Представяме Ви четвъртата част от вдъхновяващия разказ-пътепис на нашия приятел и съучастник Петър Станчев, който имаше прекрасната възможност да участва в сапатисткото училище в Чиапас през декември 2013 г. Част 1, Част 2, Част 3

Свободен народ и звездите на 500 години съпротива

Падна ми се да отида в общността „Свободен народ“. Приготвих раницата си и заедно с пазителя ми седнахме, за да изчакаме да ни извикат, докато площадът на каракола се изпълни с камиони. Армандо говори езика чол и щяхме да бъдем изпратени в общност чол, където освен всичко друго, той щеше да бъде и мой преводач, защото много от жителите на общностите не говорят испански. „Свободен народ, всички за Свободен народ могат да започнат да се качват на камионите“, изкънтяха високоговорителите.

svoboda-sapatisti11Камионите видимо бяха използвани за извозване на строителни материали или добитък и скоро се сформира каравана от 4 камиона, всеки с няколко дузини от сапатисти и ученици, натоварени в каросерията. Потеглихме със закачливи викове и смях, докато над нас небето се стъмваше от придошлите облаци, за да направи гледката към изникващите пред нас планини и джунгли, още по-впечатляваща. Скоро започна да вали и няколкото държдобрана, които изскочиха от раниците на някои от другарите, се превърнаха в солидарен и самоорганизиран покрив, под който се скриха няколко от жените сапатисти, които носеха бебетата си на гръб.

- Така е в борбата, приятел – се засмя един от сапатистите, виждайки отчаяните ми опити да задържа държдобрана, докато клоните на дърветата, под които минавахме ме удряха като камшик всеки 2 – 3 минути, а водата, събрала се в дъждобрана, се изсипваше от време на време в лицето ми.

Издръжливостта и стоицизма на сапатистите беше впечатляваща. Мнозинството от тях, включително и някои от жените с бебета, останаха под дъжда извън импровизирания ни покрив. Никой не се оплака, напротив, продължиха пътуването сякаш нищо не се беше случило.

- Няма ли да се разболеят бебетата – попитах.
- О, не, те са свикнали, нищо им няма – тоговори един от сапатистите.

Скоро небето се разчисти и развълнуваните гласове отстъпиха на тихо съзерцание на редуващите се върхове, реки, селца, от време на време изчезващи зад дебелата стена на лакандонската джунгла. Камионите спряха в края на едно село и започнахме да слизаме, формирайки жива верига, за да свалим десетките раници. Солидарността и взаимопомощта работеха съвсем естествено, без някой да организира хората и да ги кара да си помагат. Същите надали биха реагирали по този начин, слизайки от автобуса в града. Прекрасно доказателство за това как средата формира човешкото поведение и в среда на солидарност хората са склонни да оказват взаимопомощ и да се подкрепят едни други.

- Тук ли ще останем?
- Не, тази общност не е сапатистка.
- Никога не са били сапатисти?
- Бяха, половината общност беше сапатистка, но се продадоха на правителството.

Когато въстанието избухва през 1994 година, мнозинството от общностите във високите части на Чиапас застават на страната на сапатистите. Терорът, отприщен от правителството, първоначално с двете военни нахлувания в областта и кланета, изнасилвания и побоища на местното население, а после чрез паравоенни групи, въоръжени от правителството, успява да изтръгне със сила някои от общностите от организацията. Един от най-шокиращите случаи е клането в Актеал през 1997 г., когато паравоенната групировка, носеща по ирония на съдбата името „Мир и справедливост“ избива 45 жени и деца, скрити в църквата на общността „Лас Абехас“ („Пчелите“). Днес тази война продължава. Паравоенни групировки, подкрепяни, въоръжени и финансирани от главните политически партии, продължават да оперират в северните чести на Чиапас. Правителството днес използва стратегията на моркова и пръчката. Докато паравоенни и полиция заплашват общностите, агенти на различни държавни структури предлагат пари, храна и инфраструктура на общностите, но под едно условие – да престанат да бъдат сапатисти и да позволят продажбата на земята си. Така някои общности са оставили организацията, която категорично отказва всякаква помощ и отношения с правителството.

На брега на реката, малко по пътя, ни чакат лодки. Реката е бурна, придошла и достатъчно внушителна, за да те пооплаши малко. Качваме се, клатейки се, докато дъждът продължава да ръми. В един момент една от вълните, идваща от друга, минаваща наблизо лодка, удря лодката и се накланяме рязко в една посока. Едно от момчетата скача светкавично към повдигналата се страна и ни спасява от преобръщане.

- Крокодили има ли – питам аз на шега.
- Да, има – отговаря Армандо с усмивка.

Почти час се носим по повърхността на реката, докато покрай нас се редуват хълмове, джунгла, прелитат ята птици и от време на време изскача някоя сейба – свещеното дърво на маите, което поддържа седемте небета, а в корените му се намира подземният свят.

Над реката прелита ято бели птици, докато ние запалваме цигара в безмълвие. Скоро се вижда табелка на брега, приближаваме и започваме да слизаме.

svoboda-sapatisti10Вие се намирате в сапатистка въстаническа територия, община Мигел Идалго – Свобода за народа на маите Тук народът заповядва, а правителството се подчинява.

Вдигам очи от табелата, за да видя наредилите се в две колони нагоре по стръмнината хора десетки сапатисти – жени, деца и мъже ни очакват, първите в традиционните си многоцветни рокли. Пристъпвам затаил дъх между двете линии, за да изляза на върха на хълма и да видя, че очакващите ни са поне 300 души – цялата общност

- Добър вечер – повтарям безброй пъти, минавайки покрай посрещачите.
- Добър вечер – отвръщат те в настъпващата мрачина.

Настаняват ни в училището, докато хората от общността се събират в другия край на площада, където има навес, достатъчно просторен, за да съберем всички. Започват асамблея и гласовете им зазвучават като жужене на кошер, докато затрвеният площад на селото, скрито между планините и джунглата, се изпълва със светулки. Селото е много добре уредено, има училище, питейна вода, две магазинчета и клиника. На боядисаните в черно баскетболни кошове грее червената звезда, символ на движението. 500 години след колониалното завоевание, народът на маите продължава да се бори за своето право да живее в един свят, където има място за много светове. Не само, че продължава да се бори, но го прави и за другите.

- Тук си даваш сметка какво означава 500 години съпротива на коренното население, нали? – заговарям една от участниците в ескуелита.
- Да, освен това се питаш, какво по дяволите правим ние...
- С всичките ни академични титли, пътувания, познания за света...

Това е и един от уроците на сапатистите. Те са малките, незначителните, забравените, отхвърлените. Тези, които никой не взима под внимание, нито пита за нещо. Те са бедните, обезземлените, експлоатираните, ненужните в света на неолибералния капитализъм. Именно затова шеговито наричат административните си центрове караколи (охлюви) – движещи се бавно, но неизменно в правилната посока. Сапатистите вече 20 години градят вероятно най-големия проект за напълно свободно общество след падането на испанската република през 1939 г.

От асамблеята се откъсват няколко деца и започват да тичат към нас. Когато пристигат, виждаме че носят тортияс в ръцете си. Всяко едно по 2-3. Продължават да идват още и още деца, докато поставеният на една от пейките леген се изпълва догоре. Всяка една фамилия споделя част от храната си с нас, така че да имаме вечеря. Урокът по солидарност не можеше да е по-красноречив от купчината тортияс пред очите ни.

Стъмва се докато вечеряме и скоро бобът и торияс са преполовени, а ние пушим в тъмото, всеки потънал в преживяването в сърцето на сапатистката съпротива.

- Искате ли да изиграем една игра – пита едно от момичетата и аз започвам да предчувствам лошата идея.

Останалите се съгласяват без особен ентусиазъм.

- Значи, както сме в кръг, всеки казва името си и едно нещо, към което е пристрастен.
- Какво, по дяволите – мисля си – тук дори не се пие алкохол, сега ще наръсят един куп глупости.

„Играта“ започва с видимите усилия на посетителите на училището да не споменават, дори на шега, наркотици или алкохол. Кафе, бира, спорт, четене... докато стигаме до един от пазителите, младо момче сапатист.

- Как се казваш и към какво си пристрастен?
- Ам... Гийермо... към какво... пристрастен съм към революцията!

Всичките избухват в смях и аплодисменти и на мен ми олеква значително след избегнатия фал.

На сутринта, докато закусваме, вгледани в планините, заобикалящи селото, хората започват отново да се събират под навеса в другия край на площада.

- Компаньерос и компаньерас, които отиват към „Свободен народ“, моля, заповядайте на асамблеята.

Пристъпваме развълнувано напред и се настаняваме сред тълпата, където вече са заели места учениците, които ще останат в тази общност. Помолват ни да станем на крака и да отдадем военни почести, докато всички запяват с пълен глас сапатисткия химн.

Сега се вижда хоризонтът,
Сапатистки боецо,
Пътят ще бъде белязан
От идващите след нас.

Напред, напред , напред,
Да изведем борбата напред,
Защото родната земя ни зове и се нуждае
От всичките усилия на сапатистите.

Мъже, жени, деца,
Винаги готови за усилието,
Работници и земеделци,
>Винаги заедно с народа.

Оказва се, че са ни подготвили цяла програма за посрещане, която започва с обичайните:

- Да живее сапатистката армия за национално освобождение!
- Да живее!
- Да живее автономията!
- Да живее!
- Да живеят учениците на ескуелита!
- Да живеят!
- И тук, и там – борбата продължава!

Изреждат се песни и няколко много развълнувани речи от местни хора, които ни приветстват с добре дошли. След посрещането потегляме към общността, където трябва да прекараме следващите няколко дни. Преди да потеглим, пазителят ми споменава измежду другото, че по пътя има много кал.

- Мислиш ли, че мога да продължа с тези обувки – изпъвам пръст към кецовете си.
- Най-вероятно ще ги загубиш в калта – отвръща той.

След малко всички се връщаме от магазинчето в селото с чифт гумени ботуши, подскачайки из локвите, доволни че най-накрая няма да се разхождаме с мокри крака. Започваме да крачим нагоре по хълма, махайки за довиждане на усмихващите се покрай нас сапатисти.

Пътят през джунглата се оказва по-труден от очакваното за много от учениците. Калта се оказва достатъчно дълбока, за да затънеш над коляно и достатъчно хлъзгава, за да накара голяма част от групата ни да се въргаля почти през цялото време в отчаян опит да се придвижи напред. Сапатистите за сметка на това се придвижват спокойно и гладко, носейки багажа на няколко то най-отчаяните ученици и подавайки ръка на поредния изръсил се в калта. Жените сапатисти с едно изключение се придвижват из джунглата боси с дете на гърба. Давам си сметка за огромната им сила и издръжливост, ходейки като равни с мъжете, които са обути в ботуши, като всяка стъпка и движение излъчва достойнство.

Сядаме да почиваме, оглеждайки се един друг, покрити с кал по всевъзможни места и смеейки се един на друг. Пазителите ни подават двулитрова пластмасова бутилка, пълна с позол и наистина, след няколко глътки, жаждата и гладът изчезват и си готов да продължиш с пътя. Следват 40 минути ходене през комунитарните и личните ниви с кафе, какао и царевица и комунитарното конско стопандство.

- Така поддържаме организацията – казва ми Армандо – също училището, клиниката и промоторите по здравеопазването.

В общността, извисила се в облаците на Чиапас измежду заслоняващите я планини, покрити с гъста джунгла, ни очаква още една опашка от хора. Цялата, изцяло сапатистка, общност се е събрала в линия покрай пътеката, водеща към игрището за баскетбол в средата на селото. Там оставяме раниците си, докато покрай нас се събират всички, а ние сме подредени в строй. Извикват имената ни един по един и ни представят член на семейството, с което ще останем следващите дни. След това ни поканват в училището, където се нареждаме на скамейките на учениците, а пред нас застава юноша, който с развълнуван глас и известен апломб ни помолва да се изправим.

- Мирно! – всички заемат позиция – За почест! – вдигам за козируване лявата си ръка, след като първите дни правя грешката да го направя с дясната, както се прави в армиите по принцип. Идеолгическият детайл и символика могат да бъдат впечатляващи в такива моменти. Хора от селото, натъпкали се около стените до банките и ние изправени зад чиновете, изпяваме мексиканския и сапатисткия химни, след което младото момче ни обяснява колко важен е този момент за тях.

През вратите на училището надничат десетки любопитни очи, защото стаята се оказва малка, за да събере всички, дошли да ни видят. В света на културния империализъм, наричащ се за по-благозвучно глобализация, където един модел, начин на живот и възприятия е наложен на целия свят, където милиони имат място само като зрители и консуматори, но не и като обменящи равностойно своето знание и култура, ние бяхме дошли да се учим от забравените и ненужните, от баласта, който неолибералният капитализъм изхвърля зад борда с поредната експанзия на Макдоналдс и Старбъкс. Два свята – „от долу и вляво“ (както казват сапатистите, защото сърцето се намира именно отдолу и вляво) се срещат, за да се учат едни от други, за да обединят силите на тези, които искат да видят един свят, който побира много светове и се борят за него, създавайки клетки на едно различно и неподчинено на законите на капитализма и държавата съществувание. Сапатистите го наричат „автономия“.

След официалното посрещане всеки един от нас е заведен в семейството, където ще отседне за няколко дена. Рамон, който е един от учителите от зоната, ме води в къщата си, където майка му ни посреща и подава суха и костелива ръка.

- Добре дошли – проговаря тя на езика Чол, докато пазителят ми превежда.

Скоро сме седнали в малката дървена къщичка, където Флориана готви, за да хапнем купа от неизменния черен боб с царевични тортияс. Говорим за храната и за това какво ще правим следващите дни, докато другите членове на семейството се изреждат през кухнята, за да се запознаят с мен.

- И от кога сте сапатистка общност? – казвам, докато Армандо превежда на чол.
- От 1984 г. – отговаря Флориана.

Давам си сметка, че това е месеци след пристигането на първите революционери в Чиапас. Намирам се в сърцето на сапатизма, където словото на достойство и борба е било прието и прегърнато от местното население масово още от първата година на революционно присъствие в района, когато легендарните шестима от Монтерей посяват семената на бунта в джунглата на Чиапас.

- И как се случи, как станахте сапатистка общност?

Армандо превежда и жената разказва известно време, след което той се обръща към мен с усмивка и казва:

- Ами, дошли са „съветниците“ и са обяснили на хората за организацията през техните проблеми и така...

Осъзнавам, че част от казаното не е преведено. На пазителите им а забранено да говорят за Сапатистката армия, а много от въпросите, свързани с войната или функциите на генералното командване в наши дни, не получават отговор. Разбираемо, без спор.

- И как беше преди организацията?
- О, беше много зле. Койотите изкупуваха кафето ни за няколко песос, земята беше на господарите. Помня как пребиха едно момиче пред очите ми с клоните на храст кафе, след като беше набрала кафето – разказваше Флориана на чол с очи, загледани в миналото, докато по набръчканото й лице се отбелязваше болката от спомена.

Съпругата на Рамон и сестрите му също идват и подават ръка срамежливо, гледайки в земята. Осъзнавам особената ситуация и също претендирам, че съм срамежлив, така че да не ги накарам да се чувстват неудобно. Върепки всичко, една от сестрите се изчервява до уши, подавайки ми ръка и изтичва през вратата веднага след като е стиснала ръката ми.

- Къде можем да измием чиниите, питам Армандо.
- Остави ги, Флориана ще ги измие.
- Не, ние ще ги измием, настоявам аз, другарката ни сготви, няма нужда да я оставяме и да мие.

Армандо ме поглежда с недоумение, но разбира забележката ми и от този ден нататък, всеки път като завършим с яденето, Армандо ми казва „Хайде да измием чиниите“, след което отиваме и заедно мием използваното. Сапатистите са постигнали едно ниво на осъзнатост, в което дори традиционните роли на половете, ако не изкоренени, могат да бъдат поставени под въпрос, без това да предизвика вълна от сексизъм и мачизъм, както би станало в много, включително и европейски, страни.

След късния обяд сядаме на бордюра заедно с Армандо и Рамон, за да четем заедно учебниците, от които всеки има свои бройки. Скоро усещам, че очите ми се затварят, четейки, Армандо също изглежда почти дремещ, навел глава над книгата. Идеята на този „урок“ е чрез колективен процес и взаимно задаване на въпроси и отговори, всички учим заедно и си помагаме един на друг да разберем как работи сапатистката автономия. Чета за опитите на правителството да подкупи сапатистки общности.

- Искат да вземат земята на хората. Без земя ние сме нищо. Използват нови програми за помощи, за да подмамят хората. За да ги получиш, обаче, трябва да напуснеш организацията. Така работи лошото правителство.

Земята е централен елемент в борбата на сапатистите. По време на въстанието през 1994 г. те експроприират земята на големите земевладелци в позла на населението и благодарение на това действие, днес организацията може да се похвали със свои училища и клиники, както и с не една спечелена битка срещу върлуващия преди 1994 г. глад в областта. Още повече, за коренното население на Америка, връзката със земята е пъпната връв на живота, земята е майка и хранителка. Неслучайно книгата на сътворението на индианците Киче в Гватемала – Попол Вух – ни разказва как боговете правят човека от царевица. Човекът е от земята и без земята той е нищо.

- Така се случи с лакандоните, обещаха им училища и пари, за да напуснат земите си. Сега живеят окаяно, парите не стигат дори за храна, а вече нямат земя. Остава им да продават сувенири на туристите.

Особено символична е съдбата на лакандоните. Някога, когато испанците идват в полуострова Юкатан, те бягат от завоевателите чак в Гватемала, откъдето по-късно мигрират в Лакандонската джунгла в Чиапас. Никога непокорени, те влизат в по-сериозен контакт с външния свят през 50-те на ХХ век. Влизат в контакт като принцовете на джунглата, които никога не се смесват със завоевателя и запазват докрай начина си на живот и културата си. Няколко десетилетия по-късно, неолибералната глобализация е успяла да се справи с тяхната съпротива, да ги натъпче в бетонни къщи в градовете и да им даде Макдоналдс, за да бъдат част от „цивилизования“ свят.

Вечерта се спуска над планините, ограждащи селото, докато ние, оставили учебниците настрана, пушим цигара, загледани в пейзажа. Ритъмът на живота тук е диктуван от работата на полето – ляга се рано, за да може сутрин преди съмване всички да са на крака, готови да се погрижат за животните или нивата. В стаята са закачени два хамака – единият на Армандо и другият – за мен. Прави ми впечатление, че хамакът е доста мъничък, но въпреки всичко се опитвам да се наместя в него, докато Флориана и Армандо ме наблюдават. Тук е моментът да се отбележи, че местните са традиционно по-ниски от мен и оттук недоразумението с големината на хамака. След като правя няколко опита да се сгъна по начин, който да ми позволи да се събера в хамачето, стъпвам на пода и се извинявам.

- Не се притеснявай – превежда Армандо думите на Флориана – можеш да спиш на леглото.

Леглото е дървен нар, на който поставям спалния си чувал и се изпъвам, за да си дам сметка, че краката ми стърчат поне 30 сантиметра от ръба.

- Добре ли си – пита Флориана.
- Да, не се притеснявайте – казвам аз, опитвайки се да легна по диагонал – Добре де, няма да се побера в леглото.

Сапатистките ми домакини започват да се смеят, начело с Армандо, докато аз се чудя как да обясня, че ще спя на пода без да обидя никого.

- Пробвай другото легло.

Историята се повтаря и на малко по-голямото легло, което кара пазителя ми да избухне още веднъж в кикот, а историята се превръща в една от любимите му за следващите дни. Лягам на пода, обяснявайки че е съвсем наред и ми е удобно, докато Флориана ми носи нови и нови одела, за да компенсира провалът с хамака и леглата.

Заспивам, опитвайки се да осмисля всичко, случило се в последните дни. Няколко месеца по-късно, още не съм успял да го осмисля.

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop