всеки път са производствени в една хаотична цялост, не може да бъде определена телеологично), но дис-топично.

6. Ние вярваме че, в този момент, координатите се свързват повторно в тялото и властта (както се случва дори при Декарт и, над всичко, в модалния паралелизъм на Спиноза). В тялото и властта: сиреч в конститутивната власт, в един механизъм на преводи, който изразява нови значения. (Ние ги наричаме конститутивна власт и механизъм на превод – в термините използвани от Сакаи, Соломон и Мезадра, които са конститутивна динамика от дънния пласт на езиците, на множествата и институциите). Сега за нас е достатъчно да установим това – онтологичното и темпорално пре-обладаване на едно конститутивно средство, което определя основата на който и да е конструктивен процес на институцията на общото благо.

Не е възможно никакво преначертаване на институциите на общото благо, ако не признаем една конститутивна власт в действието. Това отваря пътя за някои други проблеми, които не може да бъдат подценявани, започвайки от онтологичното и темпорално преобладаване, което приписахме на конститутивната власт. В частност: конститутивната власт е на първо място юридическа категория, т.е. една от властите в капана на (и е в... определено е изключена) от публичното право. Как може да бъде възстановена тя? Естествено, историческият анализ си остава фундаментален и ни показва как конститутивната власт – всеки път, когато експлоадира – е имала онтологични последици. Но сега ние не се интересуваме от курсовете, критични към историята на правото: ние се интересуваме от това да идентифицираме политическите средства, латентната и изразена интенционалност на конститутивната власт (като машина, която произвежда институции) в действителната конюнктура и която е машина, която да бъде използвана за конструирането на едно общо право срещу публичното право. Поставяйки го в тези термини, въпросът за институциите на общото благо става този за отстояването на конститутивната власт като перманентен вътрешен източник на процеса на политикоюридическата конституция на обществото.

(а) В това изследване ние трябва да оценим отношенията, които социалните движения налагат на правителствата, материалните детерминации, които движенията проектират в конституционни условия. Конститутивната власт като вътрешен източник на публичното и конституционно право е очевидна над всичко в новите конституции на Латинска Америка: тя проектира нови отношения и нови конституционни динамики както в термините на правителство, така и на управление, така реактивирайки общото право на множествата, до този момент изключени от властта и с това трансформирайки цялата тъкан на демократичната конституция.

(б) В това изследване ние също така трябва отново да анализираме темпоралностите, които имплицитно и експлицитно свързват действието на движенията с конституционните детерминации. Когато гледаме към новите динамики на форми на множеството и конституционните условия, в просеца на преход, който се случва в новите икономически области (Китай, Индия, Бразилия) ние трябва да признаем че се раждат нови институционални фигури (в постколониалните опити), които не могат да бъдат сведени до моделите на европейската модерност.

Да бъдем внимателни, обаче, тези насоки за изследване произлизат от обективния анализ на хаотичната ситуация, в която днес се намират публичните институции на Европа и Съединените щати, т.е. в държавите на капиталистическата модерност. Предчувствия, следи на конститутивната власт биват открити в кризата, в която публичните институции агитират. В това отношение ние можем да изградим истории-примери, концентрирайки се върху най-високите точки на критичен анализ и самокритика на юридическите науки (Тойбнер и новия курс на юридическия институционализъм) и социалните науки (Болтански и новия курс на социологическия институционализъм). Ние вярваме че, за да преоформим темата и за да предефинираме един краен тип-идеал на институциите на общото благо е необходимо да отворим отново и да изобретим отново проучването на нивото на новата капиталистическа конституция на социалното. Трябва да поемем към тази фаза на проучването:

1. Когнитивният капитал като характеристика на процеса на остойностяване;

2. Метрополисът като новата локализация на експлоатацията;

3. Финансовият капитал като новата фигура на основния капитал, с други думи – новата фигура на формата на заповед. Christus-fiscus, това наистина е терен на антагонистично проучване (Christus subprimes и т.н.);

4. Граници, йерархии и фрагментации като аналитика на множеството (и в крайна сметка на войната);

5. Преводът на борбите/институциите като терен на възможни политически дистопии.

В тази фаза конститутивното проучване може да определи политическия метод на критичен анализ и войнствено неподчинение. Тук имаме нова правоъгълна таблица (имайки предвид че във всеки случай тя се случва изцяло в мрежата), която вероятно ни позволява да схванем елемента на иновация сред неравностите и различията, които самата мрежа предлага. Ако геометрията на множеството не може да бъде изравнена до тази на мрежата, то все пак геометрията на революцията вероятно ще кореспондира на геометрията на институциите на общото благо.

Във всеки случай това е пътят, който конститутивното проучване трябва да приеме като хипотеза.

Превод от английски: Станимир Панайотов

Преводът е направен по: The Edu-factory Collective, Toward a Global Autonomous University, New York: Autonomedia, 2009.

 


[1] „Конститутивна власт“ – италианският термин, навлязъл в обращение в англоезичната литература, е „potere constituentе”. Както и във френския език, в италианския също има два термина за „власт“ – potenza/potere (съотв. на фр. puissance/pouvoir, на лат. - potenzia/potestas). Докато potenza се отнася повече до власт в смисъла на сила (при извършване на действие, вкл. принудително) и е свързано с неорганизирана (но и масова) власт, то използваната дума potere се отнася до власт при авторитет и институционални структури, които я упражняват, т.е. се асоциира с държавна власт. Оттук potenza се свързва с потенциалност, а potere – с конституционност; бел. пр

[2] Фр. - „...но човекът не принадлежи...“; бел. пр.

[3] Изравнително или антидъмпингово/антисубсидийно мито – понятие от митническото право; този тип мито има за цел да контролира вътрешното производство. Смята се че обслужва интересите на частните производители; бел. пр.

[4] Най-вероятно иронична препратка към т.нар. „катехон“ (стгр. - το κατεχον; нещо, което задържа, се отдръпва - в бълг. прев.) – библейско понятие, важно за византийския свят, политическата философия и доктрината за апокалипсиса. Вж. Библия, 2 Сол. 2: 6-7. Понятието е особено важно за Карл Шмит в Номоса на земята. Паоло Вирно също го обсъжда в книгата си Множество: между изобретение и отрицание. Ироничността тук идва от употребата на quacquaraquá – сицилиански жаргон за бъбривец, дърдорко; думата обаче има и друга конотация като жаргон на италианската мафия за „издайник“, т.е. предател.

 

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop