Нека върнем лентата обратно и видим как започнаха протестите. Поводът бяха високите сметки за ток, отприщили дълго таения анти-системен гняв. Сравнително бързо премиерът Бойко Борисов заяви, че ще изпълни дори и основното искане – от първи март цената на електроенергията ще бъде понижена с 8% и „това ще бъде направено за сметка на увеличаване на закупуваната енергия от АЕЦ “Козлодуй”, която провежда само евтина електроенергия” (1). Протестите обаче не спряха. Може би защото хората вече усещат как високите сметки за тока, унищожаването на природата и превръщането й в бизнес, разгрбването на общи блага от страна на хищни транснационални корпорации и т.н., и т.н. са само симптоми на болестта, а не самата болест. Че каузата срещу монополите (макар и привидно дясна, но в действителност не задължително такава) е кауза срещу симптом. Монополизирането на пазара е нормалата и естествена еволюция на пазарната икономика поради правилата на играта – онзи канибалистичен ритуал на конкурентна борба за пазарен дял и печалба, за изтласкване и унищожаване на конкурентите. Ако трябва да бъдем реалисти, този симптом дори не може да бъде премахнат. Държавата и капиталът са се слели в единна корпоративно-олигархична структура поради съвпапедние на интересите – запазване и увеличаване на властта и богатството.

Назря моментът да осъзнаем, че държавата вече не иска и не може да изпълнява каквито и да е социални и регулативни функции; че едни и същи хора с едни и същи интереси преливат непрекъснато от корпорациите в държавните институции и обратно.

Крайно време е да видим болестта, както я видяха многото протестни движения от последните няколко години в условията на поредната системна криза на капитализма. Движението "Окупирай" в САЩ и по света, движението на "Възмутените" в Испания, "Пряка демокрация сега" в Гърция, Арабската пролет, гражданското недоволство и протести по света и в България имат общ корен: въставането срещу локалните прояви на съвременната глобализирана система на неолиберален капитализъм. Логично е, когато всички пациенти страдат от една и съща заразна болест, симптомите и реакциите да си приличат, въпреки че съвсем естествено в различните държави конкретните поводи и прояви зависят от местните обстоятелства, политическата култура и опита в такива бързо възникващи и спонтанни социални процеси.

Неспиращите протести показаха, че хората вече усещат метастазите на болестта и ясно виждат, че ако отново се доверим на представителната демокрация нищо няма да се промени. Може би дори бегло предусещат, че по парадоксален начин протестите и кроткото гласуване на избори споделят сходни стремежи и разочарования. Първо е надеждата за промяна, а след това горчивия вкус, че за породен път статуквото се е изхитрило да се самовъзпроизведе и дори възползва. Дългосрочни и качествени системни промени не се постигат само с протести, а с детайлно разработена визия и със съответните социални инструменти за осъществяването й. Тези протести са извън структурите на традиционната политика. Всъщност основен катализатор в тези протести е именно недоверието, отхвърлянето на и дори ненавистта към политиците, партиите и въобще механизмите на "правене на политика", на представителната демокрация. Както пише на един от плакатите " Това не е протест, това е процес ".

Но истина ли е, че протестиращите нямат никаква визия?

Една голяма група от тях все още възлагат надежди на пазара и представителната демокрация. Те искат краткосрочни реформи – либерализация или национализация, разтрогване на договори, по-ниски цени, премахване на посредниците и т.н. Всички тези искания са напълно легитимни, но отново лекуват симптомите, а не болестта. Когато основите на една сграда са прогнили, да правиш козметичен ремонт на фасадата е самоубийство. Може да не го осъзнаваш в момента, но в дългосрочен план, когато го разбереш – вече може да е твърде късно. За да осъзнаем веднъж и завинаги как реформирането на системата е невъзможно, достатъчно е да погледнем всички провокации, всички провокатори, изпратени за да подменят гласа на недоволните.

Редно е да обърнем внимание и на една друга, малка група протестиращи, която представлява най-масираното проявление на един важен процес от последните двадесет години. Странно защо почти всички медии евфемистично наричат младежите с качулки провокатори и хулигани, избягвайки истинското им име – пълни с агресия нео-нацисти. Те са продукт на системата, те са създадената от нея псевдоалтернатива на статуквото. Няма значение дали тези хора са платени или не, те биха го направили и без пари, „заради спорта“. Те нямат конструктивна визия, защото не са и нямат алтернатива.

Но има и една трета група, която заяви „Край на илюзиите!“, „Нов свят в сърцата ни“. Тя е решена да намерим не реформи, а живот след, извън и отвъд капитализма и представителната демокрация. В основата й стои стремежът към дългосрочни и устойчиви решения като създаване на условия за работническо самоуправление; изграждане на местно ниво на работнически и потребителски кооперативи, чиято дейност се диктува от участващите в тях; провеждане на референдуми относно разпореждането с ключови общи блага (вода, ток, отопление, дървесина, въглища и т.н.) и преминаването им от частен или държавен контрол към контрол от страна на общностите съобразно степента, в която са заинтересовани от решенията с цел насърчаване на локалното самоуправление чрез активно пряко участие на населението.

Миналото лято моят приятел и съидейник от проект „Живот след капитализма“ Вал Тодоров написа "Манифест на недоволството и надеждата" (2) във връзка с тогавашните протести срещу промените в закона за горите. Всичко казано там е още повече валидно и днес. Фундаменталните морални ценности, към които се стремим, за да можем да изградим детайлна и устойчива визия на една по-добра система са: справедливост, солидарност, самоуправление.

Справедливост, защото отказваме доброволно да участваме в йерархичните финансови и политически пирамиди, където отгоре седят шепа местни и международни фараони, а отдолу подлагаме гръб всички ние, множеството на света. Ние искаме и можем да постигнем икономическа и социална равнопоставеност, където експлоатацията, бедността, финансовото робство и войните срещу други хора и природата ще бъдат немислими грехове от нелепия кошмар, разпаднал се зад нас. Искаме и можем да построим в тъканта на старото нова мрежа от общности на равенство и справедливост, хармония и равновесие, където трудът не е тежест, а игра.

Солидарност, защото отказваме доброволно да участваме в система, в която се налагат безмилостна и безсмислена конкуренция, правила като “човек за човека е вълк”, а “злината на човешката природа” се смята за безусловна предпоставка. Искаме и можем да изградим свят, където взаимопомощта и сътрудничеството, алтруизмът и загрижеността за благополучието на другите се смятат за изконни принципи. Искаме и можем да насърчаваме толерантността и многообразието, където етнически, национални и расови вражди са неприемливи, а разноликите идеи в културната, икономическата и социалната сфери се смятат за общо богатство.

Самоуправление, защото отказваме доброволно да поддържаме конструираната измама на “представителната демокрация”, където корумпирани политици и корпоративните им кукловоди ни залъгват, че управляват живота ни от наше име. Отказваме да вярваме на лакейските медии и хитроумните експерти, платени да укрепват статуквото и да ни държат в капана на нарастващата мизерия. Искаме и можем да се самоуправляваме посредством пряка политическа и икономическа демокрация с човешко достойнство и истинско право на глас, защото реалната и пълна власт е в нас и от нас, а не принадлежи по наследство или чрез измама на самозванците на върха на пирамидата.

Процесът вече започна. Дали ще се окаже процес на създаване на един нов свят след, извън и отвъд капитализма чрез създаването, разширяването и мултиплицирането на "пукнатините" в него – тепърва ще разберем, но участвайки и живеейки във, а не просто дебатирайки, слушайки и пишейки за този процес.

БЕЛЕЖКИ:
(1) Любопитно за отбелязване е, че решение за това по закон трябва да бъде взето от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, което между другото е странно съвпадение с едни други тогавашни събития...
(2) Вал Тодоров, “Манифест на недоволството и надеждата”, 30 юни 2012: http://www.lifeaftercapitalism.info/liberatingtheory/249-manifesto-of-frustration-and-hope

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop