paolo-gerbaudo.jpg

Площадните окупации през 2011 г. са повратен момент, въпреки неговата преходност, който промени дълбоко грасруутс и институционалната политики.

Какво стана с голямото обещание за социална промяна, издигнато от "движенията на площадите" през 2011 г.? Какво оставят след себе си тези зрелищни окупации от Тахрир в Кайро до Пуерта дел Сол в Мадрид и Синтагма в Атина? В каква степен допринесоха за ускоряване на каузата на "99%" или на "обикновени хора", за които претендираха че се борят?

С протестните движения, както при всеки друг социален и политически феномен, идва време да се направи равносметка на случилото се - време, което е толкова важно както за преоценка на миналото, така и за планиране на бъдещи действия. Последното изглежда е от особено значение в светлината на възхода на нови движения, като Nuit Debout във Франция, което може да се разглежда като продължение на цикъла от 2011 г.

Пет години след 2011 г., по-известна като "годината на протестиращия" според годишната корица на TIME Magazine, ние сме може би на достатъчно разстояние от разгорещеността на тези събития, за да направим нещо подобно на равносметка на постиженията и разочарованията от тази важна вълна от протести.

Оценката на мобилизациите от 2011 г. е много спорен въпрос, както често се случва с големите исторически събития. Движенията на площадите ентусиазираха в еднаква степен, в каквато разочароваха.

Според някои хора протестите като че ли не постигнаха нищо; според други, като гръцкият активист Гиоргиос Гьованопулос, те "напълно промениха политическия пейзаж". Някои, включително и много носталгични левичари, ги разглеждат като обикновено отвличане на вниманието от сериозната политика или детинска проява на наивност; за други мобилизациите бяха решаващ повратен момент в съвременната политика.

Това голямо разнообразие в оценките произтича от различните начини, по които хората са разглеждали тези движения и техните резултати; различните идеологически позиции доведоха до различни оценки. Но също така произтичат и от различни разбирания за това какви би трябвало да бъдат резултатите от протестните движения, критерия, по който можем да "измерим" техните резултати.

Аз твърдя, че движенията на площадите не изпълниха хиперболизираните си революционни обещания за премахване на представителната демокрация и заместването ѝ с автономни институции на грасруутс самоуправление след протестните лагери. Но те бяха страхотни публични ритуали за възстановяване на общественото пространство и участие на гражданите в публични дискусии за икономическото и политическо неравенство, спомагайки за дълбока културна промяна в обществото към по-прогресивни резултати. Те информираха за създаването на нови кампании, инициативи и организации, които сега започват да представляват сериозно предизвикателство за неолибералния ред.

Несполучлив опит?

Основната причина за често срещания скептицизъм относно резултатите от протестната вълна през 2011 г., идва от бързия упадък, който тези движения преживяха след кулминацията на окупациите. Краят на площадните окупации - дали поради полицейски прочиствания, дали поради вътрешно изтощение - често оставя чувство за провал и празнота след себе си, заедно с угризение, че е пропусната огромна възможност за постигане на социална промяна.

Провалът на движенията доведе до колективна "травма", чието преодоляване отне месеци. Много от 130-те протестиращи, които интервюирах за книгата ми The Mask and the Flag, свързват загубата на вяра с това, че виждат как едно движение, което се е издигнало толкова бързо до такива големи височини, може да се срине толкова бързо. В разгара на протестните лагери, активистите бяха в челните редици на масовото народно движение, което обещаваше да промени коренно обществото; но скоро след това, когато лагерите бяха разтурени от полицията или изоставени, те се почувстваха сякаш са сами — тълпата, която се беше събрала около тях, внезапно изчезна.

Да спрем с оценката ни само с това първоначално разочарование обаче би било погрешно. Големите исторически катаклизми са известни с възпроизводството на разочарование като първа непосредствена последица. Надеждите, които са ги вдъхновявали, са толкова големи, че не са могли да бъдат изпълнени изцяло. Френската революция води до терор и диктатурата на Наполеон. Ентусиазмът, водещ протестите от Mай ‘68 се изпарява след победата на голистката партия в парламентарните избори през юни. И все пак никой не може да отрече, че тези и други подобни събития дълбоко промениха хода на историята. Същото се отнася и до 2011 година.

2011 г. не донесе революционните надежди, таящи се в своите по-войнствени поддръжници. Окупациите не станаха ембрионите на анархистично общество на самоуправляващи се общности, както някои от участниците се надяваха. Въпреки това, протестното движение има дълбоки последствия върху съвременната политика в по-малко забележими и по-малко радикални, но не и по-малко важни посоки.

За начало, окупациите ре-политизираха обществото и съживиха социалните движения и лявата политика. Освен това, те генерираха дълбока културна трансформация, както се вижда в нарастващото обществено внимание към въпроса за икономическото неравенство и кризата на демокрацията. И накрая, те действаха като "инкубатори", които допринесоха за възхода на извън- и антиинституционални формации и кандидати, включително СИРИЗА в Гърция, Подемос в Испания, Джереми Корбин във Великобритания и Бърни Сандърс в САЩ.

Тези културни и политически промени биха били необясними, ако не беше протестната вълна през 2011 г. Далеч от несполучливия опит, 2011 г. е повратна година; година, която въпреки многото си недостатъци и слабости, сложи началото на нова вълна на прогресивната политика, която променя света.

Довиждане, апатия

Най-важният резултат от протестната вълна през 2011 г. е промяната в културата и социалната психология. Тази година на протести и революции е инструмент за преодоляване на дълбоко вкоренената политическа апатия, която е естествен съпровод на неолибералното твърдение, че "няма алтернатива" (TINA), с извода му за безполезността на политиката и произтичащата от нея политическа апатия.

Една от най-повтарящите се колики сред активистите, след финансовата криза през 2008 г., беше как въпреки наличието на ясни доказателства за провала на финансовия капитализъм и всички твърде реални ефекти върху ежедневието на по-голямата част от населението, повечето хора не биха предприели действие. Протестите през 2011 г. осигуриха мощно лекарство за това широко разпространено чувство на безсилие. Огромните демонстрации и окупации са конкретно доказателство, че масовото политическо действие прави завръщане в настоящето, и все още може да има огромни политически последствия, както най-ясно се вижда при падането на арабските диктатори.

В резултат на това 2011 е годината, в която "страхът се прехвърли от другата страна", ако трябва да се използва израз, приет от испански активисти. Това беше моментът, когато протестните движения отхвърлиха психологията на поражението - това неприятно чувство, че те са, по някакъв начин, от грешната страна на историята - и за пореден път започнаха да преминават в атака. Ентусиазмът, извиращ от площадните окупации, убеди мнозина, че далеч не живеем в "края на историята", както позорно бе заявил Франсис Фукуяма, в действителност ние сме свидетели на "възраждане на историята", ако трябва да използваме израза на Ален Бадиу.

Това ново чувство на ентусиазъм и надежда има основна роля в активирането на големи части от населението, които преди това са били в периферията на политиката. Движенията спечелиха големи части от поколението на новото хилядолетие, което често се характеризира от традиционните медии като типично аполитично - нещо, което бяхме учили през последните години и се оказа далеч от истината.

Протестите от 2011 г. също улесниха дълбоката промяна по отношение на политическия дискурс и набор от предположения, приети от по-голямата част от населението. Един от най-ярките примери за тази тенденция идва от САЩ, страна, в която обсъждането на икономическото неравенство е маргинално в масовата политика през последните 30 години. И все пак, в резултат на Окупирай, много политици се опитват да се представят като защитници на "99%" - обикновените хора, обезправени от арогантността на свръхбогатите и политическата върхушка.

2011 г. също преначерта дискурсивните фронтовете на съвременния конфликт около противопоставянето между гражданите и статуквото, между обикновените хора и елитите, между низината и върха, като по този начин свърза икономическото и политическо неравенство, обедняването и лишаването от граждански права. Тази дълбока културна промяна отвори пътя за възхода на нови антисистемни кандидати и формации, които в момента превземат институционалната политика като буря.

Окупациите като "инкубатори"

Най-големият парадокс зад края на движенията на площадите е, че тяхното влияние е най-голямо точно там, където човек би очаквал най-малко: в сферата на формалните организации и в институционалната и партийна политика.

Протестната вълна от 2011 г. завинаги ще бъде свързана с лозунга "те не ни представляват" - ясно обвинение срещу настоящата форма на представителна политика и съществуващата политическа класа. Но голяма част от тези, които продължиха и поддържаха движенията през 2011, видяха радикалното ангажиране със съществуващите институции като необходимо средство за получаване на конкретни политически резултати по много въпроси, повдигнати от тези движения.

Така окупациите действаха като "инкубатори", предоставящи вдъхновението, източник на легитимностр и лични мрежи за тази нова вълна на радикална институционална политика. Използвайки термина на Джоди Дийн, някои от "тълпите", събрали се през 2011 г., създадоха политически партии. От Гърция и Испания до Великобритания и САЩ, площадните окупации бяха последвани от изненадващ приток на нови леви формации и кандидатури. Изборната победа на СИРИЗА в Гърция, която в крайна сметка я доведе на власт, до голяма степен бе задвижена от силата на движението aganaktismenoi. В Испания Подемос успя поне в началото да улови част от енергията от движението на площадите и да приеме някои от неговите практики в пряката демокрация, чрез свои местни кръгове и форми на онлайн обсъждане.

Връзката с протестите на indignados беше още по-ясна в общинските платформи, които превзеха кметствата на Барселона и Мадрид през 2015 г. Във Великобритания избирането на Джереми Корбин за лидер на Лейбъристите през есента на 2015 г. и впечатляващото представяне на Бърни Сандърс в първичните избори на демократите в САЩ също носят подписа на Окупирай вълната. Тези политически явления биха били немислими, ако я нямаше подкрепата на едно поколение от млади активисти, които израснаха политически в окупираните площади през 2011 г.

Такава "институционална проекция" на протестните движения със сигурност не е ново явление. Отново и отново през цялата история протестните вълни са били последвани от създаването на нови политически партии и радикални кандидати, възнамеряващи да дадат институционално представителство на недоволните, които ги издигат. Възходът на работническите движения през XIX и началото на XX век е довело до създаването на първите социалистически и комунистически партии. В някои страни, като се започне от Германия, протестите от 1968 и 1970 г. намират политически изход в новообразуваните зелени партии.

Разбира се, отношението "движение – партия“ често е изпълнено с противоречия. Ето защо не е изненадващо, че подобни проблеми също се появяват като резултат от движенията на площадите. Възходът на СИРИЗА първоначално събра големи надежди от много от протестиращите на Синтагма, но скоро доведе до горчиви разочарования след капитулацията ѝ пред чуждестранните кредитори през юли 2015 г. По същия начин редица решения на Подемос и нейния лидер Пабло Иглесияс са критикувани, че пренебрегват демократичния дух на протестите от 2011 г. и налагат традиционните партийни структури от типа "отгоре-надолу“.

Тези и други подобни случаи доведоха до това много ветерани от 2011 г., особено тези с по-анархистични или автономни разбирания, да видят в изборния и институционалния завой повече предателство, отколкото продължение на духа от 2011 година. Правилно и необходимо е протестните движения да критикуват и предизвикват партиите, а също така и онези, които представляват политически възгледи, близки до техните. В същото време, важно е да се подчертае, че този електорален развой на съвременната радикална политика е също резултат на колективното осъзнаване, споделяно от много ветерани от протестите от 2011, на ограниченията на нео-анархисткия отказ от официална организация и лидерство, както и нуждата краткотрайните по необходимост протестни движения да се съпровождат с по-дълготрайни и структурирани форми на политическа организация.

Началото е тук

Като се има предвид ширината и дълбочината на резултатите, получени чрез движенията от 2011 г., може да се каже, че сега живеем в пост-2011 свят; един свят, за който 2011 г. действа като "нулева година" - момент на основа за "нова политика", която изпълнява обещанието, съдържащо се в заглавието на известния плакат на Окупирай, обявяващ, че "началото е близо". Далеч от провала, 2011 г. сложи началото на нова вълна на прогресивната политика, която променя света.

Вярно е, че тези движения в крайна сметка не достигнаха до много от техните заявени революционни цели за премахване на представителната демокрация и създаването на самоуправляващи се политически общности. Въпреки това, тази протестна вълна изпълни две важни политически цели - скъса с широко разпространеното чувство за политическа апатия и безсилие и подейства като "инкубатор" за създаването на нови политически организации, които в съюз с движенията, могат да дадат на борбата за съществена равнопоставеност и истинска демокрация по-продължителна и структурирана форма.

За тези, които са участвали в тези движения, подкрепяли са ги и са вярвали в тях, предстоящата задача е да се опрат на тези основи, чрез разработване на нови инициативи, кампании и водене на нови конфликти, които могат да отговарят на надеждите, посочени от протестиращите през 2011 г. - но също така и периодично да се връщат на улиците и да окупират обществени площади, знаейки, че знанието е там, че цялата радикална политика вече има своето необходимо начало.

Превод от ROAR Magazine : Светлин Тачев

ows the beginning is near res

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop