Индекс на статията

Сапатисткото движение обаче никога не е претендирало да бъде просто едно местно движение32. Съставени основно от коренни жители, EZLN винаги са заявявали, че се борят за по-широка кауза. Тяхната борба е за всички "без глас, без лице, без бъдеще", категория, която се простира далеч отвъд коренното население. Исканията, които поставят (работа, земя, подслон, храна, здраве, образование, независимост, свобода, демокрация, справедливост и мир...), не са искания единственно за местните: това са искания за всички. Сапатисткото движение е движение за национално освобождение, движение не само за освобождението на местните, а за всички.

Фактът, че EZLN е Армия за национално освобождение изглежда, че дава ясно определение за движението. Имало е много други движения (и войни) за национално освобождение в различни части на света (Виетнам, Ангола, Мозамбик, Камбоджа, Никарагуа и т.н.). Тук ние имаме ясно дефинирана и добре установена рамка: движенията за национално освобождение обикновено се стремят да освободят национална територия от чуждо влияние (контролът от колониална или нео-колониална сила), да установят правителство за национално освобождение, определено да въведе радикални социални промени и да наложи национална икономическа автономност. Ако сапатистите бяха национално освободително движение в този смисъл, то, ако историята на подобни движения ни говори нещо, няма от какво толкова да се вълнуваме: може да е достойно за подкрепа и солидарност, но в него няма да има нищо радикално ново. Това действително беше позицията на някои критици от ляво33.

Обаче, погледнато по-отблизо, видимата дефиниция "Армия за национално освобождение" започва да изчезва. В контекста на въстанието терминът "национално освобождение" има повече значение на движение навън отколкото движение навътре: "национално" в смисъла на "не само за Чиапас" или "не само местно", а по-скоро "национално" е в смисъл на "не чуждо"34. "Нация" също се използва в сапатистките комюникета в смисъл на по-неопределеното чувство за "родина" ("patria"): мястото където живеем, пространство, което трябва да защитаваме не само от империалисти, но също (и по-директно) от държавата. "Нация" е противопоставено на държава, така че националното освобождение може дори да бъде разбрано като освобождение на Мексико от мексиканската държава или защитата на Мексико (или която и да е територия) от държавата. В този смисъл "нация" се отнася до идеята за борбата, където и да живее човек, борейки се срещу подтисничеството, борейки се за достойнство. Сапатисткото движение като движение за национално освобождение тогава не се ограничава или задържа само до движение в Мексико: то може да се разбира по-скоро в смисъла на едно движение за освобождение, където и да се намираш (и каквото и да правиш). Борбата за достойнство не може да се ограничава до национални граници: един прекрасен израз, използван от Маркос в поканата към Междуконтиненталното събиране, което се е провело в Лакандонската джунгла през юли 1996 г.: "достойнство е тази родина без националност, тази дъга, която е още и мост, този шепот на сърцето без значение каква кръв тече в него, това бунтовническо непочитане, което се подиграва на граници, митничари и войни"35. Това е в съзвучие с тази интерпретация36 на "национално освобождение", която беше един от принципните лозунги на сапатистите и беше избрана като тема за Интерконтиненталното събиране, "за човечност и против неолиберализъм".

Тази природа без предварителни ограничения на Сапатисткото движение е събрана в идеята, че това е революция, а не Революция ("с малки букви, за да избегнем полемиките с многото авангарди и защитници на РЕВОЛЮЦИЯТА")37. Това е революция, защото изискването на достойнство в общество, построено върху отрицанието на достойнството, може да бъде постигнато чрез радикална трансформация на обществото. Но това не е Революция в смисъла на някакъв велик план, в смисъла на движение, замислено да изпълни някакво Велико събитие, което ще промени света. Неговите претенции да бъде революционно движение не лежат в подготовка за някакво бъдещо Събитие, а в настоящото преобръщане на гледната точка, в постоянното настояване за виждане на света чрез това, което е несъвместимо със света, такъв какъвто е сега: човешкото достойнство. Революцията се отнася към настоящето съществуване, а не към бъдещата инструменталност.

IV. Бунтът на достойнството е бунт против дефинициите.

Неопределеният, отворен характер на Сапатисткото движение понякога повдига недоволство у тези, школувани в твърдата праволинейна революционна традиция. Зад липсата на дефиниция обаче се крие много по-изострена позиция. Липсата на дефиниция не е в резултат от теоретична разпуснатост: точно обратното, революцията в основата си е анти-дефинируема.

Традиционната ленинистка концепция за революция е решително дефинируема. В нейния център е идеята, че борбите на работническата класа са неизбежно ограничени по своя характер, че те не могат да се издигнат над реформистки искания освен ако няма намеса на революционна партия. Работническата класа са "те", които не могат да отидат отвъд определени ограничения без външна намеса. Самостоятелното еманципиране на пролетариата е невъзможно38.

Акцентът върху достойнството поставя неограниченото в центъра на картината, не само недефинираното, но анти-дефинируемото. Достойнството, разбрано като категория на борбата, е напрежение, което сочи отвъд себе си. Отстояването на достойнството предполага и настоящото отрицание на достойнството. Достойнството тогава е борбата срещу отричането на достойнството, борбата за реализиране на достойнството. Достойнството е и не е: то е борбата срещу собственото му премахване.  Ако достойнството беше просто отвърждаването на нещо, което вече е, то това щеше да е абсолютно безсилна концепция, празно самодоволство. Просто да отстояваш човешкото достойнство като принцип (подобно на "всички хора имат достойнство" или "всички хора имат правото на достойнство") би било толкова общо до степен на безмислие или, по-лошо, толкова общо до степен на помрачаване на факта, че съществуващото общество е основано на премахването на достойнството39. По същия начин ако достойнството беше просто отвърждаването на нещо, което не е, то тогава щеше да е празна мечта или религиозно желание. Концепцията за достойнството придобива сила само ако е разбрано в тази негова двуизмерност, като борбата срещу неговото собствено отричане. Някой получава достойнство или истина, само когато се бори срещу съществуващото недостойнство или неистина. Достойнството налага постоянно движение срещу бариерите на това, което съществува – постоянна подривна дейност и преодоляване на дефинициите. Достойнството, разбрано като категория на борбата, е фундаментална анти-личностна концепция: не "моето достойнство на мексиканец...", а "нашето достойнство е нашата борба срещу отричането на достойнството".

Достойнството не е характеристика, свойствена на коренните жители на югоизточно Мексико, нито на тези открито замесени в революционни борби. Това е просто характеристика на живота в потисническо общество. Това е викът "Достатъчно!" (¡Ya Basta!), който е неотделим от преживяването на потискане. Потискането не може да бъде тотално; каквато и да е неговата форма, то винаги е натиск, който е конфронтиран от контра-натиск; дехуманизация, конфронтирана от хуманност. Доминацията налага съпротива, достойнство40. Достойнството е другата страна, твърде често забравяна, твърде често задушавана, на това, което Маркс нарича отчуждаване: това е борбата за не-отчуждението, за дефетишизацията41. Това е борбата за разпознаване, но за разпознаване на същност, по настоящем отречена.

Достойнството е преживян опит от това, че светът не е такъв, че не по този начин стоят нещата. То е преживяното отричане на позитивизма, на тези форми на мислене, които започват от предположението, че "това е положението на нещата". Това е викът за съществуване на това, което е било премълчано от "светът, който е", отказът да бъде заглушено от дефиниции, викът срещу това да бъде забравено във фрагментацията на света в дисциплини на социални науки, тези дисциплини, които разрушават реалността и, разрушавайки, изключват, потискайки подтиснатите. Достойнството е викът "ето ни тук!", "ето ни тук!" на местните жители, забравени от неолибералната модернизация, "ето ни тук!" на нарастващия брой бедни, които някак си не се появяват в статистиките за икономически растеж и финансовите доклади, "ето ни тук!" на гейовете, чиято сексуалност толкова дълго не е приемана, "ето ни тук!" на възрастните, затворени да умрат в старческите домове на богатите страни, "ето ни тук!" на жените, затворени в къщите, чийто домакини са те, "ето ни тук!" на милионите нелегални имигранти42, които не са там, където официално би трябвало да бъдат, "ето ни тук!" на всички тези удоволствия на човешкия живот, изключени от увеличаващото се подчинение на човечеството пред пазара. Достойнството е вик на тези, които не са чути, гласът на безгласните. Достойнството е истината за отречената истина43.

"Нас те ни забравяха все повече и повече и историята вече не беше достатъчно голяма за нас, за да умрем просто така, забравени и унижени. Защото умирането не боли, боли да бъдеш забравен. Тогава открихме, че ние вече не съществувахме, че тези, които управляват, ни бяха забравили в еуфорията на статистиките и растежа. Страна, която забравя себе си, е тъжна страна, страна, която забравя миналото си, не може да има бъдеще. И тогава ние взехме оръжията си и отидохме в градовете, където сме били животни. И отидохме и казахме на властимащите "ето ни тук!", и на цялата страна извикахме "ето ни тук!", и на целия свят извикахме "ето ни тук!". И вижте колко странни са нещата, защото, за да ни видят, си покрихме лицата; за да ни дадат име, се отказахме от имената си; заложихме настоящето си, за да имаме бъдеще; и за да живеем... умряхме."44

Това "ето ни тук!" не е "ето ни тук!" на обикновена идентичност. То е "ето ни тук!", което добива значението си от отричането на това присъствие. То не е статично "ето ни тук!", а движение, атака към бариерите на изключването. То е разбиването на бариери, движението срещу разделения, класификации, дефиниции, утвърждаване на единства, на които им е било отречено съществуването.

Достойнството е нападение срещу разделението между морал и политика, между частно и публично. Достойнството разрязва тези граници, утвърждава единството на това, което е било разединено. Утвърждаването на достойнството не е нито морално, нито политическо искане: то е по-скоро атака срещу разделянето на политика и морал, което позволява формални демократични режими по целия свят да съществуват едновременно с нарастващата бедност и социална маргиналност. Това е "ето ни тук!" не само на маргинализираните, но и на ужаса, изпитан от всички нас пред лицето на масовата бедност и глад. Това е "ето ни тук!" не само на нарастващия брой затворени хора в затвори, болници и домове, но и на срама и отвращението на всички нас, които, живеейки, участват в зазиждането на тези хора в затворите, болниците и домовете. Достойнството е нападение срещу конвенционалните дефиниции на политиката, но също така и срещу приемането на тези дефиниции в инструменталната концепция на революционната политика, която в продължение на вече толкова време подчинява личното на политическото, и то с катастрофални последствия. Вероятно нищо не е успяло по такъв начин да подкопае "Лявото" през този век, както разделението между политическото и личното, публичното от частното и дехуманизацията, която се наследява от това.

Достойнството капсулира в една дума отхвърлянето на разделението между личното и политическото45. До забележителна степен тази група от бунтовници в джунглите на югоизточно Мексико кристализираха и придвижиха напред темите на опозиционната мисъл и действие, които се дискутираха по целия свят в последните години: проблемите за пола, възрастта, детството, смъртта и мъртвите. Всичко произтича от разбирането за политиката като политика на достойнството, политика, която разпознава специфичното потискане и уважава борбата на жени, деца и възрастни. Уважение към трудностите пред възрастните е постоянна тема в историите на Маркос, по-специално чрез фигурата на Старият Антонио, но това беше и силно подчертано чрез появяването на Коменданте Тринидад като една от водещите фигури по време на диалога в Сан Андрес. Начинът, по който жените наложиха признание за своите трудности пред мъжете сапатисти, е добре известен и може да бъде видян, например, в Революционния закон за жените, издаден на първия ден от въстанието или във факта, че именно жена, Ана Мария, поведе най-важното военно действие на Сапатистите, окупацията на кметството в Сан Кристобал на 1 януари 1994 г.46. Въпросът за детството и свободата да играеш е постоянна тема в писмата на Маркос. Историите, шегите и поезията в комюникетата и танците, които бележат всичко, което сапатистите правят, не са разкрасяване на революционния процес, а централна част от него.

Борбата за достойнство е "ето ни тук!" от шеги, танци, старост, детство, игри, смърт, любов – от всички тези неща, изключени от сериозната буржоазна политика и също така от сериозната революционна политика. По такъв начин борбата за достойнство се противопоставя на държавата. Сапатисткото движение е анти-държавно движение, не само в очевидния смисъл, че EZLN се въоръжиха срещу мексиканската държава, но и в много по-дълбокия смисъл – техните форми на организация, действие и обсъждане са не-държавни или, по-прецизно, анти-държавни форми.

Държавата дефинира и класифицира и, правейки го, изключва. Това не е случайно. Държавата, всяка държава, прикрепена към глобалната мрежа от капиталистически социални отношения, функционира по такъв начин, че да репродуцира капиталистическото статукво47. В нейното отношение към нас и нашето отношение към нея се изключва всичко, което не е съвместимо с репродукцията на капиталистическите социални отношения. Това може да е насилствено изключване, като например репресиите над революционната или подривна дейност, но то е също така и преди всичко едно по-трудно осезаемо изключване, изваждане от строя или потискане на страст, любов, омраза, гняв, смях, танц. Недоволството се дефинира наново като искане и исканията се класифицират и дефинират, изключвайки всичко, което не е съвместимо с репродукцията на капиталистическите социални връзки. Недоволстващите са класифицирани по същия начин, несмилаемото се изключва с по-голямо или по-малко по степен насилие. Викът на достойнство, това "ето ни тук!" на неприятните и несмилаемите, може да бъде само бунт срещу класификацията, срещу дефиницията като такава.

Държавата е чисто опредметяване, чисто уеднаквяване. Властта казва "Аз съм който съм, вечното повторение"48. Държавата е великия Класификатор. Властта казва на бунтовниците: "Не бъдете неудобни, не отказвайте да бъдете класифицирани. Всичко, което не може да се класифицира, не се брои, не съществува, не е."49 Борбата на държавата срещу сапатистите от декларацията за прекратяване на огъня насам беше борба за дефиниране, за класифициране, за ограничаване; борбата на сапатистите срещу държавата беше борба да пробиеш, да разбиеш бариерите, да прелееш, да откажеш дефинициите или да ги приемеш-и-надхвърлиш.

Диалогът между правителството и EZLN, първо в Сан Кристобал през март 1994 г. и после в Сан Андрес Лараинсар от април 1995 г., беше постоянно двойно движение. Правителството постоянно се стремеше да дефинира и ограничи Сапатисткото движение, да го "смали", както го заяви един от правителствените представители. То постоянно подписваше споразумения по въпроса за правата на коренните жители и автономията, но очевидно без никакви намерения да ги изпълнява50. В секцията от диалога, посветена на демокрацията и справедливостта правителствените представители обаче не направиха никакво сериозно участие и очевидно нямат намерения да подписват споразумения в тази област. Сапатистите, от друга страна, постоянно използваха диалога, за да пробият, да превъзмогнат своята географска изолация в Лакандонската джунгла. Те направиха това отчасти чрез своите ежедневни пресконференции по време на сесиите от диалога, но също така и преговаряйки за процедурното право да канят съветници и гости и след това, поканвайки стотици от тях да участват в сесиите, посветени на правата и културата на коренните жители и демокрацията и справедливостта: съветници от много широк кръг етнически и общностни организации, допълнени от широк кръг академици. Всяка от двете теми също осигури основа за организиране на форум в Сан Кристобал, първо относно "Права и култура на коренните жители" през януари 1996 г., а след това относно "Реформиране на държавата" през юли същата година, и двата посетени от много голям брой активисти от цялата страна.

От една страна, стремежът на правителството да ограничи, дефинира, смали; от друга, (като цяло изключително успешен) напорът на сапатистите да пробият кордона. От една страна, политика на дефинирането, от друга, политика на преливането. Това не означава, че сапатистите не са се опитвали да дефинират: точно обратното, дефиницията на конституционалните реформи за дефиниране на местната автономия, се приемат като важно постижение. Но това беше дефиниция, която прелива, тематично и политически. Дефинирането на правата на коренните жители се приема не като крайна точка, а като начало, като основата за минаването върху други области на промяната, но също и основа за придвижване на движението напред, основа за пробиване.

Разликата в подхода между двете страни на диалога на моменти водеше до инциденти, които не само отразяват арогантността на правителствените преговарящи, но също и липсата на разбиране, произтичаща от тяхната перспектива като представители на държавата. Това дори беше изразено и в концепцията за време. Предвид лошите условия на комуникациите в Лакандонската джунгла и нуждата да се обсъди всичко докрай, сапатисткият принцип "mandar obedeciendo" ("да заповядваш, подчинявайки се") означава, че решенията отнемат време. Когато правителствените представители настояват за бързи отговори, сапатистите обясняват, че "ние, като индианци, имаме ритми, форми на разбиране, на решаване, на стигане до съгласие. И когато им казахме това, те ни отговориха с подигравки; е тогава, казаха те, ние не разбираме защо казвате това, защото виждаме, че имате японски часовници, така че как твърдите, че използвате индианския си часовник, той е от Япония."51 И Коменданте Тачо коментира: "Те не се научиха. Те ни разбират наопаки. Ние използваме времето, не часовниците."52

Дори по-фундаментално е това, че държавните представители бяха неспособни да разберат концепцията за достойнството. В една от пресконференциите, проведени по време на диалога в Сан Андрес, Коменданте Тачо разказва как преговарящите от правителството "ни казаха, че те изучават какво означава достойнство, че те се консултират и изучават достойнството. И това, което са разбрали е, че достойнство е служба към другия. И те ни помолиха да им кажем какво ние разбираме под достойнство. Ние им казахме да продължат с проучванията си. Беше смешно и се посмяхме пред тях. Те ни попитаха защо и ние им казахме, че те имат големи изследователски центрове и големи аудитории в училища с висок стандарт и ще е жалко да не приемат това. Казахме им, че ако подпишем мира, то ще им кажем накрая какво означава достойнството за нас."53

Сапатисткото чувство за сатира и отказът им да бъдат дефинирани се обърна не само срещу държавата, но и срещу по-традиционното "дефиниращо" ляво. В писмо, датирано от 20 февруари, 1995 г., когато сапатистите отстъпваха пред армията след военната интервенция от 9 февруари, Маркос създава въображаемия разпит от държавения съдия с неговите обвинения и отговорите на Маркос:

"Белите те обвиняват, че си черен: Виновен. Черните те обвиняват затова, че си бял: Виновен... Мъжествените те обвиняват в женственост: Виновен. Феминистите те обвиняват, че си мачо: Виновен. Комунистите те обвиняват в анархизъм: Виновен. Анархистите те обвиняват, че си ортодоксален: Виновен... Реформистите те обвиняват в екстремизъм: Виновен. "Историческият авангард" те обвинява в апелиране за гражданско общество, а не за пролетариата: Виновен. Градското общество те обвинява в нарушаване на спокойствието му: Виновен. Фондовата борса те обвинява, че си развалил обяда им: Виновен... Сериозните хора те обвиняват, че си шегаджия: Виновен. Шегаджиите те обвиняват в сериозност: Виновен. Възрастните те обвиняват, че си дете: Виновен. Децата те обвиняват, че си възрастен: Виновен. Ортодоксалните леви те обвиняват, че не заклеймяваш хомосексуалните и лесбийките: Виновен. Теоретиците те обвиняват, че си практичен: Виновен. Практиците те обвиняват, че си теоретик: Виновен. Всички те обвиняват за всичко лошо, което им се случва: Виновен."54

Бунтът на достойнството осмива класификациите. И така трябва да бъде. Трябва, защото достойнството има смисъл само ако е разбирано като съществуване-и-не-съществуване и следователно противопоставяне на класифицирането. Достойнството е онова, което тласка от себе си към себе си и не може да бъде редуцирано до простото "съм". От друга страна държавата, всяка държава е. Държавата, както предполага нейното име, налага състояние (state, от англ. - бел. ред.), статичност над онова, което тласка отвъд съществуващите социални отношения. Достойнството е движение навън, преливане, фонтан; държавата е движение навътре, задържане, цистерна 55. Следователно неспособността на мексиканската държава да разбере достойнството не е странна: просто концепциите за държава и достойнство са несъвместими. Между тях няма напасване.

Следователно бунтът на достойнството не може да цели спечелването на държавната власт. Още от началото сапатистите ясно заявиха, че не искат власт и го повтарят постоянно. Много от по-традиционните "дефиниращи" леви бяха скандализирани от отричането на концепцията за завземане на властта, която получи конкретно изражение в Четвъртата декларация от Лакандонската джунгла в началото на 1996 г., когато сапатистите стратираха формирането на Сапатиски фронт за национално освобождение (FZLN) и направиха отхвърлянето на всякакви амбиции за държавни постове условие за членство 56. Отричането на държаванат власт е просто продължение на идеята за достойнство. Държавата, всяка държава е вплетена по такъв начин в мрежата на глобалните капиталистически социални отношения, че независимо от състава на правителството няма друг избор, освен да затвърждава възпроизводсвото на тези отношения, което означава да дефинира и унижава. Поемането на държавна власт неминуемо би означавало изоставяне на достойнството. "Не е необходимо да покорим света. Достатъчно е да го изградим наново." 57

Централните принципи, около които сапатистите настояват да се развиват алтернативните форми на социална организация, са тези на “mandar obedeciendo" ("да заповядваш, подчинявайки се") и “preguntando caminamos" ("докато питаме, вървим"). Te подчертаваха отново и отново важността на това да се взимат всички важни решения чрез колективен процес на дискусия и че пътят напред не може да бъде въпрос на налагане на своята собствена линия, а само чрез отваряне на пространства за дискусия и демократични решения, където те ще изразят своята позиция, но тя ще се приема само като една от многото други. Във връзка с държавата (приемайки, че държавата още ще съществува), те са казвали много пъти, че не желаят да имат държавен кабинет и няма значение коя партия държи кабинетите стига тези с власт да "командват, подчинявайки се". Проблемът на революционните политики тогава е не да спечелят власт, а да развият форми на политическа артикулация, която би принудила тези в кабинетите, да се подчиняват на хората (така че,  при пълното си развитие, разделението между държава и общество ще се превъзмогне и държавата ефективно ще се премахне). Какво точно би означавало това не е изречено от EZLN58, отделно от очевидния принцип на моменталното отзоваване: президентът или който и да е от министрите ще се отзовава веднага ако не се е подчинил на желанието на хората, както е случая с всички членове на управляващото тяло на EZLN – CCRI59.

Въпреки че детайлите не са ясни и не могат да бъдат, тъй като те могат да се развият единствено в борба, централната точка е, че фокусът на революционната борба се измества от "какво" към "как" на политиката. Всички инициативи на сапатистите (Convencion Nacional Democratica, "съветването" за бъдещето на EZLN, поканването на съветници към диалога с правителството, организирането на Форум за правата и културата на местните жители и за реформирането на държавата, Интерконтиненталната среща за хуманност и против неолиберализъм и много други) бяха насочени към поощряването на друг начин на мислене относно политическата дейност. Подобно на това, всички контакти с държавата и дори предложенията за "реформиране" на държавата бяха в действителност анти-държавни инициативи по смисъла на това, че се опитваха да развият нови политически форми, форми на действие, които артикулират достойнството, форми, които не се вписват в държавата. Принципният проблем за едно революционно движение не е да изработи програма, да каже какво ще прави революционното правителство (въпреки че EZLN има своите 16 искания като основата на подобна програма); принципният проблем е по-скоро как да артикулира достойнствата, как да развие форма на борба и форма на социална организация, базирана на разпознаването на достойнството. Само артикулацията на достойнството може да осигури отговора на това какво трябва да бъде направено: самоопределящото се общество трябва да определи себе си.

(продължение...)

Превод: Петър М.
Настоящият текст е Глава 8 от книгата "Zapatistas! Reinventing the Revolution in Mexico", редактирана от Джон Холоуей и Елиона Пелес.

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop

Cookies make it easier for us to provide you with our services. With the usage of our services you permit us to use cookies.
More information Ok Decline