Тежестта на Историята

Америките са построени чрез убиването на местните обитатели на земята и чрез "внасянето" на роби от Африка, които да обработват тази земя. Тази история е на 510 години. Причината, поради която има расизъм в Америките и това, което наричаме "бяло превъзходство" в Северна Америка, е, че тежестта на тази история никога не е била снета от плещите на тези, които са били принудени да я изтърпяват.


Днес коренното население в Северна Америка е съставено от някои от най-бедните хора, подложени на постоянни нападения и натиск от властите и корпорациите, коитo искат и малкото им останали земя и ресурси и от самия расизъм, който твърди, че всяко обезщетение за дългата история на геноцид е "специално отношение".

http://lifeaftercapitalism.info/images/stories/beyondracism.gifДнес 50% от затворниците в САЩ са афроамериканци, а те са само 13% от населението. Също така те са непропорционално разпределени и измежду бедните, безработните, хората без здравна осигуровка и убити от полицията.

Афроколумбийците са 70% от двата милиона вътрешно разселени, а са само 25% от населението. Мексиканците, гватемалците, никарагуанците, бразилците – всички те познават мъките и убийствените кампании срещу тяхното коренно население.

Това е история на 510 години и не е само американска история.  Нашата история може да започва през 1492 г., но трябва да отбележим, че 1492 г. не е просто годината, в която Колумб достига Америка. Това е и годината, през която Европа покорява кралство Гренада, последния останал пост на мюсюлманска Испания. В мюсюлманска Испания християните, мюсюлманите и евреите живеят заедно. Покоряването на Испания от християнска Европа променя това. Евреите и мюсюлманите са принудени да приемат християнската вяра или да бъдат експулсирани. Тогава е създадена Светата инквизиция, за да изкоренява фалшивите покръстени, да ги изгаря на клада и да присвоява земите им.

Робството и масовите кражби на земя и ресурси от Америките са основата, върху която е построен съвременният капитализъм. За да се построи капитализмът, е било нужно да се погубят цели народи по най-отвратителните начини. За да се погубят тези народи, е било нужно да се създаде мита, че тези, на които Европа прави тези неща, не са точно хора – че коренното население не са точно хора; чернокожите не са точно хора. Когато тези митове са били измислени, Европа не е съществувала изолирано: дехуманизацията е приложена първо върху евреите и мюсюлманите в самата Европа или в Близкия изток. И мисля, че корените на тази съвременна расистка митология могат да бъдат намерени  в онези средновековни идеи за кръв и чистота, за езичници и външни хора, докато корените на съвременния институционален расизъм могат да бъдат намерени в конструкцията на самия капитализъм, в геноцида, робството и колониализма, които са били необходима част от изграждането на капитализма.

Капитализмът и расизмът все още се отнасят до кражби и изгоди. Те все още са свързани с дехуманизацията, войната, избиването на безпомощни хора, които са третирани като не-хора. Днешната Война срещу терора за малко беше наречена "Поход срещу злото". Вече няколко пъти  хиляди мюсюлмани са били арестувани в САЩ. Историческите паралели са налице.

Така че ако се попитаме какво би означавало да има живот след расизма, ние ще трябва да го съчетаем с живота след капитализма. Живот след расизма предполага живот след капитализма, тъй като голяма част от расизма работи чрез неравното споделяне на ресурси, гладуването на милиони за сметка на облагата на малко и всичкия митологичен и исторически багаж, създаден за да оправдае това разпределение.

Но расизмът е повече от просто икономика и могат да се кажат още неща за антирасизма и антикапитализма. Бих казал, че необходимите компоненти за живот след расизма са четири: поликултурност, автономност, солидарност, обезщетяване. Моята представа за живот след расизма може да бъде обобщена като "интеграция без уподобяване и автономност без разделение". Ще опиша в детайли тези позиции, но първо ще кажа нещо за национализма.

Национализмът не е решението

С всички тези връзки между глобалния капитализъм, империализма и расизма, човек може да се изкуши и да помисли, че национализмът е решението на проблема. Освободителен национализъм на народи от третия свят, който ще ги освободи от глобалната капиталистическа система. В отделни контексти такива национални борби могат и да бъдат освободителни. Няма спор по този въпрос. Но е нужна предпазливост.

Както казва Арундати Рой:

"Обезпокоително е да видиш колко добре национализмът пасва на фашизма. Не трябва да позволяваме на фашистите да определят какво е нация или на кого принадлежи, но трябва да имаме предвид, че национализмът във всичките си форми – социалистически, капиталистически и фашистки – е в основата на почти всички геноциди от 20 век. По въпроса с национализма е добре да подхождаме предпазливо."
Арундати Рой, април 2002г.

Националното освободително движение е основано на борбата срещу колониалното потисничество и общността се бори срещу него, но споделената история често доказва своята недостатъчност. Когато се появяват нации-държави, национализмът, който те прилагат е основан на нещо – територия, език, история или споделени културни практики или комбинация от тези неща. Националистическата теория свързва хората, обединени от някое от тези неща. Свързва ги до толкова, че това става основната общност, към която се причислява човек. Тя е суверенна, т.е. има последната дума. Може и други неща да се вземат предвид, но нацията има последната дума.

Днес въпреки контрола, който корпорациите упражняват, последната дума относно земята, хората, закона, принадлежи на националните държави и те използват своята власт, за да упълномощават капитала. Кой прокарва законите, които позволяват частната собственост? Кой използва полицията, за да разбива работнически или общностни организации? Кой напада и погубва коренното население и етнически малцинства? Националните държави и само те правят всички тези неща, доста често в името на нацията. Не искам да подценявам ролята на империализма тук. Чуждите нападения и намеси винаги играят важна роля при отнемането на свободата на хората, но това е роля и на местните елити и националния шовинизъм.

И пак искам да кажа, че нациите винаги са били основа за съпротива. Културите са били основата за съпротива срещу потисничеството на капитала или империализма. Съпротивата се нуждаде от основа в една общност. Веригите от взаимоотношения, споделения език и история правят една култура подобна общност. Но има много видове общности. И няма причина да привилегироваме един вид общност и да твърдим, че тя има последната дума. Има езикови връзки, религиозни връзки, общи интереси или приятелства. Трябва ли човек да избира между тях? Трябва ли човек да избира между това да бъде цоцил и мексиканец, или между квебекчанин и канадец, или християнин, индиец или мюсюлманин, панджаби или пакистанец? Формулата на национализма, която приравнява индивидуалността към идентичността, отричайки факта, че ние имаме множество, застъпващи се идентичности и принадлежим към множество общности, не е съвместима с един нормален свят.

Поликултурност

Е, национализмът не е решението. Идеята, че има "чисти" нации или "чисти" култури, на които трябва да сме предани, е проблем. Това не е решението на империализма, нито пък е полезна реакция срещу расизма. Но не е и полезна идеята на някои, често марксисти, че всичката култура е "буржоазна" и че след капитализма, културните различия ще изчезнат и ще имаме добра социалистическа култура. Това е просто подобно на националната чистота – само че този път е "социалистическа чистота", наложено уподобяване, което е еднакъв кошмар за всички хора. Вместо чистотата на отделните култури, които не си взаимодействат, вместо чистотата на това усвояване на всички култури в една, аз предлагам поликултурност.

Виджай Прашад пита:

Културите отделни и заградени ли са? Имат ли културите история или са статични? Кой определя границите на културата и кой позволява промените в нея? Културите преливат ли една в друга? Да уважим фетиша към културата предполага съхраняването ѝ в музей, вместо да се търси в нея потенциала за освобождаване или промяна. Трябва да приемем хомофобията и сексизма, класовата жестокост и расизма, всичко това, за да бъдем почтителни към нечията перверзна дефиниция за култура.[1]

Срещу "мултикултурност", Прашад настоява за "поликултурност".

Поликултуралистите гледат на света като съставен от обмена на културни форми, докато мултикултурализма (в повечето си варианти) гледа на света като на вече устроен от различни (и отделни) култури, които можем да поставим в различни категории и да изучаваме с уважение. Как би изглеждала историята от поликултурна перспектива? Вместо да гледаме на Хонг Конг като само на бизнес център и като на хибрид между древно конфуцианство и съвременен капитализъм, както в творбата на Ту-Вей Минг, ние може да вземем предвид йезуитската роля в създаването на ранното модерно "конфуцианство", както в творбата на Лионел Йенсен... Вместо да се отнасяме към индийските студенти в Йейл като към извънземни, ние бихме могли да вземем предвид факта, че университетът получава пари от Елиху Йейл, който е бил губернатор на Мадрас, и чието богатство е дошло от експлоатацията на индийски селяни. [2]

Можем да намерим заченки на тези идеи на различни места.

Автономия и солидарност в Чиапас

През март 2001 г. в Мексико Сити Коменданта Естер от сапатистите се бори за закон за права и култура на коренното население. Отговорът на Естер срещу обвиненията, че създаването на закон за правата и културата на коренното население, който зачита автономността на мексиканското коренно население, би довело до отделяне, конфликт и "балканизация", е:

"Предложението беше обвинено в балканизиране на страната, пренебрегвайки факта, че страната е вече разделена. Има едно Мексико, което произвежда богатства, друго Мексико, което присвоява тези богатства и трето, което трябва да протяга ръцете си, за да получи милостиня. Ние, коренното население, живеем в разпокъсана страна, осъдена да се срамува от цвета на кожата си, от езика, на който говорим, от дрехите, които ни покриват, от музиката и танците, които изразяват нашата тъга и радост, нашата история.

Това предложение е обвинено в създаването на индиански резервати, пренебрегвайки факта, че ние, коренното население, вече живеем разделени, отделени от останалите мексиканци, и  в опасност от изчезване.

Това предложение е обвинено в създаването на изключения в политическия живот, пренебрегвайки факта, че в сегашния политически живот, човекът, който управлява, всъщност не управлява, а променя обществената си позиция в зависимост от това къде е богатството и знае, че е недосегаем, докато е на власт."[3]

http://lifeaftercapitalism.info/images/stories/zapatistas1.jpgВместо това предложението на сапатистите е за страна, в което "не се налага да губиш това, което прави всеки индивид различен, за да се запази единството и така се запазва и възможността да се напредва чрез взаимно съгласие. Това е страната, която искат сапатистите. Страна, в която различията се оценяват и уважават. Страна, в която това да бъдеш различен и да мислиш различно, не е причина да отиваш в затвора, да бъдеш преследван или да умреш."

Законът за права и култура на коренното население е нещо, което сапатистите са изграждали във всеки случай през цялото време с техните автономни общини. Идеята не е да се създадат малки острови, които не контактуват с по-голямата общност – в известен смисъл те са острови, защото са оградени и обсадени от мексиканската армия и паравоенните помощници. Вместо това общностите са автономни, смаоуправлявани общини, които се стремят да са в контакт с по-голямата общност по свой собствен начин. „Балканизацията", от която се страхуват опонентите на този вид автономия, идва не поради самоопределянето, а поради опитите за насилствена асимилация и дори по-лошо – експулсиране и разрушаване.

Сапатиската практика показва, че автономията не значи експулсиране. Дори съвсем. В действителност в една сапатиска общност ще срещнете коренното население на Чиапас, но също така е много вероятно да срещнете и мексиканци от всички краища на страната, латиноамериканци от целия континент, североамериканци и европейци, всички те поканени не, за да правят благотворителни кампании за сапатистите, ами за да работят с тях на базата на справедливост и солидарност. Главният говорител и военно командващ, субкоменданте Маркос, не е коренен жител от Чиапас, а метис от градско Мексико. Когато той разказва за първия си допир с Чиапас, Маркос казва:

"Беше кошмар... трябва да разберете някого, който идва от града; с университетско образование, отиващ на място, където всеки ти казва "тръгни си. Това не е място за теб." Земята ти го казва, времето ти го казва, пръстта, която се превръща в кал, дъждът... всичко казва "това не е място за теб" и то на език, който ти дори не разбираш."[4]

Включвайки се към коренните жители, борейки се заедно с тях, страдайки от това, от което и те страдат и спечелвайки доверие през годините, Маркос е пример как нечистите линии на „разлика" и „култура" могат да бъдат преодолени при една истинска, трайна среща между хора, която среща е базирана на солидарност и справедливост.

Автономия и солидарност в Андите

В Колумбия афро-колумбийците и коренните жители се организират за териториална автономия. Колумбийската конституция признава правото на териториална автономия за афро-колумбийците и местното население – но по места хората биват смазани. Въпреки това те се борят. Концепцията на организации като PCN (Процеси на чернокожите) и ONIC (Национален конгрес на коренните жители) [5], територията и културата са ключови за защитата на техните хора и поминък от настъплението на войната и глобалния капитализъм. Войната и капиталът се стремят а премахнат тези народи от земите им или заради полезните изкопаеми в земята, или заради наемите, които могат да бъдат спечелени.

Също като сапатистите и за разлика от движенията на религиозните десни, тези колумбийски движения не се оттеглят в някаква базисна "култура" след като са се предали в битката за социална справедливост. Културата за тях е част от борбата, част от съпротивата и е ключова за оцеляването им. Също както при сапатистите, тяхната цел не е да изолират техните култури от външните хора и да ги запазят, а да живеят в духа на тези култури, да споделят богатствата им.

Това ги води до конфликт не само с американските транснационалния капитал и с колумбийските власти и паравоенни, но понякога и с колумбийски бунтовници, които смятат "етичните" искания и претенции за контра-революционни средства на контра-революцията. Докато тези движения споделят бунтовническото желание за социална справедливост, техните искания за автономия са неприятни за бунтовниците, защото са без изключения: афро-колумбийците искат автономност от колумбийското правителство и от партизаните. Те се противопоставят на поляризацията и отказват да бъдат използвани като средство на контра-бунта. Те достигат до хората в Колумбия и по целия свят, като се опитват да балансират автономия, солидарност и социална справедливост от една страна срещу силите на икономическото плячкосване и расисткото изключване от обществото, а от друга – срещу насилственото асимилиране.

Еквадор и Боливия също са ставали свидетели на движения на коренните жители, които са били едновременно и срещу капиталистическата експлоатация, и срещу насилствената асимилация и расизма.

Автономия и солидарност в Палестина

По средата на конфликт като този в Колумбия е забележително да мислим, че покълват семената на автономията, които подкопават расизма. Същото е вярно и за Палестина: тук има открит конфликт между силната държава на заселниците и лишеното население, между Израел и палестинците. Как може движение за национално освобождение, което иска да създаде национална държава, да има различен фокус от комунален и националистки?

http://lifeaftercapitalism.info/images/stories/palestinians1.jpgИма движения, които събират израелци и палестинци в опитите да предпазят палестинци от атаките на израелските заселници и войници. Движение, което събира все повече и повече обикновени хора от цял свят, които да наблюдават, да са на мястото на събитията, да използват своето присъствие като човешки щит, за да пазят палестинците от насилието на държавата, която се опитва да ги "премести". В Израел има  антивоенни движения, журналисти-дисиденти като Амира Хас и академици като Таня Райнхарт, войници като 500-те серувники, които отказаха да служат в окупацията на палестинските територии, израелци и палестинци, които ще седнат заедно и ще се шегуват как "арабите и евреите… са братовчеди" [6], след като са се изправили заедно срещу военните, след като самото присъствие на израелци и хора от цял свят намали насилието, което армията изсипа над палестинците.

Нета Голан и Джордж Ришмави са създателите на Международното движение за солидарност.

В Торонто през 2002 г. Ришмави, който е палестинец, даде пример за това как солидарността може да обезоръжи колонизаторите, говорейки за обсадата на Беит Сахор през 1989 г.:

"Имаше израелци, които идваха, за да пречупят обсадата и да бъдат с палестинците. Това беше отпор срещи политиката на министър-председателя Рабин за "чупене на костите на палестинците". Нашата инициатива се казваше "Чупете хляб, не кости". Един ден армията нареди евакуация на всички израелци от града поради това, че било "опасно" за тях. За щастие някои от израелците, които ни посещаваха бяха равини и те се възпротивиха. Беше Шабат, казаха те – щеше ли израелското правителство да е единственото в света, което нарушава религиозните свободи на евреите, карайки ги да пътуват на Шабат?"

Нета Голан, израелска мирна активистка, която живее в окупиран Наблус, разказва за това, което е трябвало да преодолее, за да може да работи в солидарност:

"Предразсъдъците е много на дълбоко. Толкова на дълбоко, че когато отидох в Западния бряг, по време на срещата в Осло, имах пристъп на безпокойство. Веднъж седмично ходех там и при всяко пътуване бях изпълнена с безпокойство, със страх, мислейки си: "всички те искат да ме убият!" И ми трябваха поне петнадесет минути, гледайки хората, които си вършеха своите неща, говореха по между си, работеха, вършеха всичко останало, но не и да мислят колко много искат да ме убият, преди да се успокоя. Да видя тяхната отвореност, тяхното желание да ме приемат, тяхната щедрост, това беше най-големият подарък за преодоляване на страха – шансът да открия мъдростта, красотата на палестинския народ. Израелците, които не могат да преодолеят страха си, са много по-бедни, защото нямат възможността да го направят."

Това е почти един парадокс: интернационалисти се опитват да помогнат на едно национално-освободително движение, привилегированите използват привилегированата си позиция, която са получили поради расизма, за да защитават жертвите. Но парадоксът изчезва с осъзнаването, че автономията и солидарността са приятели, а не врагове.

Автономията в Северна Америка

Североамериканците не трябва да гледат много на далеч за идеи как да съберат автономията и солидарността.

Уинона ЛаДюк казва:

"Твърди се, че в световен мащаб има 5000 народа на коренните населения; 500 000 000 коренни жителя в света; 5000 народа. Тези народи са съществували хиляди години като такива. В международното право ние споделяме признаването на народи, като такива, които имат общ език, обща територия; направляващи живота институции, икономически институции и история, това са всички индикатори според международното право за дефиниране на народ. Но в действителност на международно ниво повечето решения на са вземани от народите и хората. Те са вземани от държави. Има около 170 държави, които са членки на ООН. Повечето от тях съществуват едва след Втората световна война."[7]

Предложеното решение от коренните жители не е да се създадат още хиляди допълнителни държави, а че всеки на този континент трябва да промени възприятията си за земя, икономика и култура.

Таиаиаке Алфред настоява в книгата си "Мир, силя, правда: манифестът на коренното население" ("Peace, Power, Righteousness: an Indigenous Manifesto") не за "суверенитет" на коренните жители, а за това, че цялата концепция за "суверенитет" е опорочена: не само по отношение на коренните жители, а по отношение на всички хора. Ако идеята за "суверенитет" означава, че една държава, действаща от името на "нацията", твърди, че има приоритет над някакво парче земя, то това е аналогично на идеите за "чиста култура", към която някой би имал първостепенна лоялност. Противоположността на суверенитета и чистотата на културата е една и съща: да се признае многостранните обвързаности, застъпващите се ползвания и права, без твърди граници.

Предложението на Уорд Чърчил, описано в неговата "Аз съм коренен жител" ("I am Indigenist") [8] е по-традиционно националистическо в перспектива. Той твърди, цитирайки Гийермо Бонфил Батая, че:

"Индианският начин на мислене утвърждава съществуването на една – уникална и различна – индианска цивилизация, от която конкретни изразявания са произлезли културите на различните народи. Поради тази причина са произлезли и идентификацията и солидарността между индианците. Тяхната "индианственост" не е просто тактика, а по-скоро необходим израз на историческа единност, базирана на обща цивилизация, която колонизаторите са искали да скрият."

Чърчил изразява аргумент, сходен до този на Джавархалал Нехру в книгата му "Откриването на Индия" ("The Discovery of India") [9]. Книгата е написана в затворническа килия в Британска Индия, където той е затворен заради националистките си действия. Нехру изследва обширната и разнообразна история на Индия и стига до извода, че там има единство на цивилизацията. Пишейки за това, той иска да засили тази единност в борбата срещу колониалния потисник, а намеренията на Чърчил са подобни. Но също както ЛаДюк и Алфред, те не настояват за създаването на още държави от стария модел, нито за завръщане към миналото:

"Имам предвид, за какво се притесняват хората тук? Всички ли наистина предвиждате индианците да стоят по кейовете на Бостън и Ню Йорк, пращайки набори от водни крила към дългите линии от не-индийци, така че всички те да могат да плуват обратно към Стария свят? Стига глупости."[10]

Чърчил подкрепя териториална автономия, която не означава задължително сепаратизъм:

"Моето собствено влечение… клони към пълна суверенна независимост, но… аз нямам повече право да налагам моите предпочитания на коренните народи, отколкото колонизаторите; всеки коренен народ избира за себе си точния начин и степен, до която упражнява автономията си, суверенитета си."[11]

Важно е да се обобщи идеята на Чърчил, че "точният начин и степен на автономия" могат да бъдат преговаряне, но потиснатата общност трябва да решава.

Обезщетяване

Предложенията на коренните жители подчертават природата на предоговаряните отношения между народите. Но за да започне едно такова отношение от равна база, трябва да се премахнат неравенствата, с които ни е оставила тази история на расизма.

Манинг Марабъл казва:

"Една трета от афро-американските домакинства днес имат отрицателно нетно богатство. Богатството на средното чернокожо домакинство е по-малко от 15% от това на средното бяло домакинство. Повечето от нашите хора са хванати в капана на почти бездънна икономическа яма, от която няма да има изход, освен ако не променим политическите си искания и стратегията от либерален интеграционизъм към преструктуриране на икономическите ресурси и елиминирането на структурния дефицит, който разделя чернокожи от бели в две неравни расови вселени."[12]

Тази оценка е валидна и на глобално ниво, както и за САЩ. Исканията за репарации към чернокожите, така както исканията за репарации към Третия свят, са искания да се анулира плячкосването, от което бедните са страдали векове наред и да се установи равенство. За да спечелим тази обезщетяването, ще е необходимо да изградим солидарност отвъд границите на нация, култура или цвят на кожата.

Заключение

Тези четири идеи са средства в опитите за достигане до свят без расизъм:

  • Обезщетяване с цел да се отмени несправедливото разпределение на богатство и власт, което е наследство от геноцид, робство, капиталистическа и имперска експлоатация;
  • Солидарност за преодоляване на ограниченията по цвят на кожата, раса и култура, които са част от това наследство и които пречат на хората да намерят едни други или да се борят заедно;
  • Автономия, защото не може да има равноправни взаимоотношения между хора или народи, които не са на доброволна основа; опцията за и упражняването на автономия са необходими, за да има солидарност между културите;
  • Поликултурност, защото няма такова нещо като "чиста култура". Х.Л. Манкел е написал през 19ти век, че "чистотата на расата не съществува. Ние сме раса от енергични хибриди" и опитите да бъдем вкарани в някакво "чисто чувство относно нацията – или религията – или расата е кошмар, достоен за фундаменталисти като Джордж. У. Буш или Осама бен Ладен.


БЕЛЕЖКИ:
[1] Prashad, ‘Everybody was Kung Fu Fighting'.
[2] Prashad, ‘Everybody was Kung Fu Fighting'.
[3] Comandanta Esther's address to Congress, translated by irlandesa.  Znet March 28, 2001 http://www.zmag.org/chiapas1/estmar28.htm
[4] Интервю с Nettie Wild, в ‘A Place Called Chiapas', NFB Films, 1997.
[5] Някои източници относно борбите на коренните жители и афроколумбийците в Колумбия са от Justin Podur и Manuel Rozental, ‘A Snapshot of Colombia' and ‘Against Fear and Invisibility', Znet http://www.zmag.org/content/Colombia/podur-rozental.cfm и http://www.zmag.org/content/Colombia/podur-rozental3.cfm
[6] Виж ‘Solidarity with Palestinians', Diana Valentine, Znet October 28, 2002 http://zmag.org/content/showarticle.cfm?SectionID=22&ItemID=2548
[7] Winona Laduke, ‘Islands in a Continent', LiP Magazine, April 1997 http://www.lipmagazine.org/articles/featladuke_68.htm
[8] Guillermo Bonfil Batalla, ‘Utopia y Revolucion: El pensamiento politico contemporaneo de los Indios de America Latina.  Cited in Ward Churchill, ‘I am Indigenist: Notes on an ideology of the fourth world' http://www.zmag.org/chiapas1/wardindig.htm
[9] Jawaharlal Nehru, ‘The Discovery of India'.
[10] Churchill, ‘I am Indigenist'
[11] Churchill, ‘I am indigenist'
[12] Manning Marable, ‘In Defense of Black Reparations', Znet Commentary November 9, 2002

Превод: Маги и Петър