Индекс на статията

Консултите

[КЪМ ЧАСТ ПЪРВА]През юни 1994 „Втората декларация от Лакандонската джунгла“ (тези декларации са ключови политически изявления) се съгласи да пристъпи към разговори. Тя обяснява, че „EZLN, по демократичен начин без въоръжени прецеденти, се е консултирала с компонентните си части относно това дали да подпише мирното споразумение, предложено от федералното правителство. Местните начала на EZLN, виждайки че основните искания за демокрация, свобода и справедливост все още не бяха задоволени, решиха против  подписването на предложението на правителството.“ [20]

Как се осъществяват подобни консултации? Друго комюнике от същия период обяснява процесът на консултиране:

zapatistas_1„Консултациите се проведоха във всяка общност и еджидо, където има членове на EZLN. Изучаването, анализирането и обсъждането на мирното споразумение бе извършено при демократични събрания. Гласуването бе директно, свободно и демократично.След гласуването бяха изготвени официални доклади с резултатите от събранията. Те уточняват датата и мястото на събранието, броя хора, които са присъствали (мъже, жени и деца над 12 години), опции и основни точки, които са обсъдени, и броят на хората, които гласуваха“[7]

Консултата е подобна на референдум, но такъв, в който интензивните дискусии във всяка една общност са основното при процеса, както и гласуването. Целта на тези дискусии е да спомогнат за формирането на въпроси, върху които да се гласува. Това е важно, тъй като диктувайки формулировката на референдумите, правителството често може да наложи ограничения върху техния ефект. Сапатистката консулта продължава седмици и е чудесен източник на напрежение върху мексиканското правителство, което винаги настоява за отговори на мига или до броени дни.

В интервюто си от май 1994 г. Маркос бе обяснил как работи процесът на комунално ниво – „Хората се срещат в събрания и представителите излагат, например в случая с консултациите, исканията на EZLN и отговорът на правителството. Всичко е обяснено. Какво сме поискали и какво е отвърнало правителството? И те започват да дискутират, което е и хубаво, и лошо. След като общността се изкаже, че е приключила с обсъждането, разбираме, че вече може да гласуваме – това може да продължи с дни. Всъщност почти всички консултации продължават вече два-три дни и все още не са достигнали до момента за гласуване. Те достигат и казват „Добре, имаме съгласие, нека гласуваме за това дали сме готови да гласуваме, ако вече сме разбрали какво точно ще решаваме.“ Не става въпрос за вдигане на ръка или маркиране на една опция или друга. Плюсовете и минусите трябва да бъдат обсъдени и анализирани.“[15]

Интервю с майор на EZLN Ан Мария, публикувано през март 1994 г. отпраща към консултата, която се беше състояла преди атаките от 1 януари. „Първо гласувахме дали да започнем война или не. След решението атаката бе организирана с подкрепата на висшите командири“[16] По интересен начин във видео интервю от 1998 г. Маркос разкри,че тази консулта е била срещу желанията на военното командване, която не е считала EZLN подготвена за офанзивна война. По-късно в същото интервю Ан Мария говори как подобен процес е прокарал Женския революционен закон.

Те ни бяха дали правото да участваме в събранията и в учебните групи, но не съществуваше закон за жените. Затова протестирахме и ето как законът за жени се създаде. Всички ние го формулирахме и презентирахме в асамблея на всички градове. Мъже и жени гласуваха върху него. Нямаше никакви проблеми. Мненията на жени от всички градове бяха искани по време на процеса. Въстаниците ни помогнаха да го напишем.“ [16]

Автономните общини

Консултите са идеални за вземане на големи решения относно войната и мира. Въпреки всичко, обширното гласуване е твърде тромаво да разрешава по-малки въпроси. Някои от по-важните могат да бъдат разрешени от Нелегалния революционен комитет на местното население (CCRI), но през 1995 г. възникна друга регионална структура, която да се заеме с регионалната координация и пазене на архивите. Въстанието също означаваше, че сапатистките общности отказват всякакъв контакт с мексиканската държава – дори отказ от регистрация на раждаемост и смъртност.

Практическият проблем, появил се от нуждата за интеркомунална координация, ражда и тези регионални съвети. Те са известни като Автономни общини. Например, 100 общности формират Автономната община, кръстена на мексиканския анархист Рикардо Флорес Магон. Друга, Tierra y Libertad, (на границата с Гватемала) съдържа 120 общности на местните групи цоцил, целтал и тойолбал и включва официалните правителствени общини на Las Margaritas, Ocosingo, La Trinitari, La independencia и Frontera Comalap. [8]

EZLN команданте Самуел обяснява причината EZLN да реши да създаде тези свободни зони: „Това беше идея, която изкристализира през 1994 г. като начин за невзаимодействие с правителствените институции. Казахме „Достатъчно!“ на техния контрол над всеки аспект от нашата общност. Създавайки автономни общини, ние защитаваме собственото си пространство, където да осъществяваме социални и политически обичаи, както ги виждаме без правителството, което никога не ни отчита, да се намесва за собствени облаги.“ [9]

Неправителствената организация SIPAZ има да каже следното относно Автономните общини:

От западно-политическа гледна точка, автономните общини нямат никакъв смисъл. Те нямат ресурси, истинска сила или правна легитимност, и са умиращи, обградени от глад, болести, паравоенна заплаха и органи на държавната сигурност. За местните обаче общностите са красноречив символ на култура, която се противопоставя и предизвиква доминантната култура, изграждайки собствена реалност чрез различния начин на разбиране на политиката и организиране на икономиката, обществото и дори човешките взаимоотношения.“ [10]

SIPAZ са в грешка да твърдят, че автономните общини нямат смисъл от западна перспектива. Европа е виждала раждането на подобни структури по време на революционни въстания, като съветските през 1905 и 1917 в Русия, като работническите съвети в Германия от 1918-1923, като заводските съвети в Италия през 1920-21, като работническите комитети и окръжни федерации в Испания през 1936-37 и по-скорошните работнически комитети и кварталните комисии от 1974-76 в Португалия. Ирландия дори за кратко зърна как търговския съвет пое управлението на града и дори печаташе свои пари по време на главната стачка в Лимерик. Въпреки че тези структури са се различавали помежду си и от тази в Чиапас, всички те са представлявали механизъм за обикновените хора за директно управление на обществата си.

Работата на Автономната община е свързана по-скоро с всекидневни практически въпроси отколкото с издаването на официални съобщения [41] или командването на войската. Като такива те вероятно са по-малко вълнуващи от Нелегалния революционен комитет на местното население или военното командване на EZLN и затова биват отразявани от медиите само когато армията окупира градовете, където са разположени, за да опита да ги разруши. За обикновените сапатисти всекидневната природа на Автономната община има най-голямо влияние върху живота им.

Един наблюдател, Мариана Мора, обяснява, че „В сърцевината на новоизградени общински структури, общностите посочват своите власти, общински учители, локални здравни работници, местни правителства и изработват свои закони, основани на социално, икономическо, политическо и джендър равенство измежду жителите на разнообразни етнически общности.
В автономната община 17 de Noviembre, разположена в региона на Алтамирано, образователни работници от 75-те регионални общности се срещат редовно посредством уъркшопи и срещи, за да създадат нова образователна система в общината“
[9]

Образованието е важен пример за дълбочината на влиянието на Автономните общини, например в района Окосинго: “Хора от общностите казват, че биха се отказали от съвременното образование, защото е налагано отгоре. Ние мислим, че то не покрива основните четири теми, които считаме за най-важни : икономическият въпрос, политическият въпрос и културния и социален въпроси. Затова сега призоваваме всички учители да изготвят нов образователен проект, който е подкрепян от общностите и който се позовава на споменатите основни четири теми. В този момент всички училища са затворени, за което съгласие бе постигнато от основните общности. Общностите ( от нашия район) казват, че ще затворят всички училища и свикат всички професори, които работят в този район, така че те ще могат да изработят своето предложение, макар и да имаме собствено.“ [11]

Как функционират

Enlace Civil, друга мексиканска неправителствена организация, която следи опитите на правителството да смаже Автономните общини, обяснява как функционират:
„Автономните общини са изградени от местни общности и заемат площ, определена от сапатистите. Общностите от местна зона или ареал са онези, които чрез съветване с всичките си жители решават дали ще се присъединят към автономната община.

Автономните общини, паралелно на конституционните, не приемат никакво финансиране от държавата, нито събират данъци.

Общностите сами избират свои представители за Автономния общински съвет, който е властта в общината. Всеки представител се избира за определена административна длъжност в автономната община и може да бъде отстранен, ако не покрива изискванията на общностите.

В общи линии, съветът се състои от президент, вице-президент, секретар, министър на правосъдието и човек, който да отговаря за земеделските въпроси, здравен комитет и директор на отдела за гражданското състояние. Задължението на всеки един от членовете е ясно обособено в зависимост от позицията им; те функционират колегиално, получавайки съвети от предишни членове или от Съвета на старейшините.

Съветът се избира и подновява  на всяка една или две години, в зависимост от общината.

Дейностите и отговорностите на всяка една автономна община зависят от волята на нейните жители и от нивото им на сплотеност. Те не се разпореждат с публични ресурси и бюджетът им, ако въобще има такъв, е доста ограничен, заради кооперацията между жителите. Назначените на някаква длъжност в Съвета не получават заплата, макар разходите им да трябва да бъдат платени (отново чрез коопериране) от същите общности, които са ги избрали. В някои случаи членове на Съвета са подпомагани в земеделската си работа, така че могат да се грижат за длъжностите си (в Съвета) без да се налага да ходят на полето.

Автономните общини разрешават някои локални проблеми в съжителството, отношенията и размените между общностите и също така се обръща внимание и на леките престъпления. Прилагането на справедливост се основава на традиционен закон. На пример при случаи на обичайни престъпления, наказанието, наложено от Автономния съвет, е компенсация на повредите: вместо наказание със затвор или глоба, присъдата е работа за общността или за пострадалото семейство.

В автономната община Полхо, в Ченалхо, където има хиляди преместили се заради войната, Автономният съвет получава национална и международна хуманитарна помощ и я разпределя в лагерите посредством Снабдителния комитет“[10]

Този начин за вземане на решения дава възможност реално да се определи „здравето” на една революция, а не толкова да се „попиват” словата на лидерите ѝ или лозунгите, под които се ръководи тя. И разбира този начин представлява ясна алтернатива на държавата (и завземането на държавната власт), нещо, което левите ленинисти не могат да признаят.  Озадачаващо е как и мексиканското правителство, и местната католическа църква изглеждат добре информирани.

В документ, написан от Католическата епархия в Сан Кристобал де лас Касас, се казва: „Избирането на власти чрез местни норми и обичаи показва, че политическата партийна система вече не е единственият начин да се избират власти и правителствени представители. На местно ниво общинските президенти, назначени от PRI са оставени да ръководят само себе си без да могат да имат влияние над общностите. Това означава бавното разрушение на измамната демокрация, поддържана от политическата партийна система, и заместването и с общности и организации, които изграждат своя собствена история на първо време като автономни общини и вероятно и като автономни зони“[9]

Тези структури са като цяло игнорирани в коментарите относно сапатистите. Вместо това те са анализирани на основата на революционерски закони или искания, които са извели на преден план при мирното разискване. Подобен анализ по-скоро разкрива желанието на наблюдаващите да имат власт, отколкото истинското разбиране на това как трябва да изглежда една революция.

На местно ниво в Чиапас правителството най-много се плаши от проблема с автономичта и затова заплашва изцяло да премахне право им да се налагат решения върху хората:“В най-основната си форма автономията се състои от повторно улавяне и възобновяване на културата и самосъзнанието, които са били отнети през последните 504 години. Говорейки за територия, това ще рече хората, които населяват определен район, да управляват икономиката си, политиката, културата и ресурсите си.“[11]

Идеята на автономията е основният проводник на симпатии към революцията в Чиапас у много от международните поддръжници на сапатистите. Но доколкото EZLN го разбират, това не е идея без своите противоречия. Не отсъства и опасността тези структури да бъдат разглеждани като единствено приложими в Чиапас или като съвместно съществуващи с държавните правила.

Някои проблеми

Критиките, които мисля да направя, са от анархистка перспектива. Модерният социализъм първо се е зародил в Мексико с гръцкия анархист Плотино Родаканати през ранната 1861 г. През следващите 60 години мексиканският анархизъм преминава през много фази (паралелно с развитието в Европа), които включват първата земеделска стачка с положителна програма и формирането на мексиканските профсъюзи. До ден днешен анархисткият флаг (червено-черен по диагонала) е символ, използван за маркиране на стачка в прогрес в Мексико.

Почти внезапно мексиканските анархисти осъзнават връзката между обществото, за което са се борели и елементи от традиционните практики на местните хора. Те са насърчавали свързването с местните хора на тази основа. До 1867 г. анархистът  Чавес Лопес, който декларира „ Аз съм социалист, защото съм враг на всички правителства, и съм комунист, защото моите братя искат земята да е обща“, беше възпламенил първото селско бунтовническо движение. През април 1869 г. те са използвали манифест, с който призовавали  „ уважавания принцип на автономни селски правителства да замени суверенитета на националното правителство, разглеждан като подкупния сътрудник на частните собственици.” [42]

Тук няма място за подробна дискусия относно анархизма в Мексико, „Анархизъм и мексиканската работническа класа“ на Джон М. Харт е полезно въведение на английски език. Въведението по-горе служи просто да покаже, че историята на анархизма в Мексико е сравнително по-дълга и по-важна отколкото ключови фигури като Сапата и Рикардо Флорес Магнон предполагат.

Мексиканският анархизъм е разрушен като масова сила през 30-те и въпреки че малки колективи са съумели да запазят идеите си живи, от този момент нататък революционните политики, включително и тези на сапатистите, извирали предимно от Марксизма. Все пак, сапатистите представляват завръщане към част от идеите на мексиканските анархисти.

Съвместно съществуване?

От тази гледна точка най-атрактивният аспект при сапатистите е, че показват как ефективно могат да се взимат решения без да е необходимо да се избират хора, които да представляват вижданията ни. От историческа гледна точка, има конфликт между системите на пряката демокрация от една страна и правителството от друга. В Русия през 1918 г. и в Барселона през1937 г., както и навсякъде другаде, този конфликт доведе до това правителствата да използват сила, за да разрушат структурите на пряката демокрация. Така че от анархистка перспектива трябва да бъде направен избор – едното или другото, не може и двете.

Не мога да потвърдя, че сапатистите са съгласни. Всъщност относно точно подобни дебати Маркос бе отговорил през май 1995 г., когато написа (представяйки си собствения си политическия съдебен процес)

Комунистите  го обвиняват, че е анархист : виновен
Анархистите го обвиняват, че е ортодоксален: виновен

Аз съм несъгласен с много от това, което следва, защото мисля, че сапатистите са донякъде ортодоксални що се отнася до електорална политика, затова и ще цитирам изцяло материал, който те са произвели и в който обясняват позицията си.

Сапатистите подкрепят съвместното съществуване на тяхната система на пряка демокрация и индиректната електорална система на Мексико. Те също говорят за реформиране на електоралната система, като представят елемент на лидерство чрез подчинение. През 1995 г. Маркос заяви, че „В криза е системата, правителството, старите неща и анахроничните начини да правене на политика. Народът може да оцелее с нов пакт, с нова политическа класа и с нови начини за правене на политика“[18] Съществуването на отделна „политическа класа“ отделно от обикновените хора, загатва за продължителното съществуване на някаква форма на държавна система.

На 8 декември 2000 г. Нелегалния революционен комитет на местното население се произнесе относно Амадо Авендано, който може би спечели изборите през 1996 г. за губернатор на Чиапас и който бе широко приет за „гувернатор-бунтар.“ „Шест години откакто е заел позицията, Дон Амадо Авендано  се е проявявал добре сред онези, които го избраха и подкрепиха, въпреки изборните измами срещу себе си. Сапатистките местни общности, посредством EZLN публично са приели предишния губернатор на Чиапас днес. Той може да е доволен от това, което е свършил“[23] Отново загатването тук е, че ако Амадо Авендано беше допуснат да управлява, сапатистите щяха да работят с него. От президентските избори през 1994 г. става ясно, че повечето сапатисти са гласували за Кардинас, кандидатът на опозицията от PRD, въпреки че бяха спрели да го подкрепят публично...

Въпреки че сапатистите са скъсали с много от елементите от политическото си минало, едно нещо изглежда е останало и това е теорията за фазите на освобождение. Едно време това щеше да се разбира като необходимост от национално освобождение, за да се постигне социалистическа революция. Днес сапатистите все още говорят за потребността от две фази, първата от които е равносилна на национална революция.

Идеите им бяха произнесени подробно във Втората декларация от Лакандонската джунгла;

Ние не предлагаме нов свят, но нещо, което го предшества: преддверие, гледащо към ново Мексико. В този смисъл, тази революция няма да завърши с нова класа, част от класа или група, която да управлява. Ще завърши в свободно и демократично пространство за политическа борба. Това свободно и демократично пространството ще се роди върху зловонния труп на държавната партийна система и традицията на установените президентски редувания. Ще се роди нова политическа взаимосвързаност, базирана не на конфронтации измежду политически организации, а върху конфронтирането между техните политически предложения и различни социални класи. Политическото лидерство ще зависи от подкрепата на тези социални класи, не на привидното упражняване на власт. В тази нова политическа взаимосвързаност, различни политически предложения (социализъм, капитализъм, социална демокрация, либерализъм, християнска демокрация и т.н.) ще трябва да убедят мнозинството от народа, че предложението им е най-доброто за страната. Управляващите групи ще бъдат съблюдавани от хората по такъв начин, че ще трябва да дават редовен отчет за себе си и хората ще могат да преценят дали да останат на власт или не. Плебисцитът е регулирана форма на конфронтация между народ, политически партии и власт, и цени мястото с най-високия закон в страната“ [20]

 

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop

Cookies make it easier for us to provide you with our services. With the usage of our services you permit us to use cookies.
More information Ok Decline