I. Достойнството се надигна в първия ден на януари, 1994 година.

"Достатъчно" (¡Ya Basta!), заявено от сапатистите в първия ден на 1994-та, беше вик на достойнство. Когато в същия ден те окупираха Сан Кристобал де лас Касас и шест други града в Чиапас, вятърът, който повяха по света, "този вятър отдолу, вятърът на въстанието, вятърът на достойнството", носеше "надежда за превръщането на достойнството и въстанието в свобода и достойнство".1 Когато вятърът утихне, "когато бурята свърши, когато дъждът и огънят оставят земята в мир отново, светът няма вече да бъде същия, а нещо по-добро"2

Писмо от управителното тяло на сапатистите, Comité Clandestino Revolucionario Indigena (CCRI)3, адресирано само месец по-късно до друга организация на коренното население, Consejo 500 Años de Resistencia Indigena4, подчертава изключителната важност на достойнството:

zapatista_book"После това страдание, което ни обедини, ни накара да говорим и познахме в нашите думи истина, знаехме, че не само болка и страдание присъстваха в езика ни, разпознахме надеждата в нашите сърца. Говорихме със себе си, погледнахме се отвътре и погледнахме своята история: видяхме нашите най-древни бащи да страдат и да се борят, видяхме дедите ни да се борят, видяхме нашите бащи с ярост в ръцете си, видяхме, че не всичко ни е било отнето, че имаме най-ценното, това, което ни прави живи, това, което кара нашия ход да се издига над растения и животни, това, което кара камъка да е под краката ни и видяхме, братя, че всичко, което имахме, беше ДОСТОЙНСТВО, и видяхме колко е голям срамът, ако се забрави това, и видяхме, че ДОСТОЙНСТВОТО беше добро за хората, за да бъдат хора отново и достойнството се върна, за да живее в сърцата ни и бяхме нови отново и умрелите, нашите умрели, видяха, че отново сме нови и ни призоваха към достойнство, към борба".5

Достойнството е отказът да се приеме унижението и дехуманизацията, отказът да се приспособиш: достойнството е в сърцето на сапатисткото революционизиране на революцията. Идеята за достойнството не е била измислена от сапатистите, но те я изтъкнаха такава, каквато никога преди не е присъствала в революционната мисъл. Когато сапатистите се надигнаха, те поставиха знамето на достойнството не само в центъра на въстанието в Чиапас, но и в центъра на опозиционната мисъл. Достойнството не е изключително и единствено присъщо на коренните жители в югоизточно Мексико: борбата за превръщането на "достойнството и въстанието в свобода и достойнство" (странна, но важна формулировка) е борба на (и за) човешкото съществуване в подтисническо общество, толкова свързана с живота в Единбург, Атина, Токио, Лос Анджелис или Йоханесбург, колкото и с борбата на хората в Лакандонската джунгла.

Целта на това есе е да проучи какво означава да поставиш достойнството в центъра на опозиционната мисъл. В хода на разсъжденията ще стане ясно защо "сапатизмо" не е движение, ограничено само в Мексико, а е централно за стотици милиони хора по целия свят в борбата им да живеят човешки живот срещу и във все по-нечовешкото общество.

Есето цели не толкова да даде историческо свидетелство за движението на сапатистите, колкото да покаже, да дестилира същината на най-важните теми без в същото време да прикрива двусмислията и противоречията на движението. За да се дестилира ароматна есенция от рози, не е необходимо да се прикрие наличието на бодли, но те не влизат в това, което искаме да извлечем. Целта на опита да се дестилират теоретическите теми на сапатизмо е подобен на целта, стояща зад всеки дестилационен процес: да се отделят тези теми от непосредственото историческо развитие на сапатисткото движение, за да се удължи ароматът отвъд непосредствения личен опит.

II. Достойнството беше изковано в джунглата.

Въстанието на 1 януари 1994 година беше подготвяно повече от десет години. EZLN празнува 17 ноември 1983 година като дата на основаването си. На тази дата малка група от революционери се установяват в планините на Лакандонската джунгла – "една малка група от мъже и жени, трима коренни жители и трима метиси".7

Според полицейската версия, революционерите са били членове на Fuerzas de Liberación Nacional8 (FLN), партизанска организация, основана през 1969 година в град Монтерей, една от няколкото подобни, които процъфтяха в Мексико в края на шейсетте и ранните седемдесет години. Много от членовете на FLN са били убити или арестувани, но организацията е оцеляла. Нейните постановления от 1980 г. описват организацията като "военно-политическа организация, чиято цел е завземането на властта от работниците в провинцията и градовете на Мексиканската република с цел налагане на народна република със социалистическа система". Организацията се ръководи, според своите постановления, от "науката за историята и обществото: Марксизъм-Ленинизъм, който е демонстрирал своята обоснованост във всички тържествуващи революции на този век".9

Предполагаемите корени на EZLN10 се използват от властите, за да внушат картина на манипулация на коренните жители от група консервативни професионални революционери от града. Въпреки това, оставяйки настрана расистките предположения на подобен аргумент, предполагаемите корени на революционерите просто служат, за да се подчертае най-важният въпрос: ако, както се твърди, малката група от революционери, които са създали EZLN, са дошли от правоверна марксистко-ленинистка партизанска група, как са се трансформирали в това, което в крайна сметка се появи от джунглата в ранните часове на 1994 година? Какъв е бил пътят, който е извървян от първото лагеруване в 17 ноември 1983 г. до прокламацията на достойнството в кметството на Сан Кристобал? Именно фактът, че те не са ортодоксална партизанска група, смущава държавата отново и отново във взаимоотношенията й с тях. Именно фактът, че те не са ортодоксална група от революционери, ги прави, теоретически и практически, най-вълнуващото развитите в опозиционната политика по света от толкова много години.

Какво е тогава това, което оригиналните създатели на EZLN са научили в джунглата? Писмо, написано от Маркос11, говори за промяната по такъв начин: "Ние не го предложихме. Единственото нещо, което предложихме да се направи, беше да се промени светът; всичко останало беше импровизация. Нашата квадратна концепция за света и за революцията беше нарушена в сблъсъка с местните реалности в Чиапас. От тези удари нещо ново (не задължително означаващо "добро") се появи, което днес е познато като ‘нео-сапатизъм’."

Сблъсъкът с местните реалности се случва, когато сапатистите се потапят в общностите на Лакадонската джунгла. В началото групата революционери са спазвали дистанция, тренирайки в планините, бавно увеличавайки своя брой. След това постепенно са започнали да осъществяват контакт с местните общности, първоначално чрез семейни връзки, а после, от 1985 г. нататък12, на по отворена и организирана основа. Постепенно все повече и повече от общностите търсели помощ от сапатистите, за да се защитят от полицията или фермерската въоръжена "бяла гвардия"13, все повече и повече се превръщали в сапатистки общности, някои от техните жители се присъединявали към EZLN за постоянно, други взели участие в опълчението, а останалата общност давала материална подкрепа на бунтовниците. Постепенно EZLN се трансформирала от партизанска група във въоръжена общност.14

В някои отношения въпросната общност е специална. Общностите в Лакандонската джунгла са наскоро формирани, повечето от тях датират от 1950-те и 1960-те, когато правителството окуражавало колонизацията на джунглата от безимотни селяни, повечето от които идвали от други области на Чиапас, в много случаи просто присаждали цели села. Съществува дълга традиция на борба, както от преди формирането на общностите в джунглата, така и после, много силна през 1970-те и 1980-те, когато хората са се борили да вземат достатъчно земя, за да осигурят собственото си оцеляване, опитвали са се да осигурят законната основа на своите земевладения, борили са се да поддържат своето съществуване срещу експанзията на скотовъдните ферми, съпротивлявали са се на заплахата за собственото си оцеляване от страна на две правителствени действия в частност, Декретът за Лакандонската общност15, правителствен декрет, който заплашва да отчужди голяма част от Лакандонската джунгла и реформата на член 27 от конституцията от 1992 г., който, отваряйки провинцията за частно инвестиране, заплашва да подкопае системата на колективното земевладение. Общностите в Лакандонската джунгла са специални в много аспекти, но може да се приеме, че преосмислянето на революционната теория и практика е можело да бъде в резултат от потапянето в която и да е общност16: това, което е било важно, вероятно е било не толкова специфичните характеристики на Лакандонската джунгла, колкото трансформацията от това да бъдеш група отдадени млади мъже и жени в това да бъдеш въоръжена общност от жени, мъже, деца, млади, стари, болни – всеки със своите ежедневни борби не само за оцеляване, но и за човечност.

Сапатистите научиха за болката на общността: бедност, глад, постоянната заплаха от тормоз от страна на властите или "бялата гвардия", ненужната смърт от лечими болести. Когато, запитан в интервю, коя смърт го е засегнала най-много, Маркос разказва как момиче на три или четири години, Патича (нейния начин да казва Патриша), умряла в ръцете му в едно село. Имала темперетура от шест вечерта и до десет вече била мъртва: в селото нямало лекарства, които да помогнат да се намали темперетурата. "И това се случва много пъти, то е толкова ежедневно, че тези раждания дори не се отчитат. Патича, например, никога не е имала свидетелство за раждане, което означава, че за държавата, за статистическото бюро (INEGI) тя никога не е съществувала, от което следва, че нейната смърт също така не е съществувала. И подобни на нея има хиляди, хиляди и хиляди, и докато растяхме в общностите, докато повече села се присъединяваха, повече другари умряха. Само защото смъртта беше естествена, тя се превърна в наша"17. От такива преживявания се роди убеждението, че революцията е нещо, което сапатистите дължат на своите деца: "ние, техните бащи, техните майки, техните братя и сестри, не желаем повече да понасяме вината, че не правим нищо за децата си."18

Те научиха за борбата на хората, както настоящата, така и борбата от миналото, продължаващата борба на минало и настояще. Културата на хората е култура на борбата. Маркос разказва за приказките край лагерния огън през нощта в планините – "истории за привидения, за умрелите, за по-ранните борби, за неща, които са се случили, всичко смесено заедно. Изглежда, че говорят за революция (за мексиканската революция, която е била, а не тази, която се случва в момента) и на моменти изглежда, че е смесено с колониалния период, а понякога и с пред-испанския."19 Културата на борба се е просмукала в сапатистките комюникета, понякога под формата на истории и митове: историите на Маркос за Стария Антонио (el vejo Antonio) са любим начин за изразяване на култура, която е оплодена с мъдрост за борба.

И те се научиха да слушат. "Това е големия урок, който коренните общности са предали на първоначалния EZLN. Той, този който се е формирал през 1983 г., е политическа организация в смисъла, че говори и това, което казва, трябва да се направи. Коренното население ги научи да слушат и това е, което научихме. Основният урок, който научихме от коренните жители, е че трябва се научим да чуваме, да слушаме."20 Да се научат да слушат означаваше да вкарат нови перспективи и нови концепции в своята теория. Да се научат да слушат означаваше също така да се научат да говорят, не само да обясняват нещата по различен начин, но и да мислят за тях по различен начин.

Преди всичко, научаването да слушаш означаваше обръщане на всичко с краката нагоре. Революционната традиция на говоренето е не само лош навик. Тя е установена отдавна в теоретичните основи на марксизма-ленинизма. Традицията на говоренето произлиза, от една страна, от идеята, че теорията ("класово съзнание") трябва да бъде представена на масите от партията и, от друга страна, от идеята, че капитализмът трябва да бъде анализиран отгоре, от движението на капитала вместо от движението на анти-капиталистическата борба. Когато акцента се измести върху слушането, и двете теоретически предположения се подкопават. Цялата връзка между теория и практика се поставя под въпрос: на теорията вече не може да се гледа като внесена отвън, а като очевиден продукт на ежедневната практика. И достойнството заема мястото на империализма като отправна точка за теоретически размисли.

Може да се предполага, че достойнството не е било част от коцептуалния багаж на революционерите, които са отишли в джунглата. Това не е дума, която се появява често в литературата на марксистката традиция.21 Тя може да се появи като революционна концепция само в процеса на революция от хора, потопени в достойнството на борбата22. Но веднъж появила се (съзнателно или не) като централна концепция, тя налага преосмисляне на целия революционен проект, както теоретически, така и организационно. Цялата концепция за революция се обръща: революцията става въпрос вместо отговор. "Preguntando caminamos: докато питаме, вървим" става централен принцип на революционното движение, радикалната демократична концепция в центъра на сапатисткия зов за "свобода, демокрация и справедливост". Революцията напредва чрез питане, а не чрез говорене; или дори, революцията е питане вместо говорене, разпадане на властовите отношения.

Тук също сапатистите се учиха от (и доразвиха) традицията на коренните общности. Идеята и практиката на техния централен организационен принцип, "mandar obedeciendo" ("да управляваш подчинявайки се), произлиза от практиката в общностите, където всички важни решения се обсъждат от цялата общност до момента, в който се стигне до консенсус и където всеки, получил позиция с власт, се приема, че може да бъде отзован незабавно ако общността не е доволна от него, ако не управлява, подчинявайки се на общността. По този начин, решението за обявяване на война, не беше взето от някакъв централен комитет и след това представено, а беше дискутирано от всички общности в селски асамблеи23. Цялата организация е структурирана около един и същ принцип: управляващото тяло, CCRI, е съставено от делегати, които могат да бъдат отзовавани, избрани от различните етнически групи (tzotzil, tzeltal, tojolobal и chol) и всяка етническа група и всеки регион си има свои комитети, избирани от асамблеи на същия принцип.

Промените, наложени през тези десет години от конфронтацията между зададените идеи за революция и реалността на коренните жители на Чиапас, са много дълбоки. В една книга Маркос е цитиран да казва: "Смятам, че нашият единствен принос като теоретици беше да имаме скромността да видим, че нашите теоретически схеми не работят, че те са много ограничени, че ние трябваше да се адаптираме към реалността, която ни заобикаля."24 Както и да е, резултатът не е, че реалността е наложила себе си в теорията, както някои твърдят25, а това, че конфронтацията с реалността е дала живот на цяла нова и невероятно богата теоретизация на революционната практика.

III. Бунтът на достойнството е неопределен бунт.

Революция, която слуша, революция, която взима за своя отправна точка достойнството на тези, които се бунтуват, неизбежно е неопределена революция, това е революция, в която разликата между бунт и революция губи значение. Революцията е движение насочено отвътре навън.

Няма програма за преход, няма определена цел. Има разбира се стремеж: постигане на общество, базирано на достойнството или, според думите на сапатисткия слоган, "демокрация, свобода, справедливост". Но какво точно значи това и какви конкретни стъпки трябва да се направят, за да се постигне това, никога не се назовава. Това понякога е критикувано от тези, обучени в класическите революционни традиции, като знак за политическата незрялост на сапатистите или за техния реформизъм, но това е логическото допълнение от поставянето на достойнството в центъра на революционния проект. Ако революцията е построена върху достойнството на тези, които се борят, ако централен принцип е идеята за "preguntando caminamos – докато питаме, вървим", то от това следва, че трябва да говорим за самосъздаване, революция, създадена в процеса на борбата. Ако революцията е не само постигане на демокрацията като завършек, а е демократична в борбата си, то тогава е невъзможно да се предрича пътят й или дори да се мисли за определена точка на край. Концепцията за революцията, която е преобладавала през този век, е била доминиращо инструменталистката концепция26 на средствата за постигане на цели и тя се проваля в момента, в който отправната точка стане достойнството на тези, които се борят. Бунтът на достойнството ни кара да мислим за революцията по нов начин, като бунт, който не може да бъде определен или ограничен, преливащ бунт, революция, която в самата си природа е неопределена и противоречива.

Сапатисткото въстание е на първо място бунт на коренното население в Лакандонската джунгла, на целтали, цоцили, чоли и тохолобали, които живеят в тази част от региона на Чиапас. За тях условията на живот са били (и са) такива, че единственият избор, така както го виждат, е между недостойна смърт, бавната невъзпята смърт от мизерията, и умиране с достойнство, смърт в борба за собственото достойнство и това на тези около тях. Правителството постоянно се опитва да определи и ограничи въстанието в термини, като въпрос, ограничен до границите на Чиапас, но сапатистите винаги са отказвали да приемат това. Това дори беше основната точка, по която се провали първият диалог, диалогът от Сан Кристобал27.

Сапатисткото въстание е утвърждаване на местното достойнство. Встъпителните думи на Декларацията от Лакандонската джунгла, прочетени от балкона на кметството в Сан Кристобал на сутринта от 1 януари на 1994 г., бяха: "Ние сме продукт на 500 години в борба"28, Въстанието се появява малко повече от година след демонстрациите из цяла Америка, които отбелязват 500 години от "откритието" на Колумб. На този ден,12 октомври 1992 г., сапатистите вече са шествали през Сан Кристобал, когато повече от десет хиляди коренни жители, повечето от тях сапатисти29, но под друг облик, са превзели улиците на града. След 1 януари 1994 г., сапатистите моментално се оказаха във фокуса на увеличаващата се активност на движението на коренното население в Мексико. Когато EZLN започнаха диалога си с правителството през април 1995 г., диалога от Сан Андрес Лараинсар, първата тема на дискусията беше правата и културата на коренното население. Сапатистите използваха диалога, за да дадат сплотеност на борбата, искайки представители от всички основни огранизации на коренни жители в страната да се присъединят към тях като съветници или гости в уъркшопите, които бяха част от диалога и завършиха тази фаза на диалога с Местен форум, състоял се в Сан Кристобал през януари 1996 г. Местният форум доведе до създаването на Congreso Nacional Indigena30, който дава национален фокус на разпръснатите дотогава местни борби. Първата фаза на диалога от Сан Андрес също така води до подписването на споразумение с правителството, имащо за цел да доведе до промени в конституцията, които радикално ще подобрят правното положение на коренното население в страната, давайки им важни области на автономия31.


Сапатисткото движение обаче никога не е претендирало да бъде просто едно местно движение32. Съставени основно от коренни жители, EZLN винаги са заявявали, че се борят за по-широка кауза. Тяхната борба е за всички "без глас, без лице, без бъдеще", категория, която се простира далеч отвъд коренното население. Исканията, които поставят (работа, земя, подслон, храна, здраве, образование, независимост, свобода, демокрация, справедливост и мир...), не са искания единственно за местните: това са искания за всички. Сапатисткото движение е движение за национално освобождение, движение не само за освобождението на местните, а за всички.

Фактът, че EZLN е Армия за национално освобождение изглежда, че дава ясно определение за движението. Имало е много други движения (и войни) за национално освобождение в различни части на света (Виетнам, Ангола, Мозамбик, Камбоджа, Никарагуа и т.н.). Тук ние имаме ясно дефинирана и добре установена рамка: движенията за национално освобождение обикновено се стремят да освободят национална територия от чуждо влияние (контролът от колониална или нео-колониална сила), да установят правителство за национално освобождение, определено да въведе радикални социални промени и да наложи национална икономическа автономност. Ако сапатистите бяха национално освободително движение в този смисъл, то, ако историята на подобни движения ни говори нещо, няма от какво толкова да се вълнуваме: може да е достойно за подкрепа и солидарност, но в него няма да има нищо радикално ново. Това действително беше позицията на някои критици от ляво33.

Обаче, погледнато по-отблизо, видимата дефиниция "Армия за национално освобождение" започва да изчезва. В контекста на въстанието терминът "национално освобождение" има повече значение на движение навън отколкото движение навътре: "национално" в смисъла на "не само за Чиапас" или "не само местно", а по-скоро "национално" е в смисъл на "не чуждо"34. "Нация" също се използва в сапатистките комюникета в смисъл на по-неопределеното чувство за "родина" ("patria"): мястото където живеем, пространство, което трябва да защитаваме не само от империалисти, но също (и по-директно) от държавата. "Нация" е противопоставено на държава, така че националното освобождение може дори да бъде разбрано като освобождение на Мексико от мексиканската държава или защитата на Мексико (или която и да е територия) от държавата. В този смисъл "нация" се отнася до идеята за борбата, където и да живее човек, борейки се срещу подтисничеството, борейки се за достойнство. Сапатисткото движение като движение за национално освобождение тогава не се ограничава или задържа само до движение в Мексико: то може да се разбира по-скоро в смисъла на едно движение за освобождение, където и да се намираш (и каквото и да правиш). Борбата за достойнство не може да се ограничава до национални граници: един прекрасен израз, използван от Маркос в поканата към Междуконтиненталното събиране, което се е провело в Лакандонската джунгла през юли 1996 г.: "достойнство е тази родина без националност, тази дъга, която е още и мост, този шепот на сърцето без значение каква кръв тече в него, това бунтовническо непочитане, което се подиграва на граници, митничари и войни"35. Това е в съзвучие с тази интерпретация36 на "национално освобождение", която беше един от принципните лозунги на сапатистите и беше избрана като тема за Интерконтиненталното събиране, "за човечност и против неолиберализъм".

Тази природа без предварителни ограничения на Сапатисткото движение е събрана в идеята, че това е революция, а не Революция ("с малки букви, за да избегнем полемиките с многото авангарди и защитници на РЕВОЛЮЦИЯТА")37. Това е революция, защото изискването на достойнство в общество, построено върху отрицанието на достойнството, може да бъде постигнато чрез радикална трансформация на обществото. Но това не е Революция в смисъла на някакъв велик план, в смисъла на движение, замислено да изпълни някакво Велико събитие, което ще промени света. Неговите претенции да бъде революционно движение не лежат в подготовка за някакво бъдещо Събитие, а в настоящото преобръщане на гледната точка, в постоянното настояване за виждане на света чрез това, което е несъвместимо със света, такъв какъвто е сега: човешкото достойнство. Революцията се отнася към настоящето съществуване, а не към бъдещата инструменталност.

IV. Бунтът на достойнството е бунт против дефинициите.

Неопределеният, отворен характер на Сапатисткото движение понякога повдига недоволство у тези, школувани в твърдата праволинейна революционна традиция. Зад липсата на дефиниция обаче се крие много по-изострена позиция. Липсата на дефиниция не е в резултат от теоретична разпуснатост: точно обратното, революцията в основата си е анти-дефинируема.

Традиционната ленинистка концепция за революция е решително дефинируема. В нейния център е идеята, че борбите на работническата класа са неизбежно ограничени по своя характер, че те не могат да се издигнат над реформистки искания освен ако няма намеса на революционна партия. Работническата класа са "те", които не могат да отидат отвъд определени ограничения без външна намеса. Самостоятелното еманципиране на пролетариата е невъзможно38.

Акцентът върху достойнството поставя неограниченото в центъра на картината, не само недефинираното, но анти-дефинируемото. Достойнството, разбрано като категория на борбата, е напрежение, което сочи отвъд себе си. Отстояването на достойнството предполага и настоящото отрицание на достойнството. Достойнството тогава е борбата срещу отричането на достойнството, борбата за реализиране на достойнството. Достойнството е и не е: то е борбата срещу собственото му премахване.  Ако достойнството беше просто отвърждаването на нещо, което вече е, то това щеше да е абсолютно безсилна концепция, празно самодоволство. Просто да отстояваш човешкото достойнство като принцип (подобно на "всички хора имат достойнство" или "всички хора имат правото на достойнство") би било толкова общо до степен на безмислие или, по-лошо, толкова общо до степен на помрачаване на факта, че съществуващото общество е основано на премахването на достойнството39. По същия начин ако достойнството беше просто отвърждаването на нещо, което не е, то тогава щеше да е празна мечта или религиозно желание. Концепцията за достойнството придобива сила само ако е разбрано в тази негова двуизмерност, като борбата срещу неговото собствено отричане. Някой получава достойнство или истина, само когато се бори срещу съществуващото недостойнство или неистина. Достойнството налага постоянно движение срещу бариерите на това, което съществува – постоянна подривна дейност и преодоляване на дефинициите. Достойнството, разбрано като категория на борбата, е фундаментална анти-личностна концепция: не "моето достойнство на мексиканец...", а "нашето достойнство е нашата борба срещу отричането на достойнството".

Достойнството не е характеристика, свойствена на коренните жители на югоизточно Мексико, нито на тези открито замесени в революционни борби. Това е просто характеристика на живота в потисническо общество. Това е викът "Достатъчно!" (¡Ya Basta!), който е неотделим от преживяването на потискане. Потискането не може да бъде тотално; каквато и да е неговата форма, то винаги е натиск, който е конфронтиран от контра-натиск; дехуманизация, конфронтирана от хуманност. Доминацията налага съпротива, достойнство40. Достойнството е другата страна, твърде често забравяна, твърде често задушавана, на това, което Маркс нарича отчуждаване: това е борбата за не-отчуждението, за дефетишизацията41. Това е борбата за разпознаване, но за разпознаване на същност, по настоящем отречена.

Достойнството е преживян опит от това, че светът не е такъв, че не по този начин стоят нещата. То е преживяното отричане на позитивизма, на тези форми на мислене, които започват от предположението, че "това е положението на нещата". Това е викът за съществуване на това, което е било премълчано от "светът, който е", отказът да бъде заглушено от дефиниции, викът срещу това да бъде забравено във фрагментацията на света в дисциплини на социални науки, тези дисциплини, които разрушават реалността и, разрушавайки, изключват, потискайки подтиснатите. Достойнството е викът "ето ни тук!", "ето ни тук!" на местните жители, забравени от неолибералната модернизация, "ето ни тук!" на нарастващия брой бедни, които някак си не се появяват в статистиките за икономически растеж и финансовите доклади, "ето ни тук!" на гейовете, чиято сексуалност толкова дълго не е приемана, "ето ни тук!" на възрастните, затворени да умрат в старческите домове на богатите страни, "ето ни тук!" на жените, затворени в къщите, чийто домакини са те, "ето ни тук!" на милионите нелегални имигранти42, които не са там, където официално би трябвало да бъдат, "ето ни тук!" на всички тези удоволствия на човешкия живот, изключени от увеличаващото се подчинение на човечеството пред пазара. Достойнството е вик на тези, които не са чути, гласът на безгласните. Достойнството е истината за отречената истина43.

"Нас те ни забравяха все повече и повече и историята вече не беше достатъчно голяма за нас, за да умрем просто така, забравени и унижени. Защото умирането не боли, боли да бъдеш забравен. Тогава открихме, че ние вече не съществувахме, че тези, които управляват, ни бяха забравили в еуфорията на статистиките и растежа. Страна, която забравя себе си, е тъжна страна, страна, която забравя миналото си, не може да има бъдеще. И тогава ние взехме оръжията си и отидохме в градовете, където сме били животни. И отидохме и казахме на властимащите "ето ни тук!", и на цялата страна извикахме "ето ни тук!", и на целия свят извикахме "ето ни тук!". И вижте колко странни са нещата, защото, за да ни видят, си покрихме лицата; за да ни дадат име, се отказахме от имената си; заложихме настоящето си, за да имаме бъдеще; и за да живеем... умряхме."44

Това "ето ни тук!" не е "ето ни тук!" на обикновена идентичност. То е "ето ни тук!", което добива значението си от отричането на това присъствие. То не е статично "ето ни тук!", а движение, атака към бариерите на изключването. То е разбиването на бариери, движението срещу разделения, класификации, дефиниции, утвърждаване на единства, на които им е било отречено съществуването.

Достойнството е нападение срещу разделението между морал и политика, между частно и публично. Достойнството разрязва тези граници, утвърждава единството на това, което е било разединено. Утвърждаването на достойнството не е нито морално, нито политическо искане: то е по-скоро атака срещу разделянето на политика и морал, което позволява формални демократични режими по целия свят да съществуват едновременно с нарастващата бедност и социална маргиналност. Това е "ето ни тук!" не само на маргинализираните, но и на ужаса, изпитан от всички нас пред лицето на масовата бедност и глад. Това е "ето ни тук!" не само на нарастващия брой затворени хора в затвори, болници и домове, но и на срама и отвращението на всички нас, които, живеейки, участват в зазиждането на тези хора в затворите, болниците и домовете. Достойнството е нападение срещу конвенционалните дефиниции на политиката, но също така и срещу приемането на тези дефиниции в инструменталната концепция на революционната политика, която в продължение на вече толкова време подчинява личното на политическото, и то с катастрофални последствия. Вероятно нищо не е успяло по такъв начин да подкопае "Лявото" през този век, както разделението между политическото и личното, публичното от частното и дехуманизацията, която се наследява от това.

Достойнството капсулира в една дума отхвърлянето на разделението между личното и политическото45. До забележителна степен тази група от бунтовници в джунглите на югоизточно Мексико кристализираха и придвижиха напред темите на опозиционната мисъл и действие, които се дискутираха по целия свят в последните години: проблемите за пола, възрастта, детството, смъртта и мъртвите. Всичко произтича от разбирането за политиката като политика на достойнството, политика, която разпознава специфичното потискане и уважава борбата на жени, деца и възрастни. Уважение към трудностите пред възрастните е постоянна тема в историите на Маркос, по-специално чрез фигурата на Старият Антонио, но това беше и силно подчертано чрез появяването на Коменданте Тринидад като една от водещите фигури по време на диалога в Сан Андрес. Начинът, по който жените наложиха признание за своите трудности пред мъжете сапатисти, е добре известен и може да бъде видян, например, в Революционния закон за жените, издаден на първия ден от въстанието или във факта, че именно жена, Ана Мария, поведе най-важното военно действие на Сапатистите, окупацията на кметството в Сан Кристобал на 1 януари 1994 г.46. Въпросът за детството и свободата да играеш е постоянна тема в писмата на Маркос. Историите, шегите и поезията в комюникетата и танците, които бележат всичко, което сапатистите правят, не са разкрасяване на революционния процес, а централна част от него.

Борбата за достойнство е "ето ни тук!" от шеги, танци, старост, детство, игри, смърт, любов – от всички тези неща, изключени от сериозната буржоазна политика и също така от сериозната революционна политика. По такъв начин борбата за достойнство се противопоставя на държавата. Сапатисткото движение е анти-държавно движение, не само в очевидния смисъл, че EZLN се въоръжиха срещу мексиканската държава, но и в много по-дълбокия смисъл – техните форми на организация, действие и обсъждане са не-държавни или, по-прецизно, анти-държавни форми.

Държавата дефинира и класифицира и, правейки го, изключва. Това не е случайно. Държавата, всяка държава, прикрепена към глобалната мрежа от капиталистически социални отношения, функционира по такъв начин, че да репродуцира капиталистическото статукво47. В нейното отношение към нас и нашето отношение към нея се изключва всичко, което не е съвместимо с репродукцията на капиталистическите социални отношения. Това може да е насилствено изключване, като например репресиите над революционната или подривна дейност, но то е също така и преди всичко едно по-трудно осезаемо изключване, изваждане от строя или потискане на страст, любов, омраза, гняв, смях, танц. Недоволството се дефинира наново като искане и исканията се класифицират и дефинират, изключвайки всичко, което не е съвместимо с репродукцията на капиталистическите социални връзки. Недоволстващите са класифицирани по същия начин, несмилаемото се изключва с по-голямо или по-малко по степен насилие. Викът на достойнство, това "ето ни тук!" на неприятните и несмилаемите, може да бъде само бунт срещу класификацията, срещу дефиницията като такава.

Държавата е чисто опредметяване, чисто уеднаквяване. Властта казва "Аз съм който съм, вечното повторение"48. Държавата е великия Класификатор. Властта казва на бунтовниците: "Не бъдете неудобни, не отказвайте да бъдете класифицирани. Всичко, което не може да се класифицира, не се брои, не съществува, не е."49 Борбата на държавата срещу сапатистите от декларацията за прекратяване на огъня насам беше борба за дефиниране, за класифициране, за ограничаване; борбата на сапатистите срещу държавата беше борба да пробиеш, да разбиеш бариерите, да прелееш, да откажеш дефинициите или да ги приемеш-и-надхвърлиш.

Диалогът между правителството и EZLN, първо в Сан Кристобал през март 1994 г. и после в Сан Андрес Лараинсар от април 1995 г., беше постоянно двойно движение. Правителството постоянно се стремеше да дефинира и ограничи Сапатисткото движение, да го "смали", както го заяви един от правителствените представители. То постоянно подписваше споразумения по въпроса за правата на коренните жители и автономията, но очевидно без никакви намерения да ги изпълнява50. В секцията от диалога, посветена на демокрацията и справедливостта правителствените представители обаче не направиха никакво сериозно участие и очевидно нямат намерения да подписват споразумения в тази област. Сапатистите, от друга страна, постоянно използваха диалога, за да пробият, да превъзмогнат своята географска изолация в Лакандонската джунгла. Те направиха това отчасти чрез своите ежедневни пресконференции по време на сесиите от диалога, но също така и преговаряйки за процедурното право да канят съветници и гости и след това, поканвайки стотици от тях да участват в сесиите, посветени на правата и културата на коренните жители и демокрацията и справедливостта: съветници от много широк кръг етнически и общностни организации, допълнени от широк кръг академици. Всяка от двете теми също осигури основа за организиране на форум в Сан Кристобал, първо относно "Права и култура на коренните жители" през януари 1996 г., а след това относно "Реформиране на държавата" през юли същата година, и двата посетени от много голям брой активисти от цялата страна.

От една страна, стремежът на правителството да ограничи, дефинира, смали; от друга, (като цяло изключително успешен) напорът на сапатистите да пробият кордона. От една страна, политика на дефинирането, от друга, политика на преливането. Това не означава, че сапатистите не са се опитвали да дефинират: точно обратното, дефиницията на конституционалните реформи за дефиниране на местната автономия, се приемат като важно постижение. Но това беше дефиниция, която прелива, тематично и политически. Дефинирането на правата на коренните жители се приема не като крайна точка, а като начало, като основата за минаването върху други области на промяната, но също и основа за придвижване на движението напред, основа за пробиване.

Разликата в подхода между двете страни на диалога на моменти водеше до инциденти, които не само отразяват арогантността на правителствените преговарящи, но също и липсата на разбиране, произтичаща от тяхната перспектива като представители на държавата. Това дори беше изразено и в концепцията за време. Предвид лошите условия на комуникациите в Лакандонската джунгла и нуждата да се обсъди всичко докрай, сапатисткият принцип "mandar obedeciendo" ("да заповядваш, подчинявайки се") означава, че решенията отнемат време. Когато правителствените представители настояват за бързи отговори, сапатистите обясняват, че "ние, като индианци, имаме ритми, форми на разбиране, на решаване, на стигане до съгласие. И когато им казахме това, те ни отговориха с подигравки; е тогава, казаха те, ние не разбираме защо казвате това, защото виждаме, че имате японски часовници, така че как твърдите, че използвате индианския си часовник, той е от Япония."51 И Коменданте Тачо коментира: "Те не се научиха. Те ни разбират наопаки. Ние използваме времето, не часовниците."52

Дори по-фундаментално е това, че държавните представители бяха неспособни да разберат концепцията за достойнството. В една от пресконференциите, проведени по време на диалога в Сан Андрес, Коменданте Тачо разказва как преговарящите от правителството "ни казаха, че те изучават какво означава достойнство, че те се консултират и изучават достойнството. И това, което са разбрали е, че достойнство е служба към другия. И те ни помолиха да им кажем какво ние разбираме под достойнство. Ние им казахме да продължат с проучванията си. Беше смешно и се посмяхме пред тях. Те ни попитаха защо и ние им казахме, че те имат големи изследователски центрове и големи аудитории в училища с висок стандарт и ще е жалко да не приемат това. Казахме им, че ако подпишем мира, то ще им кажем накрая какво означава достойнството за нас."53

Сапатисткото чувство за сатира и отказът им да бъдат дефинирани се обърна не само срещу държавата, но и срещу по-традиционното "дефиниращо" ляво. В писмо, датирано от 20 февруари, 1995 г., когато сапатистите отстъпваха пред армията след военната интервенция от 9 февруари, Маркос създава въображаемия разпит от държавения съдия с неговите обвинения и отговорите на Маркос:

"Белите те обвиняват, че си черен: Виновен. Черните те обвиняват затова, че си бял: Виновен... Мъжествените те обвиняват в женственост: Виновен. Феминистите те обвиняват, че си мачо: Виновен. Комунистите те обвиняват в анархизъм: Виновен. Анархистите те обвиняват, че си ортодоксален: Виновен... Реформистите те обвиняват в екстремизъм: Виновен. "Историческият авангард" те обвинява в апелиране за гражданско общество, а не за пролетариата: Виновен. Градското общество те обвинява в нарушаване на спокойствието му: Виновен. Фондовата борса те обвинява, че си развалил обяда им: Виновен... Сериозните хора те обвиняват, че си шегаджия: Виновен. Шегаджиите те обвиняват в сериозност: Виновен. Възрастните те обвиняват, че си дете: Виновен. Децата те обвиняват, че си възрастен: Виновен. Ортодоксалните леви те обвиняват, че не заклеймяваш хомосексуалните и лесбийките: Виновен. Теоретиците те обвиняват, че си практичен: Виновен. Практиците те обвиняват, че си теоретик: Виновен. Всички те обвиняват за всичко лошо, което им се случва: Виновен."54

Бунтът на достойнството осмива класификациите. И така трябва да бъде. Трябва, защото достойнството има смисъл само ако е разбирано като съществуване-и-не-съществуване и следователно противопоставяне на класифицирането. Достойнството е онова, което тласка от себе си към себе си и не може да бъде редуцирано до простото "съм". От друга страна държавата, всяка държава е. Държавата, както предполага нейното име, налага състояние (state, от англ. - бел. ред.), статичност над онова, което тласка отвъд съществуващите социални отношения. Достойнството е движение навън, преливане, фонтан; държавата е движение навътре, задържане, цистерна 55. Следователно неспособността на мексиканската държава да разбере достойнството не е странна: просто концепциите за държава и достойнство са несъвместими. Между тях няма напасване.

Следователно бунтът на достойнството не може да цели спечелването на държавната власт. Още от началото сапатистите ясно заявиха, че не искат власт и го повтарят постоянно. Много от по-традиционните "дефиниращи" леви бяха скандализирани от отричането на концепцията за завземане на властта, която получи конкретно изражение в Четвъртата декларация от Лакандонската джунгла в началото на 1996 г., когато сапатистите стратираха формирането на Сапатиски фронт за национално освобождение (FZLN) и направиха отхвърлянето на всякакви амбиции за държавни постове условие за членство 56. Отричането на държаванат власт е просто продължение на идеята за достойнство. Държавата, всяка държава е вплетена по такъв начин в мрежата на глобалните капиталистически социални отношения, че независимо от състава на правителството няма друг избор, освен да затвърждава възпроизводсвото на тези отношения, което означава да дефинира и унижава. Поемането на държавна власт неминуемо би означавало изоставяне на достойнството. "Не е необходимо да покорим света. Достатъчно е да го изградим наново." 57

Централните принципи, около които сапатистите настояват да се развиват алтернативните форми на социална организация, са тези на “mandar obedeciendo" ("да заповядваш, подчинявайки се") и “preguntando caminamos" ("докато питаме, вървим"). Te подчертаваха отново и отново важността на това да се взимат всички важни решения чрез колективен процес на дискусия и че пътят напред не може да бъде въпрос на налагане на своята собствена линия, а само чрез отваряне на пространства за дискусия и демократични решения, където те ще изразят своята позиция, но тя ще се приема само като една от многото други. Във връзка с държавата (приемайки, че държавата още ще съществува), те са казвали много пъти, че не желаят да имат държавен кабинет и няма значение коя партия държи кабинетите стига тези с власт да "командват, подчинявайки се". Проблемът на революционните политики тогава е не да спечелят власт, а да развият форми на политическа артикулация, която би принудила тези в кабинетите, да се подчиняват на хората (така че,  при пълното си развитие, разделението между държава и общество ще се превъзмогне и държавата ефективно ще се премахне). Какво точно би означавало това не е изречено от EZLN58, отделно от очевидния принцип на моменталното отзоваване: президентът или който и да е от министрите ще се отзовава веднага ако не се е подчинил на желанието на хората, както е случая с всички членове на управляващото тяло на EZLN – CCRI59.

Въпреки че детайлите не са ясни и не могат да бъдат, тъй като те могат да се развият единствено в борба, централната точка е, че фокусът на революционната борба се измества от "какво" към "как" на политиката. Всички инициативи на сапатистите (Convencion Nacional Democratica, "съветването" за бъдещето на EZLN, поканването на съветници към диалога с правителството, организирането на Форум за правата и културата на местните жители и за реформирането на държавата, Интерконтиненталната среща за хуманност и против неолиберализъм и много други) бяха насочени към поощряването на друг начин на мислене относно политическата дейност. Подобно на това, всички контакти с държавата и дори предложенията за "реформиране" на държавата бяха в действителност анти-държавни инициативи по смисъла на това, че се опитваха да развият нови политически форми, форми на действие, които артикулират достойнството, форми, които не се вписват в държавата. Принципният проблем за едно революционно движение не е да изработи програма, да каже какво ще прави революционното правителство (въпреки че EZLN има своите 16 искания като основата на подобна програма); принципният проблем е по-скоро как да артикулира достойнствата, как да развие форма на борба и форма на социална организация, базирана на разпознаването на достойнството. Само артикулацията на достойнството може да осигури отговора на това какво трябва да бъде направено: самоопределящото се общество трябва да определи себе си.

(продължение...)

Превод: Петър М.
Настоящият текст е Глава 8 от книгата "Zapatistas! Reinventing the Revolution in Mexico", редактирана от Джон Холоуей и Елиона Пелес.


Бележки:

  1. EZLN, La Palabra de los Armados de Verdad y Fuego, (Mexico City: Editorial Fuenteovejuna, 1994/ 1995), Vol. 1, pp.31-32. Трите тома от тези серии са колекция с интервютата, писмата и комюникетата на EZLN през 1994 г., безценен източник. Всички преводи от испански език на цитати са от автора.
  2. EZLN, La Palabra, Vol 1, p. 35.
  3. Нелегалният революционен местен комитет
  4. Съветът 500 години местна съпротива
  5. EZLN, La Palabra, Vol 1, p.122; подчертано в оригинала. Продължаващата важност на този пасаж беше подчертана, когато беше цитирана от Коменданте Рамона в нейната реч на среща в Мексико Сити на 16 февруари 1997 г., организирана като протест срещу неизпълнените от правителството Споразумения от Сан Андрес.
  6. Ejército Zapatista de Liberación Nacional: Сапатистка армия за национално освобождение.
  7. Subcomandante Insurgente Marcos, 17th November 1994: EZLN, La Palabra, Vol. III, p. 224. Субкоменданте Маркос е говорителят и военен ръководител на EZLN. Той обаче е подчинен на CCRI, народно избран орган. "Метиси" са хора от смесен местен и европейски произход – по-голямата част от мексиканското население.
  8. Сили за национално освобождение
  9. Цитирано в C. Tello Diaz, La Rebelion de las Canadas (Mexico City: Cal y Arena, 1995) pp. 97, 99.
  10. Отговорът на EZLN към правителствените твърдения се съдържа в комюнике от 9 февруари 1995 г.: "По отношение на връзките на EZLN с организацията, наречена "Сили за национално освобождение", EZLN е декларирала в интервюта, писма и комюникета, че членове на различни въоръжени организации в страната имат общ произход, че EZLN се е родила от това и постепенно е приета от общностите на коренното население до степента, в която те са взели политическото и военно лидерство в EZLN. Към името на "Сили за национално освобождение" правителството би трябвало да добави, като предшественици на EZLN, всички тези партизански организации от 70-те и 80-те, Артуро Гамиз, Лусио Кабанас, Генаро Васкес Рохас, Емилиано Сапато, Франсиско Вия, Висенте Гереро, Хосе Мария Морелос и Павон, Мигел Идалго и Костия, Бенито Хуарез и много други, които вече бяха изтрити от книгите по история, защото народ с памет е бунтовен народ." La Jornada, 13 февруари 1995 г.
  11. Subcomandante Insurgente Marcos, 'Carta a Adolfo Gilly', Viento del Sur, no.4 (summer 1995) pp. 21-25, at p. 25.
  12. Виж свидетелството, дадено от Тело, La Rebelion, p. 105, за срещата между някои от въстаническите лидери и общността "ехидо" в Сан Франсиско на 23 септември 1985 г.
  13. Виж свидетелството, дадено от Маркос в интервю за Радио UNAM, 18 март 1994 г.: EZLN, La Palabra, Vol. II, p. 69. "Белите гвардии" са платени паравоенни групи, които често са в тайни споразумения с властите и потискат протести и несъгласие с насилие.
  14. За дискусия относно трансформациите в EZLN, виж главата от Луис Лоренцано в този том.
  15. Декрет за Лакандонската общност. Виж Тело, La Rebelion, pp. 59ff.
  16. За дискусия на значимостта от "общност", виж главата от Кинг и Вилануева в този том.
  17. Интервю на Радио UNAM с Маркос, 18 март 1994 г.: EZLN, La Palabra, Vol. II, p.69-70.
  18. Маркос, писмо до деца от пансионно училище в Гуадалахара, 8 февруари 1994 г.: EZLN, La Palabra, Vol. I, p. 179.
  19. Интервю на Радио UNAM с Маркос, 18 март 1994 г.: EZLN, La Palabra, Vol. II, p. 62.
  20. Интервю на Маркос с Кристиан Калонсио Лусио, 11 ноември 1995 г., ms. p. 47. Интервюто не е публикувано в писмена форма, но е формирало основата за видео.
  21. Книгата на Ернст Блох "Naturrecht und Menschliche Würde" (Frankfurt: Suhrkamp, 1961) е забележимо изключение. Въпреки че теоретично е твърде уместна, то най-вероятно не е оказала никакво влияние върху сапатистите.
  22. В скорошни интервюта Маркос потвърждава, че в резултат на интеграцията на революционерите в общностите на коренните жители, те са започнали да използват концепцията за достойнство. "Повече от преразпределението на богатство или отчуждаването на начините на производство, революцията започва да бъде възможността човешките същества да имат пространство на достойнството. Достойнство се превръща в много силна дума. Тя не е наш принос, в нея няма принос от градския елемент, общностите допринасят за нея. По такъв начин, че революцията би трябвало да бъде увереност, че достойнството ще се реализира, ще се уважава." Yvon Le Bot, El Sueño Zapatista (The Zapatista Dream) (Mexico City: Plaza & Janes, 1997) p. 146.
  23. Виж за пример интервюто на Маркос с кореспонденти от Proceso, El Financiero и The New York Times, февруари 1994 г.: EZLN, La Palabra, Vol.I, p. 204, at p. 216.
  24. G. Camu Urzua и D. Totoro Taulis, EZLN: el ejército que salio de la selva (Mexico City: Editorial Planeta, 1994) p. 83.
  25. Каму и Торторо, EZLN.
  26. Върховният пример за инструменталистката теория за революцията разбира се е "Какво да се прави?" от Ленин.
  27. Вижте комюникето на CCRI от 10 юни 1994 г.: EZLN, La Palabra, Vol.II, 201.
  28. EZLN, La Palabra, Vol.I, p.5.
  29. Вижте свидетелството дадено от Тело, La Rebelion, p. 151; виж още Ле Бот, El Sueno, p. 191.
  30. Национален конгрес на коренните жители.
  31. По време на написването споразумението още не е изпълнено от правителството.
  32. За отказа на сапатистите да дефинират своето движение като движение на коренните жители, вижте Le Bot, El Sueño, p. 206, където Маркос казва в интервю: "Принципната грижа на Комитета (CCRI) и на делегатите беше движението да не се сведе само до въпрос за коренните жители. Точно обратното, ако зависеше от тях, поне тази част от комитета (тези, които идват от областите с най-силни традиции) нашите дискусии щяха да изоставят напълно всяка препратка към местните."
  33. 33)    Използването от сапатистите на национали символи, като например мексиканското знаме и националния химн смути някои хора, особенно европейските участници в скорошното Интерконтинентално събрание в Чиапас. За критика на набеждаването в "национализъм" към EZLN, виж например Sylvie Deneuve, Charles Reeve и Marc Geoffroy, Au-dela des passe-montagnes du Sud-Est mexicain (Paris: Ab irato, 1996); и Katerina, 'Mexico is not only Chiapas nor is the rebellion in Chiapas merely a Mexican affair', Common Sense, no. 22 (winter 1997).
  34. В този смисъл виж за пример Третата декларация от Лакандонската джунгла (1 януари 1995 г.): "Въпросът за местните няма да бъде решен освен ако няма РАДИКАЛНА трансформация на националния пакт. Единственият начин коренните жители да се интегрират справедливо и достойно в нацията е да се разпознаят особените характеристики на тяхната социална, кутлурна и политическа оранизация. Автономиите не са отделяне, а по-скоро интегриране на най-унизените и забравени малцинства в съвременно Мексико. По този начин EZLN го разбира от своето формиране насам и по този начин местните основи, които формират водачеството на нашата организация, действат. Днес го повтаряме: НАШАТА БОРБА Е НАЦИОНАЛНА": La Jornada, 2 януари 1995 г., p.5.
  35. La Jornada, 30 януари 1996 г., p. 12.
  36. Това разбира се не е единствената възможна интерпретация. Виж например S. Deneuve et al., Au-dela des passe-montagnes. Въпреки че изглежда некоректно да се интерпретира сапатисткото използване на националното освобождение в тесния, статистки смисъл, няма съмнение, че терминът "национално освобождение" отваря огромна и опасна област на двусмислие, просто защото идеята за "нация" и "държава" е била толкова преплетена, че е трудно да се отделят напълно. По-надолу е спорено, че безспорните противоречия и напрежения в дискусиите на сапатистите не са в резултат от еклектизъм, а са резултат от продължителното преследване на принципа за достойнство. Не е нужно те да са по-малко сериозни заради това. За повече от дискусията относно сапатисткия национализъм виж REDaktion (Hrsg), Chiapas und die Internationale der Hoffnung (Cologne: Neuer ISP-Verlag, 1997), pp. 178-184.
  37. Subcomandante Insurgente Marcos, "México: La Luna entre los espejos de la noche y el cristal del dia", La Jornada, 9/10/11 June 1995, p. 17 (11 юни).
  38. Това е най-ясно разработено в "Какво трябва да се направи?" на Ленин. Например: "Ние казахме, че не би могло да има все още Социално-демократично съзнание сред работниците. Съзнанието може само да бъде докарано при тях отвън. Историята на всички държави показва, че работническата класа, изключително със собствени усилия, може да развие съзнание единствено за работнически синдикати... Теорията на социализма обаче израсна от философските, исторически и икономически теории, които бяха разработени от образованите представители на заможните класи, интелектуалците": В.И.Ленин, "Какво трябва да се направи?" (New York: Bantam Books, 1966), p. 74.
  39. Идеята за достойнство е малко използвана от преобладаващата политическа теория. Там където е използвана, тя обикновено е свързвана с идеите за само-собственост (например Robert Nozick, Anarchy, State and Utopia (New York: Basic Books, 1981), p. 334) или само-притежание (например Michael Walzer, Spheres of Justice (Oxford: Blackwell, 1983) p. 279). Използването на термина в преобладаващата политическа теория и философия се различава значително от сапатистката концепция в две отношения: първо, нейната основна точка на отнасяне е към индивидуалното; и второ, тя се отнася към абстрактно, неопределено и идеализирано настояще, където се предполага, че хората вече имат "правото" на достойнство. В най-добрия случай това е просто бледо самозалъгващо мислене, което няма нищо общо със сапатистката концепция за достойнство като борба срещу отричането на достойнство и е много далеч от виждането на "нашите бащи с ярост в ръцете си".
  40. Виж например James C. Scott, Domination and the Arts of Resistance (New Haven: Yale University Press, 1990).
  41. Този аргумент е развит в глава V.
  42. Не е изненадващо, че ¡Ya Basta! на сапатистите е със силно ехо сред "sans papiers", движението на нелегалните емигранти във Франция.
  43. Сапатистите използват истина и достойнство като взаимнозаменяеми концепции в основата си. Сапатистите говорят за това, което наричат "думата на тези, които са въоръжени с истина и огън" ('la palabra de los armados de verdad y fuego'). Огънят е там, но истината идва първа, не само като морален атрибут, но и като оръжие: те са въоръжени с истината и това е по-важното оръжие от огневата сила на пушките им. Въпреки че са организирани като армия, те целят да спечелят чрез истина, не чрез огън. Тяхната истина не е само в това, че говорят истината за своята ситуация и за страната, а в това, че те са истинни към себе си, че те говорят истината за отречената истина.
  44. Комюнике от 17 март 1995 г.: La Jornada, 22 март 1995 г.
  45. Разделението между лично и политическо, частно и публично, е и в същото време тяхното взаимно конституиране. Идеята не е да се комбинират личното и политическото, публичното и частното, а да се премахнат (да се премахне разделението, което конституира и двете). Върху това виж Карл Маркс, По въпроса за евреите, Marx Engels Collected Works, Vol. 3 (Moscow: Progress Publishers, 1975). В това пространство фразата "личното е политическо" е подвеждаща.
  46. Вижте главата от Маргарет Милиан в това издание.
  47. Това е като форма на капиталистическо отношение, което държавата дефинира и класифицира. Дефиниращото действие от държавата е един момент от дефинирането, присъщ на отчуждението от труда, задържането на човешката изобретателност. За развитие на главния аргумент виж Джон Холоуей, 'Global Capital and the National State' in W. Bonefeld, J. Holloway (eds), Global Capital, National State and the Politics of Money (London: Macmillan, 1995), pp. 116-140.
  48. Комюнике от Mай 1996, La Jornada 10 юни 1996 г.
  49. Комюнике от Maй 1996, La Jornada 10 юни 1996 г.
  50. Към момента на писане (февруари 1997 г.), споразумението все още не е изпълнено от правителството.
  51. La Jornada 17 май 1995 г.
  52. La Jornada, 18 май 1995 г.
  53. La Jornada, 10 юни1995 г.
  54. La Jornada, 5 март 1995 г.
  55. "Цистерната задържа; фонтанът прелива": Уилям Блейк, "Пословици от Рая и Ада", William Blake (Harmondsworth: Penguin, 1958) p. 97.
  56. "Политическа сила, чийто членове не държат и нямат амбиции да държат народно избрани постове или държавни позиции на каквото и да е ниво. Политическа сила, която не желае да взема властта. Сила, която не е политическа партия." La Jornada, 2 януари 1996 г.
  57. Първата декларация на La Realidad, January 1996: La Jornada, 30 януари 1996 г.
  58. Те често споменават идеите за плебисцити и референдуми като необходима част от нова политическа система. Ясно е обаче, от опита на други държави, че плебисцити и референдуми са неадекватни като форми за артикулиране на народно вземане на решения и не са в никой смисъл сравними с комуналните дискусии, които са централни за собствената практика на сапатистите.
  59. "И ние настояваме имащите власт да може да бъдат отстранявани в момента, в който общността реши това и стигне до съгласие. Може да бъде чрез референдум или друг подобен механизъм. И ние искаме да предадем този опит на всяко ниво: когато президентът на републиката вече не е от полза, той би трябвало автоматично да се отстранява. Толкова просто." Пресконференция дадена от Субкоменданте Маркос, 6 февруари 1994 г.: EZLN, La Palabra, Vol.1, p. 244.
FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop