tsipras-syriza.jpg

Едно ляво правителство може да осигури глътка въздух за социалните движения, но може също така и да ускори тяхната демобилизация и асимилация от държавната власт.

Днес социалният антагонизъм се проявява във военни термини. Капиталистическата доминация разрешава своите противоречия не като предоставя определени права и свободи на потиснатите, както правеше в миналото, а като налага постоянно състояние на изключение, където всички средства за социално инжинерство са оправдани и на всеки протест се гледа като на наченка на враждебност. Достигането до нов баланс остава предизвикателство, на което отговор ще може да даде единствено влизането – или невлизането – на социалната контра-власт в центъра на политическия живот.

За нас съдържанието на революционния проект е в това хората да станат способни да поемат социалните дела в свои ръце и единственият начин те да се сдобият с тази способност е постепенно, малко по малко, да поемат социалните дела.
- Корнелиус Касториадис (1979 г.)
Това, което възниква е друго общество: целта е власт, но не държавна власт, а възможността хората да организират себе си като власти в различен социален контекст.
- Раул Зибечи (2010 г.)

В този социо-исторически контекст в Европа се заражда възможността за ляво правителство, с лявата коалиция СИРИЗА в Гърция и новата Подемос в Испания като негов авангард, като отговор на перспективата за неолиберален авторитаризъм, консолидиран на националистически основи.

Периодите на кризи са моменти на социален антагонизъм, в който позициите на конкуриращи се социални сили се размиват. В настоящата криза от противоречията на съвременния капитализъм се зараждат автономни социални движения като основен колективен субект с потенциал за радикална трансформация и социална промяна. Те съставляват основния опонент на капиталистическата доминация в настоящата социална конфронтация и всеки конфликт вътре в държавата и правителствения апарат е по същество отражение на приливите и отливите на социалните мобилизации.

Освен да бъдем наясно с това, че новият свят, за който бленуваме, може да се осъществи единствено чрез борби отдолу, ние трябва сериозно да се замислим и за възможността за ляво правителство. Ефектът от такава електорална победа ще бъде противоречив за движенията отдолу, тъй като, от една страна такава победа може да наклони властовия баланс и така да осигури глътка въздух за движенията в тяхната конфронтация с капиталистическата доминация, но от друга, може да ускори обезпокоителната тенденция на кооптация и асимилация на социални движения от логиката на държавното управление.

Лява бюрокрация и държавата

На теория комунистическата левица разглежда държавата в инструментални термини. Завземането на буржоазната държава се представя като необходимо зло по пътя към работническата власт. Този подход е обгърнат – дори на чисто теоретично ниво – от серия противоречия. Дори в най-усъвършенстваните си версии той не успява да отговори на проблема с диалектическата връзка между авангардната партийна бюрокрация и автономията на трудовия свят или на възможността за постигане на преход към егалитарно общество, когато е налице такова несъответствие между използваните средства и заявените цели.

Но в социалния праксис, историческият опит от взаимодействието между леви партии и държавата е дори още по-сложен и противоречив. През XX век почти половината планета беше управлявана от леви бюрокрации, които упражняваха власт, отделени от социалните класи, които се предполагаше, че представляват. При повечето победи на лявото – електорални или други – обществените форми на организация, били те работнически съвети или асамблеи, биваха безцеремонно подменяни от централизираната власт на новата управленческа класа. Но дори когато не завземаха държавната власт, левите бюрокрации оперираха единствено като посредници на политическата власт, вместо като автентични изразители на колективния субект на работническото движение. В опит да надвият буржоазната държава с нейните собствени оръжия, те моделираха организационни те си структури, задушавайки по този начин всеки опит на работниците за автономно себеизразяване.

Въпреки това, днес много неща са се променили от времената на разцвет на работническите движения. В европейския контекст на завземането на държавната власт от лява партия вече не се гледа като на необходимо зло, а като на стратегическа цел за облекчаване на ударите на неолибералната атака срещу обществото. В съвременната лява митология на държавата безусловно се гледа като на последната граница на ''истинската'' политика срещу набъбващата социална власт на капитала; така критиката от буржоазно естество на държавната власт лесно може да бъде пренебрегната. Тази концепция за държавата, подкрепяна от мнозинството съвременни леви партии, изостава дори зад по-ранните подходи на социал-демократическата левица, която поне запазваше минимална връзка със стратегическата цел за социална трансформация.

Въпреки това стратегията за социално спасение чрез завземането на държавната власт остава примамлива за част от потиснатата страта, която все още пази спомените за северноевропейската държава на благоденствието и възприема колективната мобилизация като средство за натиск, за да извлече отстъпки от основния агент на посредничество в социалния антагонизъм, т.е. държавата. Докато за много хора днес е изкушаващо да мислят за следвоенната държава на благоденствието като за единственото смислено и ефективно средство за гарантиране на социални и икономически права за цялото население, от историческа перспектива става ясно, че такъв баланс не може да бъде нищо повече от временна спогодба, ограничена в своя обхват, проектирана така, че да усмирява все по-гневните работнически класи от постколониалните сили и да парира съветската напаст.

Настоящите леви бюрокрации не се стремят да представляват зараждащите се радикални социални субекти в системната политика, нито опитват да насърчават появяващите се отдолу благородни условия за нашето съвместно съществуване, които днес са широко разпространени в социалните мобилизации във всеки континент на планетата. Вместо това те откликват на очакванията на уязвимите средни класи за завръщане на държавата на благоденствието от миналото, където капиталистическата доминация все още се упражняваше според термините на социалния консенсус и властовия баланс, вместо на грубата принуда.

Разбираемо е защо амбициозната програма на СИРИЗА за преразпределение на благосъстоянието в полза на средните и ниските обществени слоеве поражда интерес у европейските социални движения; освен всичко друго, в съвременния контекст има известен донкихотовски героизъм у сиризовия нео-кейнсианизъм на фона на всепоглъщащия неолиберализъм, който, след като разграбва глобалния юг от десетилетия, сега започва да поглъща европейската периферия и скоро ще пристъпи и към центъра. Това обяснява почти митичните пропорции на славата на СИРИЗА отвъд Гърция и огромните очаквания, които електоралният възход на тази партия създаде. В контраст на това е прагматизмът на местните привърженици, които много добре знаят, че дори и да се доберат до държавната власт, партийният капацитет за радикална реформа ще бъде крайно ограничен.

Ние смятаме, че аспирациите на топящите се средни класи за завръщане към ''човечна'' форма на капитализма няма да бъдат изпълнени. Съвременната национална държава преживява сериозни кризи, едновременно заради противоречивите ѝ представителни институции и заради експанзията на социалната власт на капитала и неговите недържавни структури. Днес, повече от всякога, завземането на държавната власт не означава завземане на социалната власт. Освен това, настоящата конфронтация е между нарастващата консолидирана социална власт на капитала и социалната контра-власт на потиснатите.

Радикалната социална трансформация утре няма да бъде продукт на буржоазната държава и нейните представителни институции, а на подриването на държавните институции от зараждащи се социални структури за власт, присъщи на обществото и неделими от него. При тези условия завземането на буржоазната държава от лява бюрокрация може да се окаже пагубна за автономните движения, ако това не спомогне за разрастването на жизнените пространства за развитие на тяхната социална власт срещу властта на националните държави и интернационалния капитал.

Въпреки това нашият отказ от реформизма, проповядван от съвременните леви партии, не води до безкритично приемане на революционните политики от XX век. В епохата на късния капитализъм на нематериалния и фрагментиран труд, на дисциплинирането чрез дългове и тактики на сплашване, на неясни властови центрове, отдалечени от населението, което управляват, няма Зимен дворец, който да щурмуваме, нито перспектива за побеждаване на врага с военни средства. Кварталът, улицата и площадът до голяма степен замениха фабриката като епицентър на социалния и класовия антагонизъм. Предефинирането на общността, скъсването със социалната изолация, създаването на хоризонтални структури на участието, основани на равенство, солидарност и взаимно признаване и изграждането на мрежи, обхващащи тези структури, са все социални практики, които днес съставляват революционния праксис.

Както винаги е било, истинската радикална социална трансформация може да бъде дело единствено на конфронтацията между широкоразпространена и вече съществуваща форма на социално съществуване и структурите на доминация, а не на просветено малцинство, което да прекрои обществото в интерес на мнозинството. Следователно новите социални движения не целят да реформират съществуващите политически и икономически структури, а да изграждат алтернативи в хилядите пукнатини на настоящата система, т.е. на местата, където капиталистическите ценности не могат да надделеят. Те започват колективно управление на общите блага, чрез самоуправление на хоризонталните общности, които изникват около тях, срещу атомизацията на капиталистическия пазар и бюрокрацията на държавата. Следователно те изграждат материалните условия за политическа автономия, осигурявайки социалната репродукция, която държавата и пазарът вече не желаят да осигуряват и създават новите въображаеми значения на социално сътрудничество, с които да заменят доминантните ценности на индивидуалната социална мобилност и материалния просперитет.

Автономни движения и леви правителства

Напрежението между автономните движения и левите правителства стана видно в Южна Америка през изминалото десетилетие, с повторното възникване на държавноориентираната левица на континента. Традицията на автономията има дълбоки корени в Латинска Америка, до голяма степен заради политическата организация на коренните жители, измежду които най-известният пример – но не единствен – са сапатистите, но също и заради практиките на редица провинциални и градски движения, чиито борби не минават по вече отъпкани пътеки: безимотните в Бразилия, възвърнатите фабрики или пикетеросите в Аржентина, водните войни в Боливия и т.н.

Докато тези движения набраха сила под условията на неолиберална инвазия, през изминалото десетилетие им се наложи да се изправят срещу серия от прогресивни правителства, самите те продукт на социални вълнения, причинени от неолибералния грабеж: от скромната социал-демокрация на Лула в Бразилия и Кирхнер в Аржентина, до експериментите по радикална политическа трансформация от типа на Чавес във Венецуела.

Първият очевиден резултат от надмощието на леви правителства е смекчаването (но не и пълното премахване) на репресивните тактики. Оттеглянето на държавната подкрепа от биячите на едрите земевладелци и паравоенните организации, намаляването на мъченията и задържанията промениха ситуацията за тези движения, платили с много кръв за своята политическа дейност.

Друг позитивен аспект е прекратяването на много грандиозни и деструктивни неолиберални проекти. Въпреки това много ''прогресивни'' правителства, под претекста на ''икономическото развитие'', възобновиха тези грандиозни планове, замаскирани като ''инвестиции от национален интерес''. Разбира се Венецуела, където определен вид обществена автономия разцъфтя при управлението на Чавес, представлява специален случай в тази парадигма. Въпреки това, използването на изкопаеми горива като двигател на икономическия растеж най-често се провежда за сметка на местното и коренното население. Очевидно е, че всички правителства, били те леви или десни, остават предани на капиталистическото въображаемо за неограничен растеж на всяка цена.

Въпреки това, най-голямата опасност, която левите правителства представляват за движенията отдолу е загубата на тяхната автономия. Левите правителства се възхищават на социалните движения за солидарните връзки, които се формират между тях, за тяхната свързаност с обществото, за въображението и креативността им при решаването на проблеми и, най-важното, колко голяма промяна могат да постигнат с оскъдни или несъществуващи финансови средства. В този ред на мисли, много латиноамерикански правителства опитаха да използват движенията, за да постигнат социални политически цели, превръщайки по този начин някои от най-изтъкнатите активисти в бюрократи; използваха политики за помощ, за да успиват радикалните сектори, и водеха война срещу движенията, които отказваха да следват правителствената линия – стигайки до там да ги обвиняват за агенти на десните сили.

Чрез този тип политики на залъгване, не само държавата не ''повишава'' своята динамика от социалните движения, но и вторите биват подчинявани на държавните приоритети, губейки по този начин своята сила и, в повечето случаи, изчезвайки. Подобен е случаят в Гърция, когато ''радикалните'' социал-демократи от ПАСОК взеха властта през 1981 г,, оповестявайки края на политическата нестабилност, характерна за периода след демократичния преход от 1974 г., и асимилирайки много социални движения към корпоратисткия режим, който установиха. Паралел може да бъде направен с Испания и социалистическото правителство на Фелипе Гонсалес по същото време.

Съвременните движения като колективни субекти за социална промяна

Докато пишем този текст един дълъг цикъл от социални мобилизации в Гърция и по света приключва, оставяйки след себе си важно наследство от структури, функциониращи чрез пряка демокрация (работнически кооперативи, местни асамблеи, социални центрове, мрежи за солидарност, движения в защита на общите блага, солидарна икономика), но също и голяма доза умора и неудовлетвореност, тъй като програмата за неолиберална реформа продължава да бъде осъществявана като по учебник, въпреки големите усилия – и огромната лична цена – на безброй социални активисти. Лесно е тази неудовлетвореност да тласне колективите в самоанализ и да позволи определени части от движенията – вече склонни към такива практики – да се завърнат към преследването на ''идеологическа чистота'' и към ''истинския'' революционен субект; практики, които от XX век са доказали, че са еднопосочен билет към политическа незначителност и сектантство.

Политическият вакуум, следствие от тази фрустрация и от липсата на конкретна визия за социална трансформация отдолу, бива експлоатиран от парламентарните леви партии, за да подсили логиката на политическото посредничество и да ги превърне фундаментално в носители на желанието за социална промяна. Повтаряйки практиките от XX век, те използват своята хегемонна позиция, за да присвоят политическата принадена стойност на социалните мобилизации и да създадат структури за представителство вътре в движението, прикривайки или маргинализирайки исканията, които не пасват на политическия им дневен ред и отклонявайки по този начин действието на социалните субекти към парламентаризма.

Несъмнено зараждащите се хоризонтални движения имат много път пред себе си преди да успеят да превъзмогнат своите местни и конкретни обстоятелства, да се свържат с по-широкото политическо изграждане и да създадат нови политически пространства, където ще бъдат оформени условия за съвместното ни съществуване – т.е. прогрес от съвместно съществуване към сътрудничество. Но хоризонталните движения, въпреки че са малцинство, днес съставляват основната антагонистична сила на настоящата система за доминация, която бързо достига своите социални и екологични граничи.

Автономните движения са склонни не да завземат властта, а да я презират: въобразявайки нови децентрализирани институции за управление на социалния и икономическия живот, които да заменят буржоазната демокрация, която се намира в дълбока структурна криза на социална репродукция, политическо представителство и екологична нестабилност. Това не означава, че трябва да изложим добре дефинирана програма за упражняване на власт, а да изграждаме връзки и институции, които ще позволяват синтеза на специфичото и местното с общото и универсалното. Борбите за общите блага, за знание, земя, вода и здравеопазване, оставят зад себе си наследство от достъпни институции на участието, които могат да формират гръбнака на нов вид власт: власт на хората, не на представителите.

Начинанията в либертарния комунитаризъм сочат към създаването на политически активни общности и използването на местни институции като защита от глобализирания капитализъм и като подходящо поле за прилагане на принципите на отрицателния растеж и локализма. Идеите за самоуправлението на турда, работническите кооперативи и кооперативното производство показват един път вътре, срещу и отвъд държавата и пазара. Във всеки случай новата колективна власт ще бъде разнообразна, отразяваща безграничността на активните субективности, които доминацията на капитала поражда във всички аспекти на социалния живот.

Със сигурност няма нищо неизбежно във възникването на този нов свят, няма теологична неминуемост, която ще се случи, по същия начин, по който детерминистичните прогнози от XIX век за настъпване на свободно общество останаха неизпълнени. Борбата на хората да надделеят над доминацията на капитала ще се проведе на условното поле на социалния антагонизъм и ще зависи от тяхната решеност да превърнат неудовлетвореността в социална креативнсот, да се освободят от рестриктивните идентичности и идеологическите неминуемости, да пренебрегнат обещанията на посредничеството и да преоткрият себе си като институиращ социален субект.

Адонис Брумас е адвокат, изследовател и активист, фокусиращ се върху взаимодействието между право, технология и общество. Участва в социални движения, които насърчават социална автономия и глобални общи блага.
Теодорос Кариотис е социолог, преводач и активист, участващ в социални движения, насърчаващи самоуправлени, солидарна икономика и защита на общите блага. Той пише за autonomias.net.

Гръцката версия на този текст беше публикувана в септемврийския брой на политическото списание Вавилония.

Превод от англисйки : Mechanic955

tsipras-syriza-front

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop