direct-democracy-now.jpg

Имаме нужда от опит да интегрираме движението в огромната инертна маса от люшкащо се недоволство.

Движението за пряка демокрация у нас се разрасна през последните години. Време е да пристъпи напред. За да се случи това обаче, то трябва да навлезе в нови пространства.

Пряката демокрация може да бъде неудобна, бодлива. Всяко прякодемократично решение по икономическите въпроси би било разрушително за статуквото. А все още повечето хора са част от статуквото.

Тяхното бъдеще, мястото им в света, вече е отнето. Това обаче е много повече въпрос на светоусещане, отколкото на рационално разбиране. Едва когато недоимъкът смачка илюзиите за по-добро бъдеще, няма да има нужда от много обяснения – хората сами ще потърсят как да организират на живота си. Този момент не е дошъл, но неизбежно ще дойде. Иначе не би имало нужда от пряката демокрация.

Джон Холоуей ни призовава да създаваме пукнатини в системата. Аз казвам, че няма нужда от това. Системата сама създава пукнатини в себе си. Достатъчно е да умеем да ги намираме. И да набием клина под правилния ъгъл. Въпросът не е дали ще се отвори пространство за разрушение, а какво ще се случи, когато то се отвори. Ако искаме да случим пряката демокрация, трябва да умеем да работим в пукнатините така, че да не бъдат циментирани отново, както е ставало досега в историята на капитализма, а да растат в дълбочина и широчина.

Пукнатините в икономиката, във властта не са достатъчни, за да освободят пространство за пряката демокрация. Те обаче отварят пукнатини в съзнанието. Кадрите с полицейско насилие и смяната на цените в магазина разчупват умовете по-добре от десетки книги. Всеки, който си ляга гладен, е пукнатина. Всеки, който е спестил от лекарства в аптеката. Който е заминал на гурбет. Който не е успял да замине на гурбет. Който е ограбил съседа си. Който е ограбен от съседа си. Който е бит от полицаи или охранители. Който е зарязал образованието заради работа. Който е завършил образование и не работи… Всеки, който е смачкан по един или друг начин от системата, е пукнатина, пространство, в което идеята за пряка демокрация да пусне корен. В това пространство обаче системата е мобилизирала най-много ресурси.

Хората, работещи по 10-12 часа на ден, събиращи по 15 години кураж да си направят дете, неуспели да избягат в чужбина, не се интересуват от пряката демокрация. Само те обаче биха я извоювали, защото само те могат да си позволят пряка конфронтация със статуквото – просто не могат да загубят живота, който вече им е отнет. Единствено в онези моменти, когато пукнатините растат от само себе си и гневът срещу статуквото заплашва да го разруши, пряката демокрация може да се превърне от чист теоретичен конструкт, приоритет на малък брой образовани хора, в реално решение на проблемите на деня.

Ние се солидаризираме с всякакви малцинства – етнически, сексуални, бежанци, които не намират мястото си в днешния живот. Кое ни спира, за да се солидаризираме с мнозинството? Не е това, че мнозинството подкрепя системата – малцинствата рядко говорят срещу нея. Нито ценности – малцинствата често споделят още по-различни ценности от нашите. Нито езика – малцинствата ни разбират само когато говорим на лицемерно-благотворителния език на НПО-тата. А не е ли това, че се страхуваме да работим с мнозинството? Защото решението на проблемите му изисква сблъсък с държавността, за който не са готови повечето хора, но не сме готови и самите ние.

Далеч преди революцията от 1917 г. в Русия се създава движение, наречено „слизане сред народа“. Ентусиазирани младежи с добро образование се опитват да просветят, включително и революционно, невежите руски селяни. Движението скоро е смазано и не успява да просвети почти никого в огромната империя. То обаче изобличава лицемерието на държавността, готова да стъпче цвета на страната под полицейския ботуш, за да запази статуквото.

Ако искаме пряката демокрация да излезе извън социалните центрове и извън асамблеите в парковете, т. е. извън свободното ни време и извън хората, които имат свободно време, имаме нужда от подобно движение. От „слизане сред народа“, от опит да интегрираме движението в огромната инертна маса от люшкащо се недоволство. Това няма да бъде достатъчно, за да въведе пряка демокрация на работното място, нито в политиката, но ще постави въпроса на дневен ред в умовете на хората.

Текстът е публикуван първоначално във в-к "Свободна мисъл", брой 9 (300) от септември 2015 г.

krai na iljuziite

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop