Публикуваме последната статия на нашия забележителен приятел, поет, философ, активист и истински Човек, Пейчо Пейчев. Почивай в мир, Пейчо! Помним, скърбим!

peichoПрез последните няколко седмици, експлозивно в подвижността си и изменяемостта си, движението "Окупирай" в съвременния глобален свят наистина по изумителен начин демонстрира приложимостта на технологиите и социалните мрежи. И това не просто защото се появи някак ей-така безпричинно едно движение, което се зароди в Ню Йорк и наложи модата да се пръкват негови копия по различни места по света, носейки със себе си някакъв неясно-необясним аромат на абстрактен ентусиазъм. Да, не са малко хората, които не просто подхождат с недоверие към него, но и незнайно откъде привиждат някаква негативна естетичност, уж носеща у себе си противна щекотливост. Движението "Окупирай" в различните му проявления – "Окупирай Уол Срийт", "Окупирай Лондон", "Окупирай Париж", "Окупирай България" … - не е абстрактна производна на някаква урбанистична ферментация. Не е пореден вопъл на някаква абстрактно съществуваща левица, опияняваща се да възроди своето изгубено адекватно присъствие в политическото пространство, накърнена и завиждаща на Големите успехи на неолибералистките инициативи. Не, не е вярно, че движението "Окупирай" събира някакви неориентирани тълпи от реваншисти, абстрактни анархисти, фанатизирани зелени, овехтели и нови хипита, антиглобалисти, патологични комунисти и анти-капиталисти. И не е вярно, че то има поддръжници в лицето на официални представители на институции като Барак Обама и Бил Клинтън, наред с Нанси Пелоси, Уго Чавес, Али Каменай (радикалния ислямист от Иран), а още по-малко пък фигури като Джордж Сорос и Бил Гейтс, които се изживяват като либерални комунисти. Да, странно е присламчването на някои от тези хора към движението, присъединяването им към ненавижданите иначе от тях Уго Чавес и Славой Жижек. И безкрайно лицемерно е биенето в гърдите на такива и изживяването им като духовни ментори, особено когато заявяват, че "капитализма е враг на отвореното общество". Ни най-малко капитализма не е враг на "отвореното общество", ами те всъщност са взаимно легитимиращи се производни.

Движението "Окупирай" е социално движение. То не цели да беси лошите капиталисти по дърветата, както го обвиняват. То иска социална справедливост. То няма за цел като в някаква културна революция да раздава правосъдие от името на нечий вожд, присвоил си една цяла революция. То не желае да заграбва нещо от онези, които имат, защото на хората, участващи в движението не им се работело и просто под предтекста на социалните промени, искат да обезпечат благоденствието си, при това на чужд гръб.

Обвиняват ни, че не сме били приучени на трудолюбие, имали сме малък трудов стаж, а някои дори изобщо не сме притежавали такъв. Обвиняват ни, че има несъответствие – като сме били толкова гладни, защо сме използвали нано-технологични продукти, имали сме преносими компютри, носели сме дрехи произведени от корпорациите и пр. Но в тези обвинения ни най-малко не се добавя дори каква е цената на тези стоки. Никой не казва, че стойността на пет чифта боксери продавани в Лондон е размерът на едномесечната заплата на един филипински работник, принуден да работи едно цяло денонощие срещу едва 12-часова почивка. Обвиняват ни, че сме се тъпчели с чийзбургери – явно обвинението е в библейския грях чревоугодие! – без да сме си давали сметка, че МакДоналдс е една от най-големите корпорации. Обвиняват ни, че сме били заслепени от желание и стремеж към някакви промени, но не сме осъзнавали какви щели да бъдат последствията от това. Ако се изпълнела мечтата да се накърни интереса на корпорациите, то светът щял да изпадне в депресия. Заплашват ни, че облагането на едрия бизнес с големи налози щял да унищожи милиони работни места и щял да извади милиони хора на улицата без работа. Т.е. исканията на движението са заплаха за мирът, благоденствието и нормалното функциониране на обществото. Защото за безработните щяла да бъде принудена да се грижи държавата – хем да им предостави храна, топлина и спокойствие, но щяла да се ощети и със средства за орегулиране на реда и спокойствието. И най-страшното било, че след като се доведат да фалит големите корпорации, то кой щял да предоставя пари на държавата? Защото тогава щяло да се посегне на тези, които имали, щяло да се посегне на средната класа, дори тя щяла да бъде допълнително обложена с данъци. Ето това било: някаква типична за левичарството логика. Тя можела да се синтезира в едно изречение: "Хайде да изстискаме всичко от икономиката, защото нас ни мързи да работим, пък после ще видим какво ще правим".

Цялата тази социална озлобеност се прикривала зад пацифистки изказвания на инак обезумели хора. Били сме кръвожадни като Пол Пот, идеологически фундаменталисти от Северна Корея и ислямистките такива от Иран. Ето защо сме били идиоти. Идиоти по подозрение. Бидейки такива как сме щели да се борим срещу злото или пък за мира?

Ние не сме знаели как да защитаваме собствените си семейства или как да работим в собствената си държава. Не сме предлагали промяна, а сме били искали всичко. Били сме готови да сринем целия свят в името на някаква утопия, а дори не сме знаели какво ще построим в замяна.

Без да пренебрегвам високото ниво на безработицата в страната, надхвърлящо размера на 60 процента, продължаващото закриване на предприятия и работни места, умишлено поддържаното ниско ниво на заплащане, високите данъци и такси, с които се облага и без това изнемогващото население, без да пренебрегвам окаяното състояние на образованието и здравеопазването, без да пренебрегвам екологичните проблеми като този с шистовия газ, съм длъжен да посоча далеч по-големия залог на движението. Неговият глобален залог в един световен мащаб. Мащаб, в който Уол Стрийт е метоним на присъствието на хегемонията на Едрия финансов капитал интересуващ се единствено от увеличаване на собствената си печалба, мащаб в който присъствието на едрия корпоративен капитал преекспонира себе си като единствено и безалтернативно решение на създадените от него социални проблеми. В контекста на този мащаб в България приключи процеса на "преход" и окончателно се установи един нео-колониализъм, в който се лансира като единствен глас гласът на метрополията с разпръснати центрове. Това са центровете на метонимията "Уол Стрийт", разпръсната в Лондон, Париж, Берлин, Рим, Токио, Пекин, Брюксел… Ето какъв е залога: има и други гласове, има алтернатива. Има желание за алтернатива на капитализма изобщо, има желание за заменянето му с нещо не просто, което ще се яви като козметично реформиране, а с истинска алтернатива. Това било утопично. Ето какво казва Славой Жижек:  абсурдно е да се обвинява този стремеж в утопичност, при положение, че сме заливани от всякакви невъобразими образи за инвазия на извънземни, успоредни вселени, астериоиди и епидемични бедствия. Абсурдно ли е тогава да си представяме една възможна промяна? Ни най-малко. Но е абсурдно да си я представяме като възможна под егидата на либералните комунисти като Бил Клинтън и Бил Гейтс. Протестиращите по целия свят са напълно наясно с това. Те много добре осъзнават, че главният проблем не е в корупцията или алчността, които могат все пак козметично да бъдат урегулирани от Въздесъщността на пазара като социален регулатор. Ни най-малко. Протестиращите от Движението "Окупирай" са наясно, че проблемът е в самата система, която създава корупцията, монополизма и лобизма за корпоративни и финансови интереси. И ако болката, че зад това се крие някакъв нов идеологически фундаментализъм се лансира като невероятна комунистическа заплаха, то трябва да се отговори, че ако под комунизъм може да се разглежда желанието за общностноориентирана, социално ориентирана воля за разпределение, достъп и опериране с жизненонеобходимите ресурси на планетата, културните достижения и интелектуалните ресурси като права и свободи, то нека това бъде определяно като комунизъм. Нека. Важно е не как ще бъде наречено, а каква е същността на стремежа към установяване на нов принцип на обезпечаване на условия и ресурси за живот. Казват ни, че това не било адекватно, защото не било икономическо. Кажете, какво по-икономическо може да има в отнасянето към ресурсите? Нима има някаква друга, неикономическа основа на това отношение?

Обвиняват ни, че сме желаели да накърним средната класа. Средната класа е междинна мета-структура, нейната физиономия се задава идеологически от междинно съществуваща и лансирана метонимия – тази на "Мейн Стрийт". В Северо-американската фразеология тя е синоним на известен контраст с метонимията на корпоративния и финансово ориентиран "Уол Стрийт". Не е вярно, че някой иска да обеси средната класа. Желанието е така да се промени системата, че "Мейн Стрийт" да престане да зависи от "Уол Стрийт", желанието е да се намери алтернатива, чрез която "Мейн Стрийт" да може да функционира без попечителството на "Уол Стрийт".

И тъй като е дошло вече време за издигане на реални осмислени искания как това да стане, то е необходимо да се заяви дистанцираността на протестиращите от гласовете на "господарите на смисъла". Нито "Уол Стрийт", нито неговите клакьори от нео-либералистките и либертариански мозъчни тръстове мога да дадат алтернативите. Бракосъчетанието между капитализма и демокрацията е ялово. То може да породи само едно клинчене, едно казионно и козметично фризирано балансиране и "позитивно мислене" в някакви уж отворени схеми. Ето – Клинтън обвинява протестиращите, че било необходимо да се представи нещо конкретно, не било достатъчно да се заявява някакво "против", защото това създавало много, ама много опасен вакуум. И ни обвиняват, че сме били стихийни реваншисти. Движението съществува отдавна. Никъде то не се е проявявало по такъв начин, нито пък някой от протестиращите има такова намерение. Но изказаните обвинения съдържат нещо много показателно – това е страхът, че напористата енергия на протестите наистина може да изиграе алтернативна роля в установената игра на конкретно-прагматични ходове. Наистина вакуумът в полето на хегемонистичната  идеология е опасен. Но въпросът е за кого?

Ще цитарам Славой Жижек от публикацията му от 26-ти октомври на сайта на "Гардиън":

"Мислещите протестиращи надскачат това, което им предоставя като достатъчно светът, в който кутийките Кока-кола се рециклират, където се подхвърлят шепа монетки за благотворителност или се купува капучино, 1 процент от цената на което отива за развитие и облегчаване на световните проблеми, те са способни да надскочат света, в който им се втълпява, че това е съвсем достатъчно да се чувстват комфортно. След изморителния и изтощителен труд, след намесата на разни брачни агенции, които изтощават дори междуличностните отношения, те откриват че твърде дълго са изтощавани и основанията им за поемане на политически ангажименти. Тогава осъзнават, че трябва да си ги възвърнат.

Изкуството на политиката също изисква и по отношение на едно конкретно искане, осъзнаване на това доколко последователния "реалист" обезпокоява самата същност на хегемонистичната идеология – доколко исканото като определено и обосновано, е de facto невъзможно (за какъвто е обявен случая, например, със здравеопазването в САЩ). В следствие на протестите срещу Уол Стрийт, ние определено трябва да мобилизираме хората да изкажат също такива искания – все пак това е най-важното за напомнянето, че същевременно е необходимо извличане на полза от полето на прагматичното по отношение на едни преговори и "реалистични" предложения.

Ето какво трябва да помним постоянно при един дебат – опасността той да се заплете в празните приказки на врага, и че е необходимо време, за да се създаде и положи нова идея. Всичко, за което говорих може да бъде предприето от нас, всичко, с изключение на мълчанието. Мълчанието, това отхвърляне на диалога, с всичките му форми на клинчене, е "терорът" за нас – точно толкова, колкото може да бъде опасно застрашаващото и онова, което е способствано да ни подтиска".

Това, обаче, е процес. Издигането на конкретни реалистични искания не е сложно, достатъчно е да се контрират консервативистичните козметични решения. Но това е само началото. Следва изработването на по-крупни и мащабни идеи за замяна на системата. Но това е процес. Първо е необходимо осъзнаването на силата способна да извършва промени, необходимо е осъзнаването на силата на солидарността и съпричастността, осъзнаването на етическия залог на тази сила.

Промяната е възможна. Промяната е необходима. Промяната е напълно осъществима. И ние сме тези, които я налагат. Стъпка по стъпка. Последователно, с обмисляне, със съгласуване. С консесуално взимане на решения и солидарно защитаване на издигнатите искания. Ние не сме безсловестни същества, които не могат и са неспособни да изразяват нуждите и интересите си. Ние можем да мислим, можем да обсъждаме, можем да взимаме решения. Ние сме промяната. Ние сме много и имаме пълно право да наложим тази промяна.

Пейчо Пейчев, 2011 г.

--------------


Пейчо Пейчев: Средната класа

Припев:
Средната класа
има си нагласа
всичко да приема
както й изнася.Хоп!
1.
Всеяден алтруизъм,
туристичен егоизъм,
утилистки еко-изъм,
лицемерен хуманизъм.
2.
Сексуален кариеризъм,
отвлечен патетизъм,
функционален граматизъм,
безочлив наивизъм.
3.
Лежерен естетизъм,
декоративен морализъм,
формален критицизъм,
казионен патетизъм.
4.
Завистлив маниеризъм,
стратегичен симпатизъм,
демонстративен елитизъм,
недоучен афишизъм.
5.
Интелектуален панфашизъм,
злободневен апологетизъм,
кастов либерализъм,
експериментален авторитаризъм.
6.
Приватен романтизъм,
креватен реваншизъм,
кокетен поетизъм,
позьорски потребизъм.
7.
Властови филантропизъм,
фризиран популизъм,
претенциозна обичливост,
избирателна пропускливост.
8.
Когато се окаже уязвима
зад имуществото се прикрива
и със озлобена менструация
уж небрежно се опитва
всячески да те подложи
на алиенираща кастрация,
етично да те патологизира,
естетично да те анихилира.
9.
Интелектуалната й проституция
е отмъстителната й реакция,
обвинителния комплексивен тон -
лицемерната й заинтересованост
а недодяланата й безочливо-загрижена ирония -
пренебрежителната и превилигерована убийственост.