Maxresdefault

Вио.Ме. е фабрика за строителни материали в Солун, Гърция, изоставена от собствениците. На обща асамблея работниците, неполучавали заплати от май 2011 г., решават да я окупират и да започнат производство сами. Така на 12.02.2013 г. Вио.Ме. започва производство под пряко-демократичен работнически контрол. Тук може да намерите повече информация, както и кратък документален филм за Вио.Ме.

Начинанието на самоуправляващата се Вио.Ме. се оказа изправено не само срещу "естествените" врагове на самоуправлението, т.е. шефовете и държавата, но също и срещу комунистически и анти-капиталистически сили от ляво, включително и анархисткото движение. Въпреки различията помежду им, изглежда тези сили са съгласни с факта, че в условията на капитализъм, самоуправлението не може да бъде нищо друго освен "самоексплоатация" от страна на работниците, форма на "колективен капитализъм". Следователно, оставяйки настрана факта, че няма с какво да допринесе за социалното освобождение, самоуправлението – което е по-лошото – "освобождава" капитализма от отговорността му да отваря работни места и да се грижи за всички работници. Според друга версия на тези възгледи, въпреки че "добрите намерения" на такъв тип начинания са признати, те са обречени да управляват единствено своята мизерия и, в крайна сметка, да възпроизвеждат капитализма, освен ако не настъпи "централна" промяна чрез завземане на държавната власт.

В този дебат, който неколкократно е приемал формата на открито враждебна полемика срещу всеки опит за самоуправление, от прашните библиотечни рафтове биват изравяни ценни теоретични лозунги (основно от тези на Марксизмa-Ленинизма), които опитват да докажат по "научен" път липсата на революционен характер и/или открито контра-революционния характер на тези начинания. Aтаката се основава на два основни аргумента: а) самоуправлението отклонява работниците от тяхната основна задача като "организирано работническо движение", която е да настояват за искания към държавата и правителствата; и б) самоуправлението отрича или поне пренебрегва необходимостта от "партия на работническата класа", която може да "освободи" обществото чрез своята борба за организиране на реда и завземане на властта.

Това кратко описание ясно показва, че тук не става дума просто за политически или теоретични различия, а за цяла културна пропаст в светогледа, която разделя тези гледни точки от същността и духа на самоуправлението. На практика, това противоречие е особено интересно, тъй като ясно и лаконично изразява различията между победения свят на идеологията и всички видове "-изми", задъхващи се в опит да наваксат с новите реалности (затворени себе-рефериращи системи), от една страна, и с живия и осезаем свят на действието, който се стреми тук и сега да се откъсне от доминантните взаимоотношения и да се само-институира, от друга. С други думи, това противоречие е разположено между партиите от стар тип и държавно-фокусирани политики, извиращи отгоре, и политиките от нов тип, произлизащи отдолу чрез желание, процеси и борби, които засягат въпроса "как ще живеем", а не просто "под кого ще живеем".

Теоретичния дискурс определено има своя история и нейното разглеждане е важно, но днес старите въпроси биват поставяни по различен начин и старите отговори, доказали се като неадекватни в миналото, не могат да се докажат като адекватни в настоящето... Дали ще я разглеждаме през призмата на т.нар. "обективни условия" или през тази на "субективните условия" (разделение, което в името на материализма се е озовало в позицията на метафизичното), всички концепции на традиционните идеологии са разградени, отслабени от двойната загуба на "субект" (работническа класа, каквато я познавахме) и "обект" (капитализъм, какъвто го познавахме). Разбира се, и двете продължават да съществуват, но днес думите не отговарят на строго определени дефиниции. В допълнение на това, както доминантната власт скицира наново своите концепции и символизми, така и антагонистичното антикапиталистическо движение предефинира своите концепции и средства за освобождение чрез многопластовите си практики.

Следователно, самоуправлението като жива тенденция на съвременния ("отдолу") свят не се нуждае от доказване на своя революционен заряд, въз основа на пропитите с кръв страници, на който и да е велик учител или на героизма на неусъществените усилия от миналото. Достатъчно е, или поне би трябвало да бъде достатъчно, че самоуправлението успява днес да ангажира, тук и сега, цял набор от субекти, интегрирани в потенциален план за реорганизация на живота на базата на принципите на автономията, равенството и свободата. Коя страница от писанията на даден мислител, кой наратив от определена епоха могат да твърдят, че са по-потентни от пулсиращия синхронизиран акт на откъсване от хетеро-детерминантността и хетерономията, доминацията, неравенството и експлоатацията от страна на тези, които според всички предполагаеми революционери представляват "избраниците" на социалното освобождение? Този "акт" идва след процес на мислене; съдържа теоретичен произход и исторически опит, но не създава някакъв вид "идеологическа идентичност". Може би това обърква теоретичните "комисари", тъй като те са свикнали да мислят преди всичко в "идентичности", гравитиращи около въпроса "къде принадлежиш", вместо около "какво правиш".

Това, което правим, е "по-скоро пример за преход, отколкото модел на общество, при който постепенно ще изградим практики и ще вземем решения, които ще ни отдалечат от началната ни точка и ще ни приближат към свят, в който ще искаме да живеем " (Енрик Дюран – интервю за CIC, интегрирания кооператив в Каталония, достъпно онлайн на www.x-pressed.org). Традиционните идеологии се фокусират основно върху описанието на принципите и структурите на новото общество (под формата на статии, основани на вяра в идеалното общество, което един ден ще бъде построено), докато преходът бива оставян на "автопилота" на държавно-контролирания революционен процес. "Новият човек" (чистачката в "Държава и революция" на Ленин, която може да поеме управлението) ще се появи след много изпитания и трудоемка просвета от страна на партията и държавата. До тогава ще бъде необходима и неоспорима цялата структура на капиталистическото разпределение на работа и директорство. На работническите съвети и самоуправлението се гледа като на "дезорганизация", докато държавното планиране и едноличното управление е "организация". В крайна сметка, този "нов човек" така и не се появи, както днес ни е известно, защото въпреки че са опитали да поемат заводите и животите си в свои ръце, хората са били погълнати от просветителната функция на партията и държавата.

Както се вижда от драматичния исторически опит, но най-вече от съвременните тоталитарни капиталистически условия, въпросът, издигнат на теория и на практика от социалните освободителни движения е "как може да установим, в интервалите на робство, новото време на освобождение: не бунт на роби, а поява на нова общителност между индивидите, които вече, всеки по свой си начин, са захвърлили сервилните страсти, които са безкрайно възпроизвеждани от ритъма на работните часове?" (Жак Рансиер – "Трудови нощи: Работническата мечта през 19 век"). Това изисква създаването на "материални основи", за да освободим нашите животи от капитала и държавата. Ако искаме да се придвижим от нивото на пропаганда и академични/политически уроци към нивото на живот, трябва да открием или създадем територия, на която да пуснем корени и да еволюираме чрез наши независими средства. Трябва да можем сами да създаваме решения за нас, вместо само да чакаме решения от капитала и държавата, следователно втвърдявайки нашата зависимост от оковите на експлоатацията и доминацията. Самоуправлението може да ни осигури средствата за нашето оцеляване на базата на принципите на достойнство и свобода, установявайки в същото време тези солидарни и хоризонтални пряко-демократични мрежи, които ще се превърнат в реалната територия за социално-освободително действие и за създаването на общите ни блага.

Отново, както Рансиер твърди, "липсата на господар във времето и пространството на производствен труд превръща този експлоатиран труд в нещо повече: не просто в сделка, обещаваща на господаря по-висока възвръщаемост в замяна на свободата на работническото движение, а формирането на такъв тип работническо движение, принадлежащо на различна история от тази на нашата мизерия ". Точно в това е смисълът: да създадем наша собствена история; или казано с други думи, нашето собствено самообразование за това как да не бъдем работници; как да не бъдем просто другия полюс на капитала, готов да умре от задушаване в мига, в който връзката помежду им се прекъсне. Според традиционната идеология и работническа политика съществуват само господари и слуги. Следователно работници, стремящи се към самоорганизация, не могат да бъдат определени по какъвто и да е друг начин, освен като господари. Няма място за работници, напускащи това взаимоотношение, следователно излизащи от потвърждаването на капитала. Това е пътяt, който самоорганизацията опитва да отвори, изпълнен с много трудности и редица противоречия. Точно това неговите опоненти не могат да простят...

Костас Харитакис е работник във Вио.Ме. и член на комитета за солидарност с окупираното предприятие.

Превод от гръцки: Явор Тарински

Фабриката ВИО.МЕ. в ръцете на работниците

"Фабриката Вио.Ме. в ръцете на работниците"

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop

Cookies make it easier for us to provide you with our services. With the usage of our services you permit us to use cookies.
More information Ok Decline