Политики за общите блага (Майкъл Хард)

Основна задача при създаването на нова представа за обществото днес е развиването на алтернативно управление на общите блага, които споделяме. В това есе искам да изследвам два отделни, но свързани аспекта на общото. От една страна, общото се отнася до Земята и всички нейни екосистеми, включително атмосферата, океаните и реките, горите, както и всички форми на живот, които взаимодействат с тях. Общото, от друга страна, се отнася също и до продуктите от човешкия труд и съзидателност, които споделяме – например идеи, знание, образи, кодове, чувства, социални отношения и други подобни. Твърдя, че те стават все по-централни за капиталистическото производство – факт, от който следват серия важни последствия за усилията да се поддържа или реформира капиталистическата система, както и за проектите за съпротива срещу нея или премахването ѝ. Приблизително можем да наречем тези две сфери екологично общо и социално и икономическо общо или природно и изкуствено общо, въпреки че тези категории бързо ще се превърнат в недостатъчни.

В това есе ще се фокусирам на отношението между тези два аспекта или образа на общите блага, особено от гледна точка на съпротивата и активизма.

В много, но не във всички отношения, тези два образа на общото фукнционират съгласно една и съща логика. Например и двата не се поддават и са разваляни от отношенията на собственост. В добавка, може би като извод от този факт, общите блага (и в двата си аспекта, посочени по-горе) объркват традиционните мерки за икономическа стойност и вместо това налагат стойността на живота като единствената валидна скала за оценяване. Действително разделенията между екологично и социално стават неясни от тази биополитическа позиция.

Съществуват поне две съществени отношения, в които тези два аспекта на общото изглежда са движени от противоположни логики. Първо, докато много екологични дискусии, отнасящи се до общото, се фокусират върху запазването, подчертавайки ограниченията на земята и формите на живот, които взаимодействат с нея, дискусиите за социалните или изкуствените форми на общото основно се фокусират върху създаването и отворената, неограничена природа на продукцията на общите блага. Второ, докато социалните дискусии, като цяло, запазват интересите на човека като главни, много дискусии за околната среда създават сфера на интерес, много по-широк от човешкия или животинския свят. Моето подозрение е, че тези на пръв поглед противоположни възгледи ще се окажат, след едно проучване, индикации за потенциално допълващи се, а не противоречащи си, отношения между тези два образа на общото, както и между формите на политически действия, които се изискват във всеки от двата случая. Това, което се надявам да изясня, ако не друго, е нуждата от диалог за различните аспекти на общото, техните качества и потенциалните отношения между тях или сред тях.

Моята дискусия тук ще бъде по-скоро теоретична и няма да излагам конкретни предложения за действие, но трябва да е ясно, че проблемите, които са заложени в политическата мисъл и действие са изключително практически. Ако чувствате нуждата за конкретна опора в тази абстрактна дискусия, помислете за организационните проблеми в подготовката за действия около Конференцията на ООН за промените в климата, проведена в Копенхаген през декември 2009 година. (Погледнете например http://www.climateaction09.org.) Тези действия вероятно ще включват обединяване – с конфликти и предизвикателства, разбира се – на екологични активисти и анти-капиталистически и други социални движения, които традиционно са преследвали отделни и понякога дори разклоняващи се курсове на развитие. Успехът на събитието ще зависи от разбирането и договарянето на тези различия и потенциала на аспектите на общото, които са основните обекти на всяко от тези движения. Това събитие в никакъв случай не изчерпва практическото приложение на тази теоретична дискусия, но подчертава нейното практическо значение.

Теоретичната дискусия трябва да започне като се установи централното положение на общото. Размишляването за централността на общото е много по-напреднало и разпространено сред екологичната мисъл. Не само споделяме ползите от взаимодействието със земята, слънцето и океана, но също така всички ние сме повлияни и от тяхната деградация. Замърсяването на въздуха и водата не е ограничено до тази местност където се създава такова, както и разбира се не е ограничено от национални граници; промените в климата въздействат еднакво на цялата планета. С това не се казва, че подобни промени влияят по един и същи начин на всички: покачването на нивата на океана например ще има по-директно въздействие върху хората, които живеят в Бангладеш, отколкото върху тези в Боливия. Общото все пак е основата на екологичната мисъл, срещу която особеностите на специфичните местности се изправят.

В социалната и икономическата мисъл обаче централността на общото не е широко приета. Тезата за неговата централност се основава на твърдението, че ние сме сред епохално превключване от капиталистическа икономика, фокусирана върху индустриално производство към такава, която се фокусира върху нещо, което може да бъде наречено нематериално или биополитическо производство. Тони Негри и аз изследвахме тази хипотеза в продължение на три книги – "Империя", "Множество" и "Общност". Тук давам само кратък синтез.

Първата част от твърдението е лесна: през по-голямата част от последните два века капиталистическата икономика е била центрирана върху индустриалното производство. Това не означава, че повечето от работниците в този период са били във фабриките – всъщност те не са били. Действително тези, които са работили в индустрията, а не на полето или вкъщи, са били определящи за географското, расовото и половото разделение на труда. Индустриалното производство е било централно, по-скоро в смисъл, че качествата на индустрията – нейните форми на механизация, работния ден, отношенията на възнаграждение, режимите на времева дисциплина и прецизност и така нататък – прогресивно са налагани върху други сектори на производството и социалният живот като цяло, създавайки не само индустриална икономика, но също и индустриално общество.

Втората част от твърдението също е относително безспорна: индустриалното производство вече не държи централната позиция в капиталистическата икономика. Това не означава, че по-малко хора работят във фабриките днес, а по-скоро, че индустрията вече не определя йерархичната позиция на различните разделения на труд и, дори по-значим факт, че качествата на индустрията вече не се налагат върху други сектори и обществото като цяло.

Последният елемент от хипотезата обаче е по-сложен и изисква по-сериозни агрументации и квалификации. На кратко тезата е, че има надигане в централната позиция, че индустрията вече е окупирала производството на нематериални стоки или стоки със значителен нематериален компонент като идеи, знание, език, образи, кодове и емоционални състояния. Окупирането, замесено в нематериалната продукция се простира от единия до другия край на икономиката, от здравните работници и преподавателите до работници в закусвални, в телефонни централи и стюардеси. Отново, това не е твърдение от количествено естество, а твърдение за качествата, които прогресивно са били налагани върху други сектори на икономиката и обществото като цяло. С други думи, познавателните и емоционални инструменти на нематериалното производство, несигурната, негарантирана природа на неговото отношение на заплащане, временността на нематериалното производство (което клони към унищожаване на структурите на работния ден и размиване на традиционните разделения между работно време и неработно време), както и другите негови качества се генерализират.

Тази форма на производство би трябвало да се разбира като биополитическа доколкото това, което се произвежда е в основата си социални отношения и форми на живот. В този контекст традиционните икономически разделения между продукция и репродукция клонят към избледняване. Формите на живот едновременно се произвеждат и възпроизвеждат. Тук вече започваме да виждаме близостта между тази идея за биополитическо производство и екологичната мисъл, тъй като и двете са фокусирани върху продукцията/репродукцията на формите на живот с важната разлика, че екологичната перспектива разпростира идеята за формите на живот отвъд границите на човешкото или животинското (повече за това после).

Друг подход към хипотезата за надигащата се доминантна позиция на нематериалната или биополитическа продукция е чрез термините на историческите промени в йерархията на формите на собственост. Преди индустрията да окупира централната позиция в икономиката, до началото на 19-ти век, недвижимата собственост като земята е държала доминираща позиция по отношение на другите форми на собственост. В дългата ера на централност на индустрията обаче движимата собственост като стоките е започнала да доминира над недвижимата такава. Днес сме сред подобен преход, при който нематериалната собственост взима доминиращата позиция над материалната собственост. Наистина патентите, авторските права и други методи за регулиране и поддържане на изключителен контрол върху нематериалната собственост са тема за най-активните дебати в сферата на законите за собственост. Нарастващата важност на нематериалната стойност може да послужи като доказателство или поне като индикация за надигащата се централност на нематериалното производство.

Докато в ранните периоди на този преход борбата между доминантните форми на собственост обръщаха въпроса за мобилността (недвижима земя срещу движими стоки), днес въпросът фокусира вниманието си върху изключителните права и репроизводството. Частната собственост под формата на стоманени греди, автомобили и телевизори се подчинява на логиката на недостатъчността: ако ти ги използваш, аз не мога. Нематериалната собственост като идеи, езици, знания, кодове, музика и емоции, напротив, може да бъде репродуцирана в безкрайност. Всъщност, много такива нематериални продукти функционират с техния пълен потенциал само ако са открито споделени. Полезността за теб от дадена идея или даден ефект не се намалява ако я споделиш с мен. Точно обратното, те стават полезни само когато се споделят съвместно.

Това имах предвид, когато в началото казах, че общото се превръща в централно за съвременната капиталистическа икономика. Първо, формата на производство, надигаща се в доминираща позиция, води като цяло до нематериални или биополитически продукти, които имат тенденцията да бъдат общи. Тяхната природа е социална и репродукционна и затова е все по-трудно да наложиш изключителен контрол над тях. Второ, и може би по-важно, производството на стоки в бъдещото икономическо развитие зависи от това те да бъдат общи. Пазенето в тайна на идеи и знания спъва произвеждането на нови идеи и знания, точно както тайните езици и тайните ефекти са стерилни и безполезни. Ако нашата хипотеза е правилна, тогава парадоксално капиталът все повече разчита на общото.

Това ме води до първата логическа характеристика на общите блага, както в екологичните, така и в социалните им аспекти: и в двата случая те се противопоставят на собственическите отношения и са влошавани и разваляни от тях. В социалната и екологична сфера не само е трудно да се наложат изключителни права над нематериалните форми на собственост, но и, както вече казах, превръщането на биополитическите стоки в частни също подкопава тяхната бъдеща продуктивност. Появява се мощно противоречие в сърцето на капиталистическото производство между нуждата от общото в интерес на производителността и нуждата от частното в интерес на капиталистическото натрупване. Противоречието може да се разгледа като нова версия на класическото противопоставяне, което често е цитирано от марксистката и комунистическата мисъл, а именно – това между социализацията на продукцията и частната природа на натрупването. Борбата около така нареченото био-пиратство в Бразилия и други части по света е съвременния театър на този сблъсък. Знанията на коренните жители и медицинските свойства на определени растения в Амазония например са патентовани от международни компании и са превърнати в частна собственост, резултатите от което не само са несправедливи, но и унищожителни (Аз се въздържам да наричам това пиратство, тъй като пиратите поне имат достойнството да крадат собственост. Тези корпорации крадат общото и го правят частна собственост.)

В екологичната сфера е също толкова ясно, че общото едновременно отрича и страда от отношенията на собственост. То отрича собственическите отношения просто в смисъла, че ползите и вредите от околната среда винаги надхвърлят границите на собствеността по същия начин, по който надхвърлят националните граници. Точно както твоята земя споделя със съседната земя ползите от дъжда и слънцето, тя ще сподели и разрушителните ефекти от замърсяването и промяната в климата. Въпреки че стратегиите на неолиберализма най-ясно са насочени към приватизацията на публичното, като транспорт, услуги или индустрии, той по същия начин приватизира общото, като нефт в Уганда, диаманти в Сиера Леоне, литий в Боливия и дори генетичната информация на населението в Исландия. Вредите върху общото, нанесени от частната собственост, също подсказват противоречива връзка: частната природа на натрупването (чрез печалбите от замърсяващата индутрия например) влиза в конфликт със социалната природа на щетите от това. Като поставим заедно двете формули, виждаме противоречията и от двете страни, така да кажем, на частната собственост: увеличаващата се общностна същност на производството се сблъсква с частната същност на капиталистическото натрупване и това капиталистическо натрупване, от своя страна, се сблъсква с общностната (общата), социална природа на щетите от него.

Множество мощни движения се надигнаха в последните години, за да се борят срещу неолибералната приватизация на общите блага. Успешно движение, което илюстрира част от аргументите ми тук, е войната за вода в Кочабамба, Боливия през 2000 година, която заедно с войната за газа, кулминирала през 2003 година в Ел Алто, доведоха до избирането на Ево Моралес на изборите през 2005 година. Събитията бяха предписани по класически неолиберален сценарий. Международният валутен фонд притисна боливийското правителство да приватизира водната система, тъй като струвало повече да се достави чиста вода отколкото плащали за това получателите ѝ. Правителството продало водната система на консорциум от чужди корпорации, които незабавно "рационализираха" цената на водата, увеличавайки я неколкократно. Последвалите протести за де-приватизиране на водата се кръстосаха с най-различни други усилия за запазване на контрол над общото като природни ресурси, форми на живот в общности на коренните жители и социални практики на селяните и бедните. Днес, когато катастрофите от неолибералните приватизации стават все по-очевидни, задачата да се открият алтернативни начини за управляване и подпомагане на общите блага е станала съществена и неотложна.

Втората логическа характеристика, споделяна от общото и двете сфери (екологична и социална), е по-абстрактна, но не и по-малко значима от това – общото винаги нарушава и надхвърля доминантните мерки за стойност. Съвременните икономисти извършват забележителна гимнастика, за да измерят стойността на биополитическите продукти, като идеи или състояния. Често те ги определят като "външни", които се изплъзват от стандартната схема на измерване. По подобен начин счетоводителите също се затрудняват с "нематериалните ценности", чиято стойност изглежда като езотерична. Всъщност, стойността на идея, социално отношение или форма на живот винаги надхвърля стойността, която капиталистическата рационалност може да й определи, не в смисъла, че тя винаги е по-голямо количество, а в това, че тя не се подчинява на цялата система на измерване. (Финансите разбира се играят централна роля при оценяването на биополитическите стоки и продукция и бих казал, че съвременната финансова и икономическа криза произлиза в голямата си част от неспособността на капиталистическото измерване да възприеме новите доминантни форми на производство. Както и да е, това е комплексна дискусия, която трябва да оставим за други случаи.) Един от главните персонажи в книгата "Трудни времена" на Чарлс Дикенс е собственикът на фабрика Томас Градграйнд, който вярва, че може да рационализира живота като подчини всички негови аспекти на икономическото измерване, включително "въпросите на сърцето" като отношенията с неговите децата и както читателят бързо се досеща Градграйнд ще научи, че животът надхвърля границите на подобно измерване. Днес дори стойността на икономическите стоки и дейности (и общото като все по-централно в капиталистическото производство) надхвърлят и се изплъзват от традиционните измервания.

В екологичната сфера стойността на общите блага също е неизмерима или поне не се подчинява на традиционните икономически мерки за стойността. Не става въпрос, че научните измервания като съотношението на въглероден диоксид или метанови газове в атмосферата, са несъществени. Разбира се, че са. Моята позиция е, че стойността на общото се противопоставя на измерване. Помислете като контрапример за добилите публична известност аргументи на Бьорн Ломборг против вземането на мерки за ограничаване на глобалното затопляне. Подобно на господин Градграйнд, стратегията на Ломборг е да рационализира въпроса като изчисли стойностите, за да се зададат приоритети. Установената стойност на разрушение, която се очаква от глобалното затопляне, заключава той с безпогрешна логика, не оправдава това, което ще струва борбата с него. Проблемът е, че някой не може да измери стойността на формите на живот, които ще бъдат унищожени. С какво количество долари ще оценим потапянето на половин Бенгладеш под водата, постоянна суша в Етиопия или унищожаването на традиционния начин на живот за инуитите? Дори размишляването над тези въпроси предизвиква този вид гадене и омерзение, което изпитваш, четейки тези списъци на застрахователните компании, които изчисляват колко пари ще получиш при загуба на пръст и колко за око или ръка.

Неспособността да се проумее стойността на общото с традиционните капиталистически измервания позволява съществуването на предложения за оценяване на търговията с въглеродни емисии като Протокола от Киото и проекта Уаксман-Маркей, който сега се обсъжда в САЩ. Търговията с въглеродни емисии като цяло включва капак на производството на въглеродни газове и други парникови газове като по този начин се създава ограничен пазар, в който производството на такива газове може да бъде определено с икономически стойности и с него да бъде търгувано. Подобни схеми следователно не претендират, че директно измерват стойността на общото, а вместо това заявяват, че го правят непряко, прилагайки монетарни стойности на производството на газове, които вредят или разлагат общото. Нямам намерение да отричам факта, че в някои случаи схемите за търговия с въглерод може да имат положителен ефект върху контролирането на вредни емисии. (Стратегическата подкрепа или опозиция на подобни схеми за търговия с карбонови емисии трябва да бъде подчинена на различен тип аргументация от изложената тук и на анализ на специфичната ситуация.) И все пак трябва да се има предвид, че придаването на определена стойност на неизмерими обекти и стоки и предположението, че пазарната рационалност ще създаде стабилна и доходоносна система в много случаи са водели до катастрофа – например настоящата финансова криза. Трябва също така да се изследват начините, по които подобна собственическа логика и пазарни схеми няма да намалят, а ще увеличат социалната йерархия, белязана от бедност и изключване. Във всеки случай трябва да е ясно, че предложения, почиващи на капиталистическото измерване на стойност и на пазарната рационалност, която върви с него, не могат да обхванат стойността на общите блага и да разгледат проблема с климатичните промени на фундаментално ниво, дори и чрез подобни индиректни начини. Формите на живот не са измерими или може би се подчиняват на радикално различна скала, базирана на стойността на живота, която струва ми се не сме открили все още (или може би сме загубили).

Моята основна теза тук е, че точно както различните форми на общото се противопоставят на собственическите отношения, те също така отхвърлят и традиционните закони на капиталистическата рационалност. Според мен тези два факта са важна база за разбирането на двата облика на общото и борбата за запазването и развитието му. Споделените качества на общите блага в тези две аспекта, които анализирах до момента, трябва да са фундамент за свързването на политическия активизъм, насочен към автономията и демократичното управление на общите блага.

Въпреки това откривам два важни момента, в които борбата за общото оперира спрямо противоположна на логиката на тези два аспекта (логиката на екологичното общо и социалното и икономическо общо). Първият се отнася до недостига и ограниченията. Екологичната мисъл по необходимост се фокусира върху крайността и ограничеността на Земята и нейните живи системи. Например общото може да изхрани даден брой хора и същевременно да бъде успешно репродуцирано. Земята, особено що се отнася до дивите райони, трябва да бъде защитавана от разрушенията на индустриалното развитие и човешката дейност. Обратно на това, политиките на общото по отношение на социалния и икономическия аспект в общи линии подчертава неограничения характер на производството. Производството на форми на живот, включително идеи, ефекти и т.н. няма фиксирани граници. Това разбира се не значи, че повече идеи означава по-добри такива, а по-скоро, че те не се подчиняват на логиката на недостига. Идеите не са непременно разграждани от разпространението им и от споделянето им с други хора, а точно обратното. Следователно съществува тенденция дискусиите в едната сфера да бъдат доминирани от призиви за запазване и лимитиране, докато тези от другата да се характеризират от прослава на безкрайния креативен потенциал.

Казано с доста по-прости думи, там, където екологичната мисъл е срещу развитието или за ограничения на икономическото развитие, привържениците от страната на социалния и икономически аспект на общото са решително за развитието. Това е твърде опростено, тъй като въпросното развитие в двата аспекта е фундаментално различно. Видовете развитие при социалното производство на общи блага се отклоняват значително от тези при индустриалното развитие. В действителност когато веднъж се осъзнае (както споменах по-рано), че в биополитическия контекст традиционното разделение между производство и възпроизводство се разруши, става по-лесно да се забележи, че призивите за запазване в единия случай и за създаване в другия всъщност не са противопоставящи се, а допълващи се. И двете перспективи се отнасят на фундаментално ниво до производството/възпроизводството на живота.

Вторият базов конфликт между борбите за общото в тези два аспекта се отнася до степента, в която интересите на човечеството служат като референтна рамка. Борбите за общото в социалния и икономически аспект в общи линии се фокусират върху човечеството и в действителност една от най-важните цели е да разширим успешно политиките си до цялото човечество, да преодолеем йерархиите и изключването на класа и собственост, пол и сексуалност, раса и етнически произход и т.н. В противовес на първия аспект, много по-вероятно е борбите за общите блага в екологичен аспект да разширят обхвата си отвъд човечеството. В множество радикални екологични движения интересите на нечовекоподобните форми на живот имат същия или дори по-голям приоритет от тези на човечеството.

Според мен има реална и важна разлика между гледните точки относно общите блага в тези два аспекта, но не непреодолима или дори разрушителна разлика. Мнението ми е, че за онези, фокусирани основно върху екологичните аспекти, би било полезно да научат повече и да се сблъскат с природата на социалните йерархии и начините за борба срещу тях на ниво активизъм и теория. Също толкова полезно би било за онези, фокусирани върху социалните борби, да научат повече и да се сблъскат с ограниченията на Земята и нейните форми на живот, както когато те взаимодействат с човечеството, така и когато съществуват по собствените си закони.

Фокусирайки се върху двата от аспектите на общите блага, се надявам в хода на изложението на това есе да съм изразил как концепцията за общите блага служи за изразяване на някои от централните въпроси в политиката днес. (Оставям за други случаи изследването на природата на общото в другите му аспекти, включително този за идентичностните политики или контекста на социалните институции като семейство и нация.) Борбата за общите блага и намирането на алтернативни начини за управлението им е фундаментално за всеки проект за преосмисляне на обществото. Необходимо е различията между борбите, ориентирани към различни гледни точки за общите блага, да бъдат артикулирани и обсъдени, но тези различия според мен са здравословни и разглеждането им може само да ни придвижи напред. Това е една причина, поради която следя подготвителните дискусии и организационните усилия за активистките събития по време на Конференцията на ООН за промените в климата, които споменах по-рано. Те ще съберат на едно място еко-активисти и анти-капиталистически движения, както и други социални такива. Все пак, дискусии по теми като тази често са най-продуктивни и напредничави благодарение на практическите и теоретични форми на съвместни изследвания, осъществени от активисти в движенията. Нямам търпение да науча до какви резултати са достигнали.

Благодарности: Благодарен съм на Хари Халпин за коментарите му на черновата на това есе.

Превод от английски: Петър М.

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop