Maxresdefault

Вио.Ме. е фабрика за строителни материали в Солун, Гърция, изоставена от собствениците. На обща асамблея работниците, неполучавали заплати от май 2011 г., решават да я окупират и да започнат производство сами. Така на 12.02.2013 г. Вио.Ме. започва производство под пряко-демократичен работнически контрол. Тук може да намерите повече информация, както и кратък документален филм за Вио.Ме.

Начинанието на самоуправляващата се Вио.Ме. се оказа изправено не само срещу "естествените" врагове на самоуправлението, т.е. шефовете и държавата, но също и срещу комунистически и анти-капиталистически сили от ляво, включително и анархисткото движение. Въпреки различията помежду им, изглежда тези сили са съгласни с факта, че в условията на капитализъм, самоуправлението не може да бъде нищо друго освен "самоексплоатация" от страна на работниците, форма на "колективен капитализъм". Следователно, оставяйки настрана факта, че няма с какво да допринесе за социалното освобождение, самоуправлението – което е по-лошото – "освобождава" капитализма от отговорността му да отваря работни места и да се грижи за всички работници. Според друга версия на тези възгледи, въпреки че "добрите намерения" на такъв тип начинания са признати, те са обречени да управляват единствено своята мизерия и, в крайна сметка, да възпроизвеждат капитализма, освен ако не настъпи "централна" промяна чрез завземане на държавната власт.

В този дебат, който неколкократно е приемал формата на открито враждебна полемика срещу всеки опит за самоуправление, от прашните библиотечни рафтове биват изравяни ценни теоретични лозунги (основно от тези на Марксизмa-Ленинизма), които опитват да докажат по "научен" път липсата на революционен характер и/или открито контра-революционния характер на тези начинания. Aтаката се основава на два основни аргумента: а) самоуправлението отклонява работниците от тяхната основна задача като "организирано работническо движение", която е да настояват за искания към държавата и правителствата; и б) самоуправлението отрича или поне пренебрегва необходимостта от "партия на работническата класа", която може да "освободи" обществото чрез своята борба за организиране на реда и завземане на властта.

Това кратко описание ясно показва, че тук не става дума просто за политически или теоретични различия, а за цяла културна пропаст в светогледа, която разделя тези гледни точки от същността и духа на самоуправлението. На практика, това противоречие е особено интересно, тъй като ясно и лаконично изразява различията между победения свят на идеологията и всички видове "-изми", задъхващи се в опит да наваксат с новите реалности (затворени себе-рефериращи системи), от една страна, и с живия и осезаем свят на действието, който се стреми тук и сега да се откъсне от доминантните взаимоотношения и да се само-институира, от друга. С други думи, това противоречие е разположено между партиите от стар тип и държавно-фокусирани политики, извиращи отгоре, и политиките от нов тип, произлизащи отдолу чрез желание, процеси и борби, които засягат въпроса "как ще живеем", а не просто "под кого ще живеем".

Теоретичния дискурс определено има своя история и нейното разглеждане е важно, но днес старите въпроси биват поставяни по различен начин и старите отговори, доказали се като неадекватни в миналото, не могат да се докажат като адекватни в настоящето... Дали ще я разглеждаме през призмата на т.нар. "обективни условия" или през тази на "субективните условия" (разделение, което в името на материализма се е озовало в позицията на метафизичното), всички концепции на традиционните идеологии са разградени, отслабени от двойната загуба на "субект" (работническа класа, каквато я познавахме) и "обект" (капитализъм, какъвто го познавахме). Разбира се, и двете продължават да съществуват, но днес думите не отговарят на строго определени дефиниции. В допълнение на това, както доминантната власт скицира наново своите концепции и символизми, така и антагонистичното антикапиталистическо движение предефинира своите концепции и средства за освобождение чрез многопластовите си практики.

Следователно, самоуправлението като жива тенденция на съвременния ("отдолу") свят не се нуждае от доказване на своя революционен заряд, въз основа на пропитите с кръв страници, на който и да е велик учител или на героизма на неусъществените усилия от миналото. Достатъчно е, или поне би трябвало да бъде достатъчно, че самоуправлението успява днес да ангажира, тук и сега, цял набор от субекти, интегрирани в потенциален план за реорганизация на живота на базата на принципите на автономията, равенството и свободата. Коя страница от писанията на даден мислител, кой наратив от определена епоха могат да твърдят, че са по-потентни от пулсиращия синхронизиран акт на откъсване от хетеро-детерминантността и хетерономията, доминацията, неравенството и експлоатацията от страна на тези, които според всички предполагаеми революционери представляват "избраниците" на социалното освобождение? Този "акт" идва след процес на мислене; съдържа теоретичен произход и исторически опит, но не създава някакъв вид "идеологическа идентичност". Може би това обърква теоретичните "комисари", тъй като те са свикнали да мислят преди всичко в "идентичности", гравитиращи около въпроса "къде принадлежиш", вместо около "какво правиш".

Това, което правим, е "по-скоро пример за преход, отколкото модел на общество, при който постепенно ще изградим практики и ще вземем решения, които ще ни отдалечат от началната ни точка и ще ни приближат към свят, в който ще искаме да живеем " (Енрик Дюран – интервю за CIC, интегрирания кооператив в Каталония, достъпно онлайн на www.x-pressed.org). Традиционните идеологии се фокусират основно върху описанието на принципите и структурите на новото общество (под формата на статии, основани на вяра в идеалното общество, което един ден ще бъде построено), докато преходът бива оставян на "автопилота" на държавно-контролирания революционен процес. "Новият човек" (чистачката в "Държава и революция" на Ленин, която може да поеме управлението) ще се появи след много изпитания и трудоемка просвета от страна на партията и държавата. До тогава ще бъде необходима и неоспорима цялата структура на капиталистическото разпределение на работа и директорство. На работническите съвети и самоуправлението се гледа като на "дезорганизация", докато държавното планиране и едноличното управление е "организация". В крайна сметка, този "нов човек" така и не се появи, както днес ни е известно, защото въпреки че са опитали да поемат заводите и животите си в свои ръце, хората са били погълнати от просветителната функция на партията и държавата.

Както се вижда от драматичния исторически опит, но най-вече от съвременните тоталитарни капиталистически условия, въпросът, издигнат на теория и на практика от социалните освободителни движения е "как може да установим, в интервалите на робство, новото време на освобождение: не бунт на роби, а поява на нова общителност между индивидите, които вече, всеки по свой си начин, са захвърлили сервилните страсти, които са безкрайно възпроизвеждани от ритъма на работните часове?" (Жак Рансиер – "Трудови нощи: Работническата мечта през 19 век"). Това изисква създаването на "материални основи", за да освободим нашите животи от капитала и държавата. Ако искаме да се придвижим от нивото на пропаганда и академични/политически уроци към нивото на живот, трябва да открием или създадем територия, на която да пуснем корени и да еволюираме чрез наши независими средства. Трябва да можем сами да създаваме решения за нас, вместо само да чакаме решения от капитала и държавата, следователно втвърдявайки нашата зависимост от оковите на експлоатацията и доминацията. Самоуправлението може да ни осигури средствата за нашето оцеляване на базата на принципите на достойнство и свобода, установявайки в същото време тези солидарни и хоризонтални пряко-демократични мрежи, които ще се превърнат в реалната територия за социално-освободително действие и за създаването на общите ни блага.

Отново, както Рансиер твърди, "липсата на господар във времето и пространството на производствен труд превръща този експлоатиран труд в нещо повече: не просто в сделка, обещаваща на господаря по-висока възвръщаемост в замяна на свободата на работническото движение, а формирането на такъв тип работническо движение, принадлежащо на различна история от тази на нашата мизерия ". Точно в това е смисълът: да създадем наша собствена история; или казано с други думи, нашето собствено самообразование за това как да не бъдем работници; как да не бъдем просто другия полюс на капитала, готов да умре от задушаване в мига, в който връзката помежду им се прекъсне. Според традиционната идеология и работническа политика съществуват само господари и слуги. Следователно работници, стремящи се към самоорганизация, не могат да бъдат определени по какъвто и да е друг начин, освен като господари. Няма място за работници, напускащи това взаимоотношение, следователно излизащи от потвърждаването на капитала. Това е пътяt, който самоорганизацията опитва да отвори, изпълнен с много трудности и редица противоречия. Точно това неговите опоненти не могат да простят...

Костас Харитакис е работник във Вио.Ме. и член на комитета за солидарност с окупираното предприятие.

Превод от гръцки: Явор Тарински

Фабриката ВИО.МЕ. в ръцете на работниците

"Фабриката Вио.Ме. в ръцете на работниците"

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop