direct-democracy-now.jpg

Имаме нужда от опит да интегрираме движението в огромната инертна маса от люшкащо се недоволство.

Движението за пряка демокрация у нас се разрасна през последните години. Време е да пристъпи напред. За да се случи това обаче, то трябва да навлезе в нови пространства.

Пряката демокрация може да бъде неудобна, бодлива. Всяко прякодемократично решение по икономическите въпроси би било разрушително за статуквото. А все още повечето хора са част от статуквото.

Тяхното бъдеще, мястото им в света, вече е отнето. Това обаче е много повече въпрос на светоусещане, отколкото на рационално разбиране. Едва когато недоимъкът смачка илюзиите за по-добро бъдеще, няма да има нужда от много обяснения – хората сами ще потърсят как да организират на живота си. Този момент не е дошъл, но неизбежно ще дойде. Иначе не би имало нужда от пряката демокрация.

Джон Холоуей ни призовава да създаваме пукнатини в системата. Аз казвам, че няма нужда от това. Системата сама създава пукнатини в себе си. Достатъчно е да умеем да ги намираме. И да набием клина под правилния ъгъл. Въпросът не е дали ще се отвори пространство за разрушение, а какво ще се случи, когато то се отвори. Ако искаме да случим пряката демокрация, трябва да умеем да работим в пукнатините така, че да не бъдат циментирани отново, както е ставало досега в историята на капитализма, а да растат в дълбочина и широчина.

Пукнатините в икономиката, във властта не са достатъчни, за да освободят пространство за пряката демокрация. Те обаче отварят пукнатини в съзнанието. Кадрите с полицейско насилие и смяната на цените в магазина разчупват умовете по-добре от десетки книги. Всеки, който си ляга гладен, е пукнатина. Всеки, който е спестил от лекарства в аптеката. Който е заминал на гурбет. Който не е успял да замине на гурбет. Който е ограбил съседа си. Който е ограбен от съседа си. Който е бит от полицаи или охранители. Който е зарязал образованието заради работа. Който е завършил образование и не работи… Всеки, който е смачкан по един или друг начин от системата, е пукнатина, пространство, в което идеята за пряка демокрация да пусне корен. В това пространство обаче системата е мобилизирала най-много ресурси.

Хората, работещи по 10-12 часа на ден, събиращи по 15 години кураж да си направят дете, неуспели да избягат в чужбина, не се интересуват от пряката демокрация. Само те обаче биха я извоювали, защото само те могат да си позволят пряка конфронтация със статуквото – просто не могат да загубят живота, който вече им е отнет. Единствено в онези моменти, когато пукнатините растат от само себе си и гневът срещу статуквото заплашва да го разруши, пряката демокрация може да се превърне от чист теоретичен конструкт, приоритет на малък брой образовани хора, в реално решение на проблемите на деня.

Ние се солидаризираме с всякакви малцинства – етнически, сексуални, бежанци, които не намират мястото си в днешния живот. Кое ни спира, за да се солидаризираме с мнозинството? Не е това, че мнозинството подкрепя системата – малцинствата рядко говорят срещу нея. Нито ценности – малцинствата често споделят още по-различни ценности от нашите. Нито езика – малцинствата ни разбират само когато говорим на лицемерно-благотворителния език на НПО-тата. А не е ли това, че се страхуваме да работим с мнозинството? Защото решението на проблемите му изисква сблъсък с държавността, за който не са готови повечето хора, но не сме готови и самите ние.

Далеч преди революцията от 1917 г. в Русия се създава движение, наречено „слизане сред народа“. Ентусиазирани младежи с добро образование се опитват да просветят, включително и революционно, невежите руски селяни. Движението скоро е смазано и не успява да просвети почти никого в огромната империя. То обаче изобличава лицемерието на държавността, готова да стъпче цвета на страната под полицейския ботуш, за да запази статуквото.

Ако искаме пряката демокрация да излезе извън социалните центрове и извън асамблеите в парковете, т. е. извън свободното ни време и извън хората, които имат свободно време, имаме нужда от подобно движение. От „слизане сред народа“, от опит да интегрираме движението в огромната инертна маса от люшкащо се недоволство. Това няма да бъде достатъчно, за да въведе пряка демокрация на работното място, нито в политиката, но ще постави въпроса на дневен ред в умовете на хората.

Текстът е публикуван първоначално във в-к "Свободна мисъл", брой 9 (300) от септември 2015 г.

krai na iljuziite

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop

Cookies make it easier for us to provide you with our services. With the usage of our services you permit us to use cookies.
More information Ok Decline