Годината е 1975, а ти си прекарал години в демонстрации и шествия срещу войната на САЩ във Виентнам и нямаш никакво намерение да участваш в "системата", която води тази война, но имаш нужда да изкарваш пари от нещо. Какво правиш тогава? Ами това, което и всички бели активисти от средната класа през 60-те и 70-те. Насочваш се към университета, в моя случай получаваш сертификат за преподаване на спорт ("физкултура" за вас, "човешко движение" според вдъхновения от 60те учебен план). Последното нещо на ума ти е създаването на радикална, само-издържаща се медия, в този случай издаването на книги.  Следователно, когато партньорът ми ми предложи да направим издателство и да публикуваме книги, които да отразяват, да анализират и да критикуват Новата левица от 60-те, помислих, че а) е невъзможно; б) ще бъде сексистко, а аз ще свърша чистейки офиса и пишейки на машина, феминисткото съзнание ще изчезне бързо; в) не е за мен, уменията ми са други, в театъра; и г) не знаех нищо за издаването на книги, нито пък той.

Е, това не е напълно вярно...

Това, което доведе до идеята беше опитът му да се отърве от първата си книга, "Какво трябва да се от-направи?" ("What is To Be Undone?") [1], която публикувах. Книгата критикуваше съществуващите "-изми" – Марксизма, анархизма, социализма и т.н. - и предлагаше една "тоталистка" теория. Понеже повечето съществуващи "Леви" издателства бяха или ортодоксални или социал-демократични/либерални, "What is To Be Undone" беше отхвърлена много пъти, преди най-накрая да бъде приета от едно малко бостънско издателство на име PorterSargent (няма връзка). За да ускорим процеса предложихме да извършим голяма част от подготвителната работа. Разбира се не знаехме как да ползваме машина за набиране на текст за печат, а и не бяхме най-ефективните за тази работа, но какво от това.  Използвахме  машина, който щедро ни бе преотстъпен от Бостънското общинско училище, което бе създадено от един приятел от анти-военното движение. Понеже беше заето през деня, ние работехме над книгата през нощта за около 3 седмици. Когато представихме книгата на издателя, очаквахме да бъде издадена, както и да е вече в книжарниците, до един месец. Това показва колко бяхме наясно. Изглеждаше, че чакането отне цяла вечност, а в крайна сметка се появи в много малко книжарници и не получи никакви стойностни прегледи. Да се върна на South End Press (SEP), опита ни с "What is To Be Undone?" ясно ни показа, че радикалния ни политически опит и знанията ни няма да достигнат до мейнстрийм публика, нито дори до публиката от Новата левица. Но виждайки нуждата за издателски колектив е различно от създаването му, най-вече когато говорим за необходимостта за набирането на 150,000 $, през следващите 3 години. От една страна, бяхме спрели една война, нима не беше така? Със сигурност можехме да продадем 3,000 до 5,000 от всяка книга – казаха ни, че това били средните продажби за една книга.

И така, малко несигурно, между 1976-1977, се присъединих, заедно с още седем души, към срещите, провеждани на всеки 2 месеца за планиране на това, което по късно се превърне в South End Press. [2] Исках да го направя, защото бях сигурна, че ще: а) бъде възможно; б) е нещо, с което мога да се справя много добре – като актьор и учител по физкултура бях точно това от което имаше нужда; и в) бъде анти-сексистко, защото няма да пресъздава йерархичното разделение на труда на задвижваните от печалбата корпорации, които критикувахме; и д) какво толкова, че не знаем нищо за издаването на книги, можехме да научим. Колко трудно може да е?

По време на периода на планирането се запознахме с информация относно мейнстрийм публикуването, като например Literary Marketplace [3], които предлагат списъци с дистрибуции, печатници, складове, пощенски услуги и разпределение на услугите. Освен това посетихме и алтернативни издатели.  По време на едно пътуване до Mothly Review [4] в Ню Йорк Сити – месечен ляв журнал и издател на множество безценни политически книги – структурата на техните действия ни накара да търсим алтернативен модел още по настървено. По онова време имаше трима бели мъже, които контролираха всичко. Добре образовани бели жени правеха почти цялата редакция. Чернокожа жена работеше като рецепционистка. Латиноамериканци опаковаха и изпращаха материалите от складовете им. И други леви издателства бяха организирани по подобен начин, с йерархично (често сексистко, класово и расистко) разделение на труда и взимането на решенията. За нас това не беше много "алтернативно". Структурата на лявата медия отразява нагласите и приоритетите на екипите им. Освен това левите институции са организирани с опресивни корпоративни разделения на труда и взимането на решения. Тогава критиката на Новата левица срещу съществуващите институции не е ли малко лицемерна?

Докато планираната начална дата наближаваше, ние безуспешно се опитвахме да набираме средства. Накрая намерихме човек, който беше готов да финансира закупуването на сграда, където можехме да живеем и да работим. В началото издателството можеше да плаща за стаята и за борда, но не и заплати. Това изглеждаше като едно добро решение за проблема ни с набирането на средствата. Повечето от нас успяваха да оцелеят с много малко пари по онова време. Всичко което трябваше да правим, след като се нанесохме в сградата, беше някаква форма на временна работа. В допълнение към това, сградата можеше да служи като застраховка, в случай, че проекта се провали, защото първоначалния инвеститор ще може да си възвърна някаква част от парите като продаде сградата. До лятото на 1977 шест от първоначалните участници се бяха нанесли в пет етажната сграда, която бяхме закупили в Южния край (South End) на Бостън. Там общността бе много разнообразна по онова време, живееха много хора с по-ниски доходи. Но по-късно района беше джентрифициран ("прочистен") и цените на имотите скочиха. От първоначалните шест члена, четири бяха завършили икономика в UMass-Amherst (Майкъл Албърт, Джон Шол, Пат Уолкър и Джулиет Шор), имаше една учителка и член на един алтернативна танцувална група (Мери Лея), а аз бях свързана с театралните изкуства, замествах учители и отглеждах три деца.

През следващите няколко месеца си открихме банкова сметка; купихме оборудване за набиране на книги и предпечат и офис оборудване, намерихме печатница и склад; научихме се как да правим книги; и се регистрирахме като "Институт по социална и културна промяна, d/b/a South End Press," дружество с идеална цел и следователно освободено от данъци. Освен, че изразяваше политиката ни, статутът на дружество с идеална цел позволяваше на хората да освободят даренията си за SEP от данъци. Освен това позволяваше на SEP да получи специална оферта за големи количества при изпращането на промоционални материали по пощата. Струваше само по няколко цента (по онова време). Също така през месеците на предварително планиране, обсъждахме как да придадем радикално-активистки привкус на проекта. Все пак издаването на книги изглежда като всеки друг бизнес. Един от начините (освен структурата ни) беше да се определим като активисти, които издават книги, а не като издатели, които преследват кариера. Това означаваше, че ще бъдем индивидуални членове на екипа, то ние пак ще останем свързани с вече съществуващите активистки организации и движения. Планирахме да създадем и разпространяваме други медийни проекти като журнали, вестници, списания за култура, радио програми, както и да изградим колективи за разпространяване и продажба (тогава нямаше интернет). Началните задачи минаваха гладко, а сградата беше изпълнена с вдъхновение, почти като офис на движение – писатели посещаваха и прекарваха нощта в спалните на горния етаж; често давахме стаи на левичари от Бразилия в изгнание.

sep_catalog_2008В онези ранни дни най-големият ни спор беше относно това как да наречем издателството. В крайна сметка не успяхме да изберем между двете основни възможности, "HOB (Heart of the Beast) Press" или "Seventh Wave" Press. За това и решихме да наименоваме проекта на мястото, където живеехме, за това и South End Press.

Имахме среща всяка сутрин, слънцето блестеше от прозореца откъм залива на втория етаж на новия ни дом на Pembroke Street. Две от нас отидоха банковия клон, представен от жена-банкерка (рядкост за 1976). За да раздвижим атмосферата и дадохме цигара, след "подписването" и всички запалихме. Понеже живеехме на горния етаж, онези утринни срещи често бяха провеждани точно след баня, с мокра коса и т.н. По време на срещите изградихме нашата декларация на целите (mission statement), която изразяваше политиката ни:

Ние се интересуваме от цялостта на потисничествата в САЩ, особено тези, базирани на расата, пола и класата. Виждаме нуждата от разбиране относно как тези потисничества се възпроизвеждат чрез икономическата и политическата ни система, както и чрез културата, идеологията и съзнанието. Въпреки, че основният фокус е САЩ, ние сме загрижени за експлоатацията и в други страни, както и от съпротивата срещу нея. Ние смятаме, че тези борби са фундаментално свързани с нашата. Като активистки книгоиздатели се надяваме нашите книги да спомогнат за развитието на социалистическото, феминисткото и анти-расисткото движение в тази страна. Искаме да подпомогнем развитието на визии и стратегии за едно бъдещо общество.

Определихме общите принципи за едно демократично работно място. Те бяха:

  • Достъп до цялата информация, свързана с решенията за всички участници в проекта.
  • Назначенията и уволненията да се извършват само при съгласие на целия проект, според добре изяснени принципи.
  • Изразходване на капацитета за набиране на средства
  • Демокрация на участието при взимането на решения, включително и един човек/един глас относно ключовите решения. Само-управление; автономия в "департаментите", основана на колективни, мандатни, годишни решения; консенсус при приемането на нови членове на екипа.
  • Равни заплати, с възможност за допълнения за хората имащи деца, специални нужди или за полагащи извънредни усилия.
  • Равни трудови назначения за овластяване (по-късно наричани балансирани работни комплекси)

За да "институционализираме" изредените принципи, ние разделихме работата на три основни категории: редакция/издаване на книги, бизнес и "скапана работа". Това означаваше, че всички ще взимат участие във взимането на решенията и "координирането" на книгите – от момента, в който постъпят през целия процес на публикуване и промотиране. В допълнение към издаването на книги всеки член на екипа ще се занимава и с една от дейностите в бизнес сферите,  които разпределихме на промоция (каталози, реклами), изпълнение (складове, дистрибуция, връзки с клиентите), както и финанси/набиране на средства.

В началото се редувахме в извършването на бизнес дейностите на всеки три месеца, за да може всеки да научи за цялата дейност много бързо; по-късно променихме това на годишна ротация (с вариации спрямо индивидуалните нужди). Други дейности, като отговаряне на телефона, председателството на срещите, четенето на пощата, категоризирането на постъпващите ръкописи и чистенето на офиса, се редуваха на всеки месец или седмица. Резултатът от това разпределение на задачите щеше да е, надявахме се, такъв, че всеки ще има относително балансиран работен комплекс и че по този начин ще се създаде един демократичен трудов опит, овластявайки хората по време на срещите и избягвайки институционализирането на йерархии и неравенства.

През лятото на 1977, започнахме да изискваме ръкописите през нашите контакти в различни съществуващи движения или чрез приятели от предишната ни политическа дейност. Бяхме определили януари 1978 за издаването на първите ни книги, затова и през есента на 1977 се представихме пред прогресивната общност от активисти, академици и писатели, като разпратихме по пощата една брошура описваща политиките ни, структурата, процеса на дейност, редакционната политика, промоционалните и дистрибуционните планове. Също така подготвихме и разпратихме нашия първи каталог.

Издадохме Theater for the 98% [5] през януари 1978. Шест до десет книги излизаха всяка година след това. Почти банкрутирахме през 1978, 1979, 1980, 1981, 1982, 1983, 1984, 1985 и т.н. Някак си успявахме да се справяме да събираме достатъчно средства и да избягваме различните кризи. Борехме се да вкараме книгите си в книжарниците, защото разпределението е свръх контролирано. Притискахме университетите (които често имаха ограничени бюджети и вече определени текстове) да вкарат и нашите книги в техните университетски и училищни курсове. Молехме критиците да напишат нещо за нас, но най-често бяхме отхвърляни и от мейнстрийма, и от Лявата медия. Посещавахме събития на политическите движения, професионални конференции, както и панаири на книгоиздателската индустрия, за да промотираме нашите каталози.

Един от многото важни моменти, беше издаването на двата тома на Ноам Чомски и Едуард Хърман – "Политическа икономика на човешките права" ("Political Economy of Human Rights") [6] през 1979. Един критик, Джордж Сциалаба,  написа възторжен отзиви за тях ("The Washington Connection" и "After the Cataclysm") в Vilage Voice. След като се появи този преглед, поръчките започнаха да валят и книжарниците, които преди не искаха дори да се срещнат с нас, започнаха да се тълпят да ни поздравяват най-сърдечно. Тези книги бяха последвани от две други, които привлякоха подобно внимание: "Не съм ли жена" ("Ain’t I A Woman") на Бел Хуукс  [7] и "Никакви радиоактивни" ("No Nukes") [8], колекция, редактирана от Ана Гиоргу. Първата книга стана много продавана и все още се използва в университетски курсове. "Никакви радиоактивни" по ирония на съдбата се появи няколко месеца преди бедствито в Three Mile Island. Книгата беше предназначена за наръчник за нарастващото анти-ядрено движение в края на 70те и началото на 80те. Тя продаде невероятните (за нас) 26 000 копия за първите пет месеца, карайки ни да пакетираме пакет след пакет и да ги изпращаме на анти-ядрени групи из цялата страна. В известен смисък книгата беше типична за активистки издателски колектив, тъй като помагаше директно на съществуващо движение.

През това време съдействах за издаването на над 150 книги и безброй каталози, флайъри, реклами, бюлетини. Посещавах панаири на книгата в Чикаго, Атланта, във Великобритания, Германия и Никарагуа. Бях на турове в Полша и Куба. Два пъти годишно ходех до Бостън, Ню Йорк, Филаделфия и Вашингтон, за да продавам книги на местните книжарници. Освен това редактирах един сборник с есета, пишех и/или редактирах по три пиеси на година (като странична дейност) и пратих три деца в университета. А да, също около 1982 започнахме да получаваме пари. Някои от служителите се изнесоха от сградата, други останаха (и плащаха наема). В един момент купихме нова сграда в същия район и изцяло се превърнахме в работен колектив. Когато напуснах през средата на 1987-ма всички основатели вече бяха напуснали и се занимаваха с други неща. През 10-те години, в които работех в South End Press, общо взето се придържахме към първоначалната идея, като правехме промени само, за да отговорим на изискванията на новите членове на екипа. Ако ротацията или другите тактики не даваха резултати, то ние ги модифицирахме – стига това да не противоречи на основните принципи. При образуване на неформални неравенства (доминиране на срещите, по-добри възможности за артикулиране на аргументите, бързо-учещи се и т.н.), се обръщахме към тези проблеми на самите срещи и разглеждахме всеки случай по отделно, защото афектираха цялостната властова динамика.

Като се връщам назад не знам как успяхме. Имаше доста напрегнати междуличностни конфликти – основно около работния стил, не-йерархичния процес, проблеми между мъжете и жените, а рядко и около политически/редакторски проблеми. Борехме се за равенство (и демокрация), с екип от шест човека, имащи много добри университетски дипломи и много от които в един момент искаха да се занимават с нещо друго. Всичко това не беше лесно. Все пак бяхме твърдо решени да не пресъздадем йерархиите и потисничествата  на корпоративните/капиталистическите работни места. Всъщност именно чрез този експеримент с демокрация на работното място, опитът от работата ни се превърна в едно вълнуващо приключение в прилагането на нашите политически ценности в ежедневната ни работа. Също така беше едно предизвикателство за естаблишмънта и това е, което дразнеше най-много потенциалните "социално осъзнати" (но все още капиталистически) дарители и богаташки фондации.

Смятам, че имаше няколко основни причини за успеха на South End Press (SEP е на 30 години в момента на писането на тази статия). Първо, започнахме с ясно обявление на мисията ни. Бяхме наясно с нашите цели и принципи – така да се каже бяхме един колектив от активисти, който публикуваше книги, рефлектиращи общо върху политиката на Новата левица. Нашата мисия и демократични работнически принципи бяха описани в "основополагащата" брошура за бъдещите членове на колектива. Съкратената версия на тази брошура се публикуваше на страницата с авторските права на всяка издадена от нас книга. Независимо от това в колко лоша финансова ситуация се намирахме или от вътрешните ни проблеми, нашата цел беше книгите да стигнат до възможно най-много хора и по този начин да "подпомогне на активистките борби за една радикална социална промяна." Редакторски ни решения се взимаха на базата на нашата политическа цел, както и от това, което смятахме, че ще допринесе по-цялостно на Левицата, дефинирана доста широко, както казвахме тогава – една "тоталистка" политика (признавайки важността на расата, пола и класата, както при анализа на сегашните институции, така и при начертаването на едно по-добро бъдеще). Второто нещо е, че фокусирахме много от вниманието си върху бюджетирането, предвиждайки колко книги можем да издадем и да продадем годишно. Били сме свидетели на това как действията на "движения" пропадат поради лош финансов мениджмънт. За да избегнем проблемите в този аспект, потърсихме съвет от счетоводители от политическата сцена, освен това бяхме креативни и агресивни в искането на пари. Разбира се, очакванията преувеличиха реалните продажби и подцениха монополизирането в книгоразпространението. Това повлия и на приходите ни. Повечето пъти бяхме наясно относно това кога идва криза и бяхме способни да я отклоним, чрез апели към читателите си и други. За радост те винаги се отзоваваха.

Трето, игнорирахме многобройните обиди – че не ставаме за издателския "бизнес", защото колективизмът ни ни прави неефективни; че всичко, което ще правим е да организираме срещи и да се мъчим да постигнем "консенсус". Това не ни накара да се продадем и да направим компромис с принципите си. Тези критики изглежда подсказват, че самите срещи са проблема, но според нас проблемът бяха лошите и ненужни срещи. За това се научихме как да правим добри срещи и да ги модерираме компетентно (дейност, която вършехме всички на ротационен принцип). В началото, разбира се, ни трябваха ежедневни срещи, защото имаше много за дискутиране и решаване. Целият колектив участваше в първоначалните решения, включително и относно това какъв почистващ апарат да ползваме за чистене на тоалетните, както и размера на шрифта и разстоянието между редовете на всяка книга, която издавахме. Бяхме притеснени за проекта и срещите ни даваха чувство за сигурност и подкрепа.

По-късно делегирахме автономия на координаторите на книгите и в бизнес отношенията. Можехме да си го позволим, защото правехме ежегодно оттегляне-среща през средата на юни. Ами всъщност беше оттегляне, защото затваряхме офиса и се "оттегляхме" в една къща на морето, която наемахме за четири дни, през които провеждахме срещи. Първият ден беше за дискусия относно моментната ситуация на Земята, защото това ни подпомагаше да взимаме редакторските решения. На следващия ден обсъждахме самото издателство, вътрешните политики и финансирането. Следващите дни прекарвахме в реорганизиране на работните комплекси на хората и в създаването на бюджета. Полученият годишен бюджет, както и редакторските мандати, ни даваха възможност да вземем решения относно индивидите и департаментите за през годината. Това ни позволяваше да действаме само с две колективни срещи на месец – редакторска и бизнес. На тези срещи имаше назначен модератор, човек който водеше бележки, времево ограничение и подготвен дневен ред. Редакторските срещи, например, покриваха (1) предаването на получените ръкопис на координатори и читатели; (2) докладване относно книгите под въпрос; (3) взимането на крайно решение относно книги, които са ни били препоръчани (или не са).

Съумяхме да бъдем и "ефективни" като нагодихме нашата процедура по гласуване. Ползвахме предимно системата един човек/един глас, обикновено мнозинство, с внимание към силното мнозинство. Тази система работеше невероятно добре. Не искахме да се мъчим да постигаме консенсус, за да не задържаме книги; също така искахме да сме наясно относно това какви противоречия съществуват в групата. Силното малцинство служеше като идеална проверка на решенията. Ако няколко човека се чувстваха зле и бяха готови да блокират решение и да държат на мнението си, може би прибързвахме в решението. Оказа се, че силното малцинство върна много решения и допринесе за едни от най-ценните дискусии.

Четвърто, установихме предпазлив процес за назначение, за да постигнем две основни цели: (1) да повишим разнообразието на служителите; (2) да избягваме неприятни/неподходящи взаимодействия между хората. След като не искахме да ни се налага да "уволняваме" никой (до колкото ми е известно само веднъж се е случвало да има "уволнен" служител), създадохме задълбочен процес на интервюиране, последван от осем месечен период на чиракуване (това варираше през годините). Чираците получава същите пари, както и всички останали (след като започнахме да плащаме на хората) и имаха правото да гласуват след четири месеца. Изборът на нови служители ставаше чрез консенсус, защото преценихме, че дори и един човек да се чувства неприятно от дадено потенциално назначение, то целият колектив ще пострада.

Пето, забавлявахме се, разказвахме вицове и от време на време си правехме "задачки-закачки". Опитвахме се да балансиране дългите часове работа без пари (в началото) с тези шеги. Например тези, които са достигнали по ротационния принцип до "изпълнение", бизнес-задача, включваща услуги по отношение на стоките и клиентите, трябваше да направят най-отвратителната част от работата в петък и след това да отидат в местен бар след работа. Или комбинирахме издирване на доставчици на офис консумативи с обяд на Harvard Square. В допълнение ходехме на ротационен принцип до книжни панаири и предлагахме шест-месечен платен отпуск. Също така членовете на колектива останаха активни. Някои свиреха в групи, други се занимаваха с политически театър, други преподаваха, а някои бяха част от различни активистки организации. Бяхме способни да мразим капитализма, патриархата, расизма, хомофобията, унищожението на природата и в същия момент да се наслаждаваме на спорта, филмите, телевизията, музиката, криминалните романи и да, дори и на пазаруването. Това ни помогна да останем активни толкова дълго.

Шесто, държахме се в течение на технологичните промени, които бяха огромни. През първите няколко години правехме книги и промоционални материали като преписвахме машинописния ръкопис на фото-печатарска машина, където когато редът беше нагласен, не можеше повече да бъде коригиран. Копието се правеше на цилиндър от филмова хартия, която после се изпращаше на проявител и излизаше на ролки от безкраен текст с ширината на страница. Често филмът не се проявяваше коректно и часове работа отиваха на вятъра. Когато филмът се проявеше, той беше нарязван на парчета с дължина нормална страница, които се намазваха след това с восък и се поставяха върху хартия с размерите на писмо. Това копие в крайна сметка се пращаше на принтера след множество корекции на редове, думи и цели страници. Успяхме да станем много бързи в този процес, но все пак имаше кошмарно качество и често можехте да чуете хора от стаята за проявяване да крещят от безизходицата.

Този процес беше последван от манускриптове, напечатани на компютър, който беше закачен с кабел за фото-печатарската машина. Това копие беше изпращано по кабела към машината след въвеждане на множество кодове. Книгата после преминаваше през съшия процес като горния. Това доведе до положението множество автори да предават книги на компютърни дискове, елиминирайки по този начин процеса на печатане. Към 1987 цели книги бяха предавани на дискове и след това "предпечатвани" на компютър, използвайки програма за предпечат (Тази технология направи възможно стартирането на "Z Magazine" само с двама души).

Седмо, имахме възможност да плащаме заплати с бонуси. Над десет години работа в SEP беше едно от най-важните неща в живота ми и беше доста трудно да напусна, но най-сетне издателството беше финансово стабилно и с опитен екип. Вече беше време да се насочим към първоначалната ни мисия, да се разширим и върху медията.

Стартирането на Z Magazine

През 1987 Майкъл Албърт, съосновател на SEP, си взе своята шест-месечна платена отпуска, след която реши да не се връща в книжарницата. Когато идеята за започване на списание беше повдигната, аз казах, че публикуването на списание от 112 страници е : (а) невъзможно; (б) не там, където са ми възможностите, вече съм книгоиздателка; и (в) не знаех нищо за издаването на списания, нито пък той. Но ей, ние спряхме една война. Създадохме радикално издателство за книги, така, че какво пък толкова.

Продължихме да пренебрегваме всички, които казваха, че няма как да успеем в публикуването на ежемесечно списание с по-малко от гаранция за 1-2 млн. долара за следващите 3 години. Преминахме към създаване на банкова сметка с наличност 35 000 долара и си направихме домашен офис близо до SEP. Кандидатствахме за статус "нестопанска цел", разрешително за втори пощенски клас, създадохме декларация на целите и приложихме принципите на работните места в SEP към екип от двама души (това не е много лесно), а по-късно към екип от трима, когато Екир Сарждънт се присъедини през 1989.

И вместо голяма фото-печатарска машина, проявител и т.н., купихме два компютъра, голям принтер и настолен пакет за публикуване и графика. Тази технология направи възможно продуцирането на списание и поддържането на база данни с абонати с нашия малък екип. В началото продължавахме да полагаме графиките на светлинни табла и получавахме статиите на компютърни дискове. След 1993 получавахме всички статии и повечето графики по е-мейл. Цялото списание се правеше на компютър и слд това се изпращаше към принтера. (Към 2006 и списанието и базата с абонати се изпращаха към принтера.)

Mov_ZМеждувременно измислянето на име се оказа доста по-лесно от маратонския дебат около това как да наречем SEP. По време на планова среща с някои политически активисти и писатели ги попитахме за съвет как да кръстим новото списание. Предложиха се различни имена и след това някой каза "Защо не го кръстим Z?" [9] Всички се спогледахме несигурно, докато човекът не каза "На филма Z". [10] Отне ни 10 секунди да осъзнаем, че е перфектно.

Филмът беше доста популярен сред прогресивните среди, когато излезе в САЩ в края на 60те. Режисьор беше Коста Гаврас и разказваше историята за репресиите и съпротивата в Гърция през 60те. Филмът започва с (реакционен) полицейски шеф в Атина, изнасящ лекция пред подчинените си за "плесента по ума, която застрашава нашата идеологическа сигурност". Той говори за инфилтрацията на злокачествени зародиши, които съществуват под формата на "-изми" или "петна по слънцето". Полицаят свързва повишаването на петната по слънцето с появата на хипитата и миролюбците в САЩ и на други места. Той призовава полицията и военните да "пръскат младите спори рано" в училищата, университетите, фабриките и фермите, за да върне националната вяра в Господ и Краля.

Към края на филма Другарят Z (лидер на опозицията) е убит и неговите убийци, включително шефа на полицията са подведени под отговорност. Въпреки това, вместо очаквания позитивен край, прокурорът на убийците на Другаря Z умира мистериозно и военната хунта взема властта. Докато текат финалните надписи на екрана се появява списък с неща, забранени от хунтата. Той включва: анти-военни движния, дълга коса при мъжете, Софокъл, Толстой, Есхил, Чехов, Марк Твен, адвокатската колегия, социологията, Бекет, Международната Енциклопедия, независимата преса, модерната и популярната музика, новата математика и буквата Z.

Вдъхновени от буквата Z, която е надраскана на тротоара в края на филма, в духа на съпротивата ние стартирахме Z като списание, "посветено на съпротивата срещу несправедливостта, отбраняването срещу репресиите и създаването на свобода". През петте месеца на планиране изпратихме проспекти на различни потенциални дарители и почти не получихме пари. Определено бяхме сами. Записахме 25 писателя за регулярно списване на колони, основни статии и малки такива на теми като външна и вътрешна политика, Черна Америка, Местна Америка, психология, екология, медии, икономика, джендър, сексуалност, образование и много други. Някои автори щяха да пишат всеки месец, други всеки втори месец, а някой – на три месеца.

През есента на 1987, с планиран краен срок за издаване на първия брой януари 1988, изпратихме брошура в 32 страници – описваща целта на списанието и изброяваща всички автори, които ще списват – към хиляди хора с цел да молим за абонати. От това изпращане получихме достатъчно абонати и пари, за да продължим. Ако това начинание се беше провалило, Z нямаше да съществува.

Започнахме работа по първия брой в средата на ноември. Когато договорените статии дойдоха, осъзнахме, че имаме много текст и съвсем малко графики. Точно докато се вайкахме около тази липса, голям пакет от аниматора Мат Вюркер пристигна. Както изглежда той беше видял брошурата ни. Не можехме да повярваме на късмета си и сложихме почти всички графики на Мат в първото издание. [11]

След като се справихме с проблема с графиките и се научихме да ползваме настолната програма за предпечат, списанието беше готово за пращане към принтера, заедно с корицата. Пристигна писмо от един адвокат, забраняващо ни да ползваме името Z Magazine, защото имаше телевизионно предаване със същото име в Channel Z в Лос Анджелис. Тъй като вече бяхме подготвили списанието, бързо добавихме ETA към Z на корицата, правейки го ZETA, гръцката буква за Z (подходящо, имайки предвид, че действието на филма беше в Гърция). Две години по-късно телевизионното предаване слезе от ефир и ни махнахме ETA.

Изпратихме първия брой на около 4000 абоната, както и (безплатно) на още хиляди, много от които в последствие се абонираха. Тъй като тиражът и големината в голяма степен бяха определени от броя, който можехме да изпратим по пощата и броя на достоверни списъци, които можехме да използваме, а също и от парите за заплащане на тези колети, тиражът ни стигна едва 26 000 бройки максимум – около 8000 на магазини, остатъка на абонати. Това разбира се беше преди навлизането на Интернет.

През следващите 20 години нещата се движеха сравнително спокойно. Първоначалните ни договорени автори спазваха сроковете (по-късно статиите за списанието бяха почти изцяло на свободна практика). Имахме десет илюстратора, които рисуваха графики по поръчка. Плащахме на авторите, на аниматорите, на екипа. Спазвахме всеки срок. Няма смисъл да споменавам, че почти фалирахме през 1988, 89, 90, 91, 92, 93 и т.н. През 1992 финансовата ситуация беше толкова бедствена, че смалихме списанието от 112 на 64 страници и успяхме да съберем пари, за да продължим, продължавайки да събираме около 50 000 долара всяка следваща година. Преместихме издателския офис от Бостън в Кейп Коуд, Масачузетс, така че да се наслаждаваме на слънцето и морето сега, когато бяхме в 40те и ранните 50.

През 1994, усещайки преминаването на времето, сметнахме, че трябва да споделим наученото и за радикалната политика, и за проектите, които сме стартирали. За да направим това, измислихме Z Media Insitute (ZMI), 9-дневно лятно училище за обучение на медийни анализи и способности, радикална политика и принципите и практиките на демократичното работно място. От 1994 досега над 700 активисти са били в ZMI (към момента на написване на тази статия, април 2007). В течение на 9-дневния курс различни преподаватели (повечето от Ню Инглънд) идват за ден или два. Часовете се провеждат в дневни, кухни, общи зали, изоставена пожарна, на веранди в изглед към звука на Нантъкет. Студентите отсядат в местни мотели и се хранят в стола на Морската Биология. Класовете включват: анализи на мейнстрий медии, изследвания и отчети, предпечат, външна политика, икономическа визия и 18 други. ZMI завършва с мнимо дипломиране, където студентите представят, в драматична форма, детайли от медийните/активистките проекти, които са създали през деветте дни.

През 1998 стартирахме Z Video Productions, за да представим пред хората лекции на живо, класове и други във видео формат. Също през 1998 нашият сайт на Z Magazine, след преминаване през ралзични вариации, стана ZNet.  С експанзията на Интернет имахме възможност чрез Znet да започнем "Z Sustainer Program", която осигурява средствата да продължаваме напред без да прибягваме до кризисни призиви за събиране на средства. През 2002 Z Magazine стана достъпен он-лайн, както и на хартия.

Работата по всички тези проекти беше поета от екип от трима души до 2003 и 2004, когато добавихме още двама.

Със ZMI можете да кажете, че сме направили пълния кръг, след като вдъхновението за началото бе да покажем на хората какво сме научили от структурата и процеса в South End Press; да окуражим други да започнат дългосрочни радикални институции около подобна мисия и да приложат подобни принципи в техните проекти.

Пред 30те години, в който бях ангажирана в алтернативните медии, видях огромният контрол не само на това кое се публикува, но и на това кое има "въздействие" върху общественото съзнание. Видях активизма от 60те и 70те  (той продължи до късните 70) бавно да губи видимост в САЩ през годините на Рейгън/Буш/Клинтън, за да се запали отново горе-долу през 1999 със сиатълското анти-капиталистическо глобализационно движение и със Световния Социален Форум. Видях независими списания, книжарници и дистрибутори да фалират.

И видях огромното разрастване на Интернет, което ни позволява да се срещаме, дискутираме и изграждаме нашите политики и критика достъпни он-лайн за стотици хиляди по света.

Колкото до мен, аз още работя здраво, издавайки списанието, видеа, театрални представления. Откакто списанието е почти (не съвсем) финансово стабилно, трябва да е време за нов проект. В интерес на истината, точно на следващия ден идеята за стартиране на компания за радио предавания, която да създава шоута за Интернет и за Ipod-сваляне се появи. Моята ърва реакция беше: а) невъзможно; б) уменията ми не а в тази област, сега съм издател на списание; в) ние не знаем нищо за радио продуцирането. С други думи, кога започваме?

БЕЛЕЖКИ

  1. Michael Albert, What Is To Be Undone: A Modern Revolutionary Discussion Of Classical Left Ideologies (Porter Sargent, 1974)
  2. South End Press, сайт: http://www.southendpress.org
  3. Literary Marketplace, сайт: http://www.literarymarketplace.com
  4. Monthly Review, сайт: http://www.monthlyreview.org
  5. Maxine Klein, Theater for the 98% (South End Press, 1978)
  6. Noam Chomsky и Edward S. Herman, Political Economy of Human Rights (South End Press, 1979)
  7. Bell Hooks, Ain’t I A Woman (South End Press, 1981)
  8. Anna Gyorgy, No Nukes (South End Press, 1979)
  9. Виж сайта Z Communications за пълния набор от дейности: Z Magazine, ZNet, zVideo, и Z Media Institute. Сайт: http://www.zcommunications.org
  10. Costa Gavras, Z (1969), базиран на едноименната новела с автор Vassilis Vassilikos (1967, преиздадена от Ballantine Books, 1969)
  11. Анимациите и графиките на Matt Wuerker могат да бъдат намерени тук: http://www.cartoonistgroup.com/properties/Wuerker/search_2.php

*В момента South End Press се намира в Кембридж, Масачузетс и има издадени над 250 книги на различни политически активисти и анализатори, сред които Ноам Чомски, Хауърд Зин, Арундхати Рой, Бел Хуукс, Уинона ДеЛук и много други.

Превод: Георги и Петър Пиперков

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop